ножницата. Ел-Кадур го успокои с ръка и веднага каза:
— Не мисли, че съм дошъл да те убивам.
— Защо си излъгал?
— Инак не щях да бъда приет от тебе.
— Защо си послужи с името на Хюсеин паша? Кой те изпраща?
— Една жена, на която ти дължиш живота си, — отговори натъртено Ел-Кадур.
— Една жена? — извика учудено турчинът.
— Да, една благородна християнка, от най-чиста аристократическа, италианска кръв.
— И на нея аз съм й дължал живота си?
— Да, Мулай-ел-Кадел.
— Ти си луд. Аз никаква италианка не познавам и още по-малко дължа живота си на нея. Дамаският лъв сам може да се пази и няма нужда от чужда помощ.
— Грешиш, Мулай-ел-Кадел, — каза спокойно арабинът. — Без благородството на тази дама, ти не щеше да участвуваш при превземането на Фамагуста. Раната ти още не е зараснала.
— Но за кого говориш ти? За младия капитан ли, който ме свали от седлото?
— Да, за капитан Тсмпеста.
— Ти трябва по-ясно да се изразяваш.
— Той би италианката, благородницата, която ти подари живота, въпреки че имаше право и бе задължен да ти го отнеме.
— Какво казваш? — извика турчинът смутен и бледен, — Капитанът, който се биеше като Бог на войната, бил жена? Не! Невъзможно! Една жена не би могла да победи Дамаския лъв и да го повали на земята!
— Тя е херцогиня Еболи, която е известна между християните под името капитан Темпеста.
Мулай-ел-Кадел бе толкова смутен, че дълго не намери думи, за да проговори.
— Жена! — извика най-после тъжно той. — Значи честта на Дамаския лъв е поругана и нищо друго не ми остава, освен да счупя меча си.
— Не, герой като тебе, няма право да счупи най-храбрия меч на турската войска, — каза арабинът. — Жената, която те надви, е дъщеря на най-добрия фехтувач в Милано.
— Но не той ме победи, — стенеше турчинът. — Аз да бъда свален от една жена от седлото! Честта на Лъва е завинаги загубена.
— Жената, която те рани, е от най-благородна фамилия, Мулай-ел-Кадел.
— Толкова повече — тогава тя ще ме презира!
— Не… инак тя не би се надявала на благородството на Дамаския лъв!
Лъч на радост светна в очите на младия турчин.
— Противницата ми има нужда от мене? Значи капитан Темпеста не е умрял?
— Тя живее и е ранена само от едно парче камък!
— Къде е тя? Трябва да я видя, — изпика възбудено той.
— За да я убиеш ли? Господарката ми е християнка.
— Кой си ти?
— Верният й роб.
— И херцогинята ли те изпрати?
— Да.
— За да и помогна да избяга от Фамагуста?
— Може би и за друго нещо.
— Не се ли намира в опасност, когато ти не си при нея?
— Не вярвам. Скривалището й е сигурно; при това, не е сама.
— Кой бди над нея?
— Подпоручикът й.
Мулай-ел-Кадел взе тъмната си пелерина от един стол, сграбчи два дълги пищова със седефени дръжки и каза на арабина:
— Но къде е тя?
— Скрита в една каземата.
— Тежко ранена?
— Не, не тежко.
— Имате ли нещо за ядене в скривалището?
Мулай-ел-Кадел плесна с ръце и веднага се появиха двамата негри. Той размени на един непознат за арабина език няколко думи и после каза на арабски:
— Ела с мене. Тези хора ще дойдат след нас. Те излязоха от къщата и минаха край стражата на площада, без никой да посмее да ги спре, и тръгнаха двамата към кулата, като патрулна двойка. Когато се отдалечиха на три-четиристотин крачки от площада настигнаха ги негрите. Те носеха големи кошници и държеха на верижки арабските кучета.
Мулай-ел-Кадел се огледа и вслуша наоколо, да не би да има някой наблизо до кулата, после започна да се изкачва по развалините, воден от арабина и придружен от двамата негри и кучетата.
Щом като влезе в каземата, той свали пелерината си, поздрави учтиво Перпиняно и се запъти към леглото на херцогинята, която още не спеше.
— Благородната дама която ме победи? — извика той. — Аз отново ви познах!
Той се поклони пред нея и коленичи, както правят благородниците от запада. Тъмните му очи се отправиха към херцогинята и той с достоен глас заговори:
— Благородна госпожо! Пред вас не стои неприятел, а приятел, който е имал вече възможност да се възхищава от вашето безпределно благородство и който не носи в сърцето си злоба, че е бил победен от една жена. Разполагайте с мене, благородна госпожо: Дамаският лъв е дошъл при вас да ви спаси и достойно да ви се отплати.
Благородството на Дамаския лъв
Когато херцогиня Еболи видя, че влиза турчина, с помощта на Перпиняно, тя се изправи на леглото си и поздрави дошлия с една божествена усмивка.
— Вие не вярвахте, благородна госпожо, че аз, мохамеданинът, ще дойда при вас? — запита Мулай-ел- Кадел.
— Съмнявах се и мислех, че няма вече да видя верния си слуга Ел-Кадур.
— Синът на пашата от Дамаск не е варварин като Мустафа и еничарите му. Те са храбри войници, но кръвожадни като лъвовете от пустинята. Аз не съм роден в дивите степи на Тюркестан или в пясъчните дюни на Арабската пустиня. Не съм бил също постоянно при Султана. Аз познавам и вашето отечество Италия, благородна госпожо.
— Вие сте били в моето отечество? — запита учудено херцогинята.
— … И съм се възхищавал на Венеция и Неапол, — отговори турчинът. — Аз зная да ценя вашите чудесни обичаи, благородството на вашите съотечественици.
— Аз забелязах, че вие сте съвсем различен от другите мохамедани — отговори херцогинята.
— По какво, благородна госпожо?
— По заплашителните думи, които отправихте към конниците, които искаха да ми отмъстят, че ви победих.
Върху челото на младия Дамаски лъв се изписа лека бръчка.
— … победен от шпагата на-една жена, — каза горчиво той.
— Не, Мулай-ел-Кадел, от капитан Темпеста, който между християните минава за най-добър фех-тувач. Дамаският лъв нищо не е загубил от славата си; не срази ли той Полската мечка, която беше страшна с грамадното си телосложение?
Челото на турчина се проясни и той даже се усмихна.
— По-добре е да беше ранен от една жена, отколкото от мъж, — каза той. — Моите сънародници никога
