— Чувствувам се много слаба, Ел-Кадур, — отговори с въздишка херцогинята. — Кой знае кога ще мога пак да си служа със шпагата.
— Сега това няма в нищо да ти помогне.
Всичко свършено ли е? — попита младата жена и дълбока скръб се изписа по лицето й.
— Всичко!
— А гражданите?
— Навярно убити, като тези на Никозия. Мустафа не прощава на тия, които с месеци храбро се отбраняват. Той няма военни добродетели, господарке — той е тигър!
— И какво стана с военоначалниците?
— Не зная.
— И те ли са убити?
Арабинът заклати глава без да отговори.
— А моя подпоручик? Видя ли го?
— Когато напуснах кулата на св. Марко, той бе жив. Аз даже му казах, че си скрита.
— Значи може да се надяваме той да дойде тук.
— Ако се е спасил от турските мечове, да! — каза Ел-Кадур. — Дай сега да видя раната ти. В моята родина лекуват рани много по-добре, отколкото другаде.
— Няма нужда. Остави я сама да зарасне! Тя не е толкова опасна, както мислиш, — отговори херцогинята. — Защото загубих много кръв, само затова съм така слаба. Дай ми да пия! Имам страшна жажда.
— Не мога да ти дам нито капчица вода, гос-подарке. Тука има само делви с кипърско вино и маслини.
— Тогава дай ми поне малко вино.
Той наля от една голяма делва вино в кожена чаша и го подаде на херцогинята, която го изпи на един дъх.
— Ще намали треската ти, — каза арабинът. По-добро е, отколкото развалената вода от градските чешми.
Херцогинята легна отново и подпря главата си на лявата си ръка.
— Какво ще стане с нас, Ел-Кадур? — запита тя след няколкоминутно мълчание. — Вярваш ли, че ще можем незабелязано да се измъкнем от Фамагуста и да търсим Льо Хюсиер?
Изведнаж арабинът трепна и каза мрачно:
— Остави поне сега настрана господин виконта, господарке. Трябва преди всичко да се загрижим за самите нас и за спасяването ни.
— Аз те питах, дали можем да се спасим?
— Може би с помощта на едного, който единствен между хилядите турци има благородно рицарско сърце.
— Кой може да бъде? — запита херцогинята и го загледа учудено.
— Дамаският лъв.
— Мулай-ел-Кадел?
— Да, господарке.
— Човекът, когсто победих?
— Но на когото ти подари и живота, защото ти имаше право да го убиеш, без никой да те упрекне в това. Той е, може би, единственият, който може да се опълчи срещу кръвожадността на великия везир.
— Но като узнае, че една жена го е свалила от седлото и го е ранила…
— Още по-добре за тебе! Уважението ще бъде още по-голямо.
— А какво искаш да правим?
— Искам да отида при Дамаския лъв и да му опиша положението ни. Този храбър и благороден воин никога не ще те издаде, а ще ти каже някоя скъпа за тебе новина: къде са отвели виконта. Ти вярваш, че може да се намери толкова благородство в един турчин?
— Да, господарке, — каза твърдо арабинът.
Да не я уморява с разговор, Ел-Кадур бе легнал на корем пред отвора и се вслушваше във всеки шум, който идеше от вън. Изглежда, че турците празнуваха победата си, която осигуряваше на Султана владението на остров Кипър.
Когато Ел-Кадур се изправи, бе настанала вече нощта, и херцогинята, изтощена от кръвоизлива, бе отново заспала.
— Колко е красива! — шепнеше той. — А аз съм жалък роб! Защо не умрях от бичовете на жестоките ми господари? Сега нямаше така да страдам!
И той погали потното й чело, опита пищовите си, постави ятагана в пояса и закрачи към изхода с думите — Напред към Дамаския лъв!
Изведнъж той спря и притаи дъх. Чу му се слаб шум да идва отвън. — Дали някой турчин не е открил скривалището ни? — се запита той.
Той извади пищова си, запали фитила от факлата и предпазливо се облегна до отвора, оръжието държеше зад гърба си, за да не се види огъня от фитила. Изведнъж той чу, че се откри един камък и затъркаля надолу, а после слабия шум на спущащ се пясък.
— Кой може да е? — се запита отново арабинът. Ако е турчин, ще го застрелям.
Като лъв, който дебне жертвата си, той легна зад камъните, с пръст върху спусъка на пищова, готов да се хвърли изведнаж върху неприятеля. Шумът не престана. Отново се откъртиха няколко камъни. Непознатият, който търсеше входа, изглеждаше много предпазлив. Дали той искаше да ги изненада, когато спят? Или? може би, това не бе турчин, а някой нещастен християнин, който знае, че тук има каземата?
Тая възможност едва сега дойде в главата на арабина.
— По-добре да не стрелям изведнъж, — шепнеше той, — може би ще убия някой приятел.
Неизвестният все се катереше. Вече бе се изкачил до отвора и предпазливо отместваше камъните. Изведнаж се подаде една глава.
Ел-Кадур в самия миг насочи пищова си и каза:
— Кой е? Отговори или ще стрелям! Тихо, Ел-Кадур! Аз съм Перпиняно!
Ел-Кадур
След една минута подпоручик Перпиняно отстрани и последния камък от отвора. Той влезе в каземата и червеният лъч на факлата го освети. Той бе в плачевно състояние. Главата му бе вързана с една кървава дрипа; ризницата му висеше на парцали; чизмите му бяха разкъсани, а от сабята му бе останало само едно парче от лезвието, голямо колкото педя, и цялото зацапано от кръв. В тия петнадесет-шестнадесет часове лицето му бе така изтощено, като че ли бе гладувал цяла седмица.
— Как изглеждате господине! — извика арабинът.
— А капитанът къде е? — запита едновременно запъхтян подпоручикът.
— Спи спокойно. Няма да го събуждаме, господин Перпиняно. Той се нуждае от много сън. Вижте го!
Подпоручикът искаше да се доближи до херцо-гинята, но тя се бе вече събудила от шума и отворила очи.
— Вие? Перпиняно? — извика тя радостно. — Как се спасихте жив от турците?
— По чудо, — отговори венециянецът. Ако бяха ме открили, нямаше да ме видите вече. Всички, които намериха в развалините или по зимниците, ги заклаха. Този мерзавец Мустафа никому не пощади живота.
— Никому? — извика уплашено херцогинята. — Даже на военоначалниците?
— Не, и техния не, — каза подпоручикът сподавяйки сълзите си. — Мизерникът везир със собствената си ръка отряза едното ухо и едната ръка на храбрия Брагодан и после го даде жив на еничарите да се гаврят с него.
Херцогинята ужасена извика:
— Тия мизерници, тия мерзавци!
