не трябва да научат кой е капитан Темпеста.
— Това ви обещавам, Мулай-ел-Кадел. Много малко хора във Фамагуста знаеха, че аз съм жена, и повечето от тях сега са мъртви, защото Мустафа няма милост за победения.
— Този бесен човек оскверни пред цялото християнство оръжието на мохамеданите, — каза младият турчин. — Даже великият Селим, благородството и човещината на когото са известни и безсъмнени, не ще одобри този негов начин на действие. Победените трябваше да предизвикат с храбростта си заслужена почит пред мюсюлманите… Но, благородна госпожо, вие имате нужда да се подкрепите. Робите ми са донесли храна и най-чисто вино. Радост е за мене да мога да ви предложа нещо. А след това ще ми кажете, какво мога да направя за вас. Аз съм на ваше разположение и ще спася вас и вашите хора, па даже и да си навлека ненавистта на везира.
Турчинът направи знак и робите коленичиха пред леглото и извадиха от кошниците няколко бутилки старо вино, студено месо, сухар, една кана с топло кафе и няколко чаши.
— Благородна госпожо — каза Мулай-ел-Кадел, — какво мога да направя за вас?
— Изкарайте ни от Фамагуста, — отговори тя.
— Желаете да се върнете в Италия?
— Не.
Мулай-ел-Кадел я загледа учудено.
— Искате да останете на острова? — запита той изненадан и със скрита радост.
— Докато намеря мъжа, когото обичам, и който сега е ваш пленник.
Погледът на младия турчин пак се помрачи.
— И кой е той?
— Виконт льо Хюсиер, — каза херцогинята.
— Льо Хюсиер? — запита тихо Мулай-ел-Кадел и потърка челото си, като че ли искаше по-ясно да си припомни нещо. — Не е ли един от благородниците, пленени при Никозия, комуто Мустафа пощади живота?
— Да. Познавате ли го? — запита със страх херцогинята.
— Мисля, че да, — отговори Мулай-ел-Кадел. — Чакайте една минута… Да, разбира се… Той бе един храбър герой, един забележителен военачалник.
— Къде го заведоха? Къде го държат сега?
— Това ще научим лесно.
— Да не би да са изпратили тези благородници в Цариград?
— Не, не вярвам, — отговори Дамаския лъв. — Аз веднъж чух, че Мустафа има особени намерения с тях. И него ли искате да освободим преди да напуснете Кипър?
— Аз съм дошла тук само заради него: да го освободя от вашите сънародници.
— Аз пък мислех, че вие сте грабнали оръжието от ненавист към вярата ни.
— Грешно сте мислили, Мулай-ел-Кадел.
— И аз се радвам на това, благородна госпожо. Тази вечер не ще ми бъде възможно да узная къде е изпратил Мустафа виконта, но утре вечер, обещавам ви, ще ви кажа. Колцина сте тук? Да ви донеса ли турски дрехи, за да можете необезпокоени да напуснете Фамагуста? За трима ли?
— Не, за пет души, — каза Перпиняно. — В един зимник, тук наблизо, са скрити двама венециански моряци. Ако това не обременява съвестта ви, бих ви помолил и тях да спасим от явна смърт. Те ми спасиха живота.
— Аз се сражавах срещу християните, защото съм турчин, но аз не ги ненавиждам. Постарайте се утре вечер и те да бъдат тук.
— Благодаря ви много. Аз бях убеден, че Дамаският лъв е толкова добросърдечен, колкото и храбър.
Турчинът се поклони с усмивка, целуна галантно ръката на херцогинята, която му я подаде, и се отдалечи.
— Кълна се в Корана, благородна госпожо, че аз ще удържа на думата си!
— Благодаря ви, Мулай-ел-Кадел, — каза младата жена. — И когато се завърна в отечеството си, винаги ще разправям, че и между турците има благородни хора.
— Това ще направи чест на турската войска, — каза синът на пашата. — Сбогом, или по-добре — довиждане!
Ел-Кадур отмести камъните, за да излезе турчинът със слугите си и кучетата, и пак ги намести.
— Ако ние действително можем да вярваме, че сме на сигурно място, то тогава да доведа и двамата моряци, — каза подпоручикът. — Утре ще бъде, може би, късно, защото еничарите се ровят по разрушените къщи, докато се убедят, че няма жива душа.
— Вървят ли патрули по улиците? — запита херцогинята арабина.
— Сега турците спят, господарко. Мизерниците са уморени от клане на християни.
— Дай си ятагана и пищовите, Ел-Кадур, — каза подпоручикът. — Моят меч не може вече да ми служи.
Арабинът подаде оръжията и му наметна пелерината си, така че венецианецът заприлича на бедуин.
— Довиждане, милостива госпожо. Ако не се върна знайте, че мюсюлманите са ме убили.
Той се плъзна по ската на развалината и веднага се намери в подножието на кулата. Нощта бе тъмна като рог, и се чуваше само лая на кучетата, които бяха натъпкали коремите си с човешко месо. Подпоручикът искаше да се промъкне до една разрушена от гранати уличка, когато видя един човек, облечен в пищните дрехи на еничарски капитан. Той излезе от едни колонади и му препречи пътя.
— Хей! Ти! — извика той с насмешка. — Къде си тръгнал, Ел-Кадур? Вярно, че е тъмно, но очите ми пронизват и тъмнината.
Тези думи той не ги каза на турски, а на развален венециански диалект с чужд акцент.
— Кой си ти? — запита подпоручикът, отскочи крачка назад и отметна пелерината си за да извади ятагана си.
— Какво? Ел-Кадур да не иска да убива и приятелите си? — запита еничарският капитан с подигравка. — Още ли си останал дивак?
— Грешиш, — отговори подпоручикът. — Аз не съм Ел-Кадур. Аз съм египтянин.
— Значи вие сте си жертвували вярата, за да спасите кожата си, уважаеми господин Перпиняно? Чудесно! Ще можем отново да играем на зарове!
— Какво, капитан Лашчински?
— Не, Лашчински умря, — отговори полякът. — сега се казвам Юсуф Хамада.
— Така или иначе, вие сте вероотстъпник, — каза подпоручикът с отвращение.
Полякът изпсува, а после сладникаво и с присмех продължи:
— Никой не дава кожата си ей тъй на! Да, драги подпоручик, и ако не бях станал мохамеданин, сигурно главата ми не щеше да стои на раменете. Но какво ви е накарало да се скриете в кожата на Ел-Кадур? Честна дума, ако не ви бях чул гласа, щях със сигурност да се обзаложа, че вие сте слугата на капитан Темпеста.
— Какво ли правя тук? — каза венециянецът малко смутен. — Нищо. Разхождам се по развалините на Фамагуста.
— Голям сте шегобиец.
— Може би.
— В единадесет часа вечерта вървите в един град, пълен с турци, които с удоволствие биха ви видели сметката, и се разхождате? Хайде, кажете голата истина, драги ми подпоручик! Може да ми се доверите. Сърцето ми още не е станало мюсюлманско. Аз смятам пророка за първокачествен мошеник, пълен с лъжи и измами, и не вярвам нито на чудесата му, нито на Корана му.
— По-полека, господин капитане. Може да ви чуят.
— Хайде де! Ние сме сами тук. Всички турци спят, искам да кажа, същинските турци. Но остави това. Кажи ми какво прави капитан Темпеста?
— Не зная. Изглежда, че са го убили на някоя крепост.
— Нали заедно се бихте?
