— После заповяда да обезглавят Асторе Балионе и Мартиненьо, а Тиеполо и Маноли Спиелото да ги разчекнат на четири коня и да хвърлят краищата им на изгладнелите кучета.
— Господи Боже! — извика херцогинята и покри лицето си с ръце, за да отблъсне картината, която й се представляваше.
— А другите, господин подпоручик? — запита Ел-Кадур.
— Всички са мъртви… Мустафа пощади само жените и децата, защото ще ги изпрати роби в Цариград.
— Значи всичко е загубено? — хълцаше херцогинята.
— Знамето и емблемата на адриатическата република няма вече да се развяват в Кипър.
— А няма ли някой, който да отмъсти за това страшно поражение?
— Флотата на републиката един ден ще даде заслуженото на тия тигри. Венециянските галери ще обагрят Архипелага с турска кръв, това ще стане — вярвайте! Републиката ще умие позора и великият Селим ще плаща за жестокостите на своя везир.
— Но Фамагуста е гробница сега.
— Страшна гробница! — отговори дълбоко развълнуван венецианецът. — Улиците са пълни с трупове и по разрушените стени на крепостта са забучени главите на храбрите й защитници.
— А вие? Вие как се спасихте от ятаганите?
— Казах ви — да, по чудо. Когато всичко беше вече загубено и еничарите прескочиха площадката на крепостта, аз като луд побягнах по улиците на града. Един човешки глас от една съвсем разрушена къща ме извика.
— Ела тук, млади човече! — и аз видях зад една решетка на развалината двама души, които ми махаха отчаяно. Значи там е спасението. Те откъртиха железните пръчки и ме изтеглиха вътре в един тъмен зимник, където аз паднах в безсъзнание от умора и болки на раната ми.
— Кои бяха тия благородни хора? — запита херцогинята.
— Двама моряци от венециянската флота, които бяха дошли с помощните войски на Мартиненьо.
— Къде са те сега?
— Още в зимника.
— Далече ли е зимникът?
— Няма и триста крачки от тука.
— Тия хора биха могли да ни бъдат много полезни, Перпиняно.
— Аз също мисля, госпожо херцогиньо, — отговори венециянецът.
Младата жена замълча и дълбоко се замисли. После тя се обърна към стоящия неподвижно до нея арабин и накъсо запита:
— Уверен ли си?
— Да, господарко, — отговори твърдо синът на пустинята. — Само той може да ни спаси.
— Ами ако се лъжеш?
— И тогава пак Дамаският лъв не ще ви намери тук. Ел-Кадур има един пищов и един ятаган и знае по- добре да си служи с тях, отколкото който и да е еничарин.
Херцогинята се обърна към венециянеца, който нишо не разбра от този разговор и я гледаше с широко отворени очи.
— Вярвате ли, господин подпоручик, че е възможно да избягаме от тук, незабелязани от турците?
— Не, госпожо херцогиньо. Градът гъмжи от еничари, които още жадуват за християнска кръв, а около града квартируват петдесет хиляди азиатци, които не пропускат пиле да прехвръкне от него.
— Върви, Ел-Кадур! — каза херцогинята. — Последната ни надежда лежи в ръцете на Дамаския лъв.
Арабинът изгаси фитила на пищова и тури ятагана в ножницата. После постави качулката си и каза:
— Слушам, господарке!
С наведена глава, той тръгна към изхода. Изведнаж се обърна, върна се, погледна херцогинята с неизказано тъжен поглед и каза тихо:
— Ако аз не се върна и главата ми остане в турски ръце, от все сърце ти желая, господарке, да намериш виконта и загубеното си щастие.
Последните думи бяха сподавени от хълцане. Херцогинята се изправи на леглото и му подаде ръка. Синът на пустинята коленичи пред леглото и целуна бялата й ръка.
— Върви, добри и верни мой Ел-Кадур! — каза с въздишка тя.
Арабинът се изправи с блестящ поглед.
— Дамаският лъв или ще те спаси, или ще го убия, — каза той с дива решителност.
Той бързо отмести камъните от изхода и се промъкна вън, както грабливите животни напущат леговището си.
Улиците на Фамагуста бяха потънали в мрак. В тъмнината Ел-Кадур се спъваше в трупове и чуваше ръмженето на изгладнелите кучета, които разкъсваха лешовете. На няколко пъти те и него нападаха и той трябваше да бяга и се брани с ятагана си. Скоро той стигна до площада на църквата св. Марко, която бе построена в умален вид, като тази във Венеция.
До един голям огън бяха налягали около стотина еничари въоръжени до зъби, които пушеха и се разговаряха. Един албанец, който седеше на стъпалата на черквата и чийто фитил на пушката гореше, се прицели в него и извика:
— Кой там? Накъде?
— Нали виждаш, слепецо, че съм арабин, а не християнин, — отговори робът. — Аз съм войник на Хюсеин паша.
— Какво дириш тук?
— Трябва да предам едно бързо донесение от пашата на Дамаския лъв. Знаеш ли къде квартирува?
— Кой те праща?
— Самият паша.
— Не зная дали Мулай-ел-Кадел не си е легнал.
— Но часа не е още девет.
— Той още боледува от раната. Ела с мене. Той квартирува в една от тия къщи.
Той изгаси пламъка на фитила, преметна пушката на рамо и тръгна към една малка къщица, която бе прошарена от куршуми. Двама грамадни негри и две големи арабски кучета бяха стража пред нея.
— Събудете господаря си, — каза албанецът на двамата негри. — Дошъл е пратеник на Хюсеин паша и трябва да му докладва.
— Господарят е още буден, — каза един от робите и гордо измери с поглед арабина.
— Хайде, докладвай, — каза албанецът. — Хюсеин е паша, който не разбира от шега, и е добър приятел на великия везир.
Робът влезе вътре, а другарят му застана с двете кучета пред вратата. Скоро първият се върна и каза на арабина:
— Следвай ме, господарят те чака.
Ел-Кадур стисна ятагана под пелерината си, решен на всичко и готов, ако стане нужда, да убие сина на пашата на Дамаск.
Последният чакаше в една бедна стая осветена от факла. Той бе бледен, раната му още не бе минала, но той изглеждаше чудесно красив с големите си черни очи и тънките мустачки. Въпреки че бе още болен, той носеше една чудно хубава ризница, а на кръста си бе стегнал един небесно-син свилен пояс, в който лъщеше скъп ятаган с обсипана със скъпоценни камъни дръжка.
— Кой си ти? — запита той, след като негърът бе се оттеглил по един знак.
— Името ми нищо не може да ти каже, — отговори арабинът. — Аз се казвам Ел-Кадур.
— Мисля, че съм те виждал някъде?
— Възможно е.
— Хюсеин паша ли те праща?
— Не, аз излъгах.
Мулай-ел-Кадел се дръпна две крачки назад и хвана дръжката на сабята си, без да я извади от
