Изведнъж спряха барабаните и тръбите. Пред крепостта Св. Марко се разтвориха редиците на неприятеля и обсадените видяха самия велик везир Мустафа, целият в шлифована броня, с голям тюр-бан на главата, изпъстрен с диаманти и с букет от скъпи пера. Той яздеше един белоснежен арабски жребец с дълга опашка и великолепна амуниция; на главата му имаше голяма китка от щраусови пера, стремената бяха широки и позлатени.
След него яздеше едно момиче на бял кон. Тя бе обвита в бял воал, така че лицето й не можеше да се види. След нея идваха пашите и военоначал-ниците в светещи ризници.
Великият везир яздеше ходом и здраво държеше поводите на разпенения си кон като другата си ръка бе поставил на кръста си. Триста разкрачи пред Марковата крепост той спря, погледна строго към християнските военоначалници, насъбрани на крепостта, и извади от ножницата извитата си сабя. Обръщайки се към войниците си, той извика с гръ-мотевичен глас:
— Вижте как вашият везир къса веригите си! Везирът пришпори коня си така, че той връхлетя върху другия бял кон. Тогава везирът се изправи на стремената си и с един страшен замах отсече главата на момичето, която отхвръкна надалеч.
Тялото на обезглавената остана няколко секунди на седлото, белият воал почервеня от кръв, и после се строполи на земята. Един вик на ужас се понесе от християнската крепост.
Великият везир изтърка сабята си от чапрака на коня и спокойно я постави в ножницата. После насочи ръка към Фамагуста и със страшен глас, приличен на гръмотевица, извика:
— И сега вие, неверни кучета, ще отговаряте за кръвта, която пролях. Довиждане тази вечер!
Шурмуването на Фамагуста
Заплашванията на великия везир направиха дълбоко впечатление на християнските военоначалници. Те познаваха смелостта и непоколебимата воля на този страшен воин и бяха сигурни, че още тази нощ ще трябва да очакват страхотна атака на неприятеля, а знаеха, колко е слаба съпротивителната им сила.
Страшен ужас бе обхванал всички. Те инстинктивно чувствуваха, че е наближил края на Фамагуста и че предстои ужасна кървава баня. Турската войска, двадесет пъти по-многочислена и с много по-силна артилерия, се чувствуваше сигурна в победата.
Току-що бе ударил часът за обед, и всички оръжия на гарнизона, на крепостта и на кулите, загърмяха и откриха адски огън, който покри полето с куршуми и камъни. А в това време аркебузите непрекъснато стреляха по пълзящите към крепостта минохвъргачи.
Тази оглушителна бомбардировка трая до залез слънце и направи големи поражения на неприятеля, като накара да замлъкнат и няколко от далскобой-ните му оръдия. Когато съвсем се стъмни, тръбите засвириха за тревога и призоваха цялото население на помощ за защита на крепостта.
Също и турските тръбачи и барабанчици забиха тревога, а от време на време се долавяше гласа на мюезина, който окуражаваше синовете на исляма и ги фанатизираше:
„В името на Аллаха! Разрушете всичко! Убийте всичко! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!“
Защитата бе концентрирала по-големите сили в крепостта Свети Марко, защото знаеше, че главният удар на неприятеля ще бъде насочен срещу нея, която бе ключа на превземането на Фамагуста. Най- добрите офицери бяха изпратени там, между тях и Темпеста, и двадесет от най-силните и тежки далекобойни оръдия.
Тия оръдия със своята непрестанна стрелба, изглежда, че направиха големи поражения на неприятеля, който се движеше в гъсти маси и чиято кавалерия се стремеше да заобиколи всички изходни пунктове на града.
Току-що бомбардировката бе започнала отново, и Ел-Кадур, който бе напуснал преди атаката турския лагер, се изправи пред Темпеста.
— Господарю, — каза той със силно треперещ глас и погледна съчувствено херцогинята. — Съдбоносният час на Фамагуста е дошъл! Ако не стане някое чудо, утре градът ще бъде в ръцете на безверните.
— Ние всички сме готови да умрем, — отговори херцогинята с примирение.
— А господин Льо Хюсиер?
— Бог да го пази!
— Може би още има време да избягаш. Ти би могла да се скриеш под голямата ми арабска пелерина и в суматохата никой да не забележи това.
— Аз съм войник на кръста, — гордо отговори херцогинята. — Аз няма да отнема на Фамагуста един меч, който още трябва да изпълнява дълга си.
— Значи не искаш да дойдеш, господарке?
— Невъзможно! Капитан Темпеста не е клет-вопрестъпник на християнството.
— Да бъде волята ти, господарке. — каза трогнат арабинът. — До тебе и аз ще умра.
И тихо добави:
— Смъртта заличава всичко, и бедният роб ще почине в мир.
Между това огънят на оръдията ставаше все по-ужасен. Железни и каменни гранати падаха по крепостта, куршуми се сипеха и убиваха защитниците. Тъмното поле приличаше на огнено море и гърмежите бяха така страхотни, че крепостта трепереше и се рушеше, и части от нея с трясък падаха в околовръстните ровове.
И все пак, с желязна воля венециянските войски отстояваха на куршумите и напъна на настъпващите неприятелски орди.
Еничарите водеха настъплението, а след тях албанците, арабските и малоазиятските милиционери.
На много места бе минирана от турците Мар-ковата крепост. Страшни взривове следваха един след друг. Стените се клатеха и зъбците падаха.
— Аллах! В името на пророка! Смърт и гибел на неверниците! — крещяха хиляди гласове и заглушаваха стрелбата.
Еничарите бяха вече под Марковата крепост, когато един лъч проряза тъмнината. Една мина, която не бе експлодирала, сега се запали от огнените стрели и със страхотен тътнеж разцепи стената на две. Град от камъни полетя във въздуха и се изсипа после върху еничарите, поразявайки много от тях и всявайки смут в редиците им. Но тази градушка от камъни не пощади и венециянските войски, които бяха на крепостта. Капитан Темпеста, който стоеше зад един зъбец, бе улучен от един камък в дясната страна на ризницата.
Ел-Кадур, който стоеше няколко крачки отзад, видя как неговата господарка изпусна щита и меча си на земята, като че ли ударена от гръм. Той се спусна към нея и извика ужасен:
— Те я убиха, те я убиха!
Гласът му се загуби в непоносимия шум, който бе по-голям от гърма на оръдията. Еничарите бяха навлезли вече в крепостта и диво крещяха. Никой не бе в състояние да се погрижи за храбрата девица, нито даже подпоручик Перпиняно, който, начело на славонците, се биеше с меча си.
Ел-Кадур с мъка се изкачи по развалините, носейки скъпия товар. На височината намери един отвор, който, по всяка вероятност, водеше до някоя каземата — сводово помещение за почивка на войниците. Той влезе в отвора и пипнешком бавно се движеше навътре. След малко се спря и постави на земята младата херцогиня.
— Ако тая нощ падне Фамагуста, никой не ще може да намери трупа на моята господарка, — прошепна той.
В тъмнината той опипа наоколо стените, после извади от джоба огнивото си и с няколко искри запали праханта, раздуха я и можа да направи малко пламъче.
— Не са изпразнили каземата, — каза той. — Аз ще намеря каквото ми трябва.
Той се отправи към един ъгъл, в който бяха натрупани каци и сандъци, разрови се в него и намери една факла, която веднага запали.
Той се огледа и видя, че се намира в голям зимничен свод, дълбоко под кулата, който е служил за склад на войските от близките охранителни кули.
Арабинът не обръщаше внимание на снарядите, които раздрусваха горе стените на кулата. Той заби
