— Не, — лъжеше преднамерено венециянецът.
— Какво ли диреше насам Дамаският лъв? Аз видях, как Ел-Кабур го водеше насам, — каза полякът с нахална усмивка. — Изглежда, че пак не ми се доверявате.
— Повтарям ви, че нищо не знам: нито за Ел-Кадур, нито за капитан Темпеста.
— Госпожа капитан Темпеста, — го поправи полякът.
— Какво казвате?
— Смятате, че аз не съм забелязал, че тя е жена? Триста и петдесет дяволи да паднат от небето! Ех че темперамент имаше това женче, па и кураж! В името на Мохамеда, ако аз можех така да въртя шпагата като нея, чудеса щях да направя! Кой ли я е учил на фехтовка?
— Мисля, че сте съвсем на погрешен път, господин капитан.
— Щом не ми вярвате — то е ваша работа. Мога ли с нещо да ви бъда полезен?
— Никой да не ми пречи на разходката.
— Пазете се да не ви спипат турците, които скитат по града, и да не ви набучат на кол.
— Ще съумея да се предпазя от тях, господин капитан, — отговори венециянецът.
— Ако ви постигне някое нещастие, в което не се съмнявам, запомнете, че се казвам Юсуф Хамада.
— Няма да забравя това име.
— На добър час, господин подпоручик!
Той му подаде ръка, но Перпиняно се престори, че не я вижда и бърже наметна качулката си и тръгна нататък. Той се оглеждаше и здраво държеше полуизвадения си ятаган. Полякът, сумтейки и ругаейки, тръгна в друго направление. Подпоручикът не го изпущаше от погледа си, докато другият не зави зад ъгъла на улицата. После той се скри в една врата и зачака да види, дали полякът няма да се върне да го следи.
Едва бяха минали две минути и капитанът отново се появи. Той тихо ругаеше, но вървеше на пръсти, да не го чуе венециянецът, за когото мислеше, че върви преди него. Той отмина вратата, без да се спре, и зави в една уличка.
Перпиняно се обърна назад и забърза към една развалина. Няколко минути той опипваше стените й в тъмнината.
— Тук трябва да бъдат, — каза той най-после и се спусна по една стена. После започна да вади камъни от нея и откри прозореца с решетки.
— Татко Щаке, татко Щаке!
Отначало никой не отговори, а после от дъното на избата се чу един дрезгав глас:
— Вие ли сте, господин подпоручик? Крайно време бе да се завърнете! Аз мислех, че вече са ви заклали или набили на кол.
— Махни решетката от прозореца, старо! А Си-моне? Жив ли е още?
— Ни жив, ни умрял, господин подпоручик. От глад и страх ще си загинем.
Решетката бе махната и двамата мъже, единият стар, а другият млад, с мъка прекрачиха прозореца.
— Следвайте, ме татко Щаке! — каза подпоручикът. — Никой нищо няма да ни направи.
— Напред, в името на всички хървати от Ката-ро! Краката ми май множко треперят, господин подпоручик, ама мисля, че Симоновите не са на по-добър хал от моите.
— При това постене! — каза другарят му.
— И ти си ми добър моряк! — каза старият и се опита да се засмее.
— Хайде, преди да ни е открил някой патрул, — заповяда Перпиняно.
— Ако са турци, срам не срам, ще им избягам, — пошегува се старият. — Бога ми, хич не ми прави удоволствие да ме набучат на кол.
— Тогава, хайде, бързо, татко Щаке!
Те се отдалечиха от разрушената къща и забързаха към кулата, чиято грамадна сянка се виждаше и в тъмнината. Бързо се изкачиха по камарата от развалини. Перпиняно разкри отвора и пусна двамата моряци напред.
— Ние сме, Ел-Кадур! — извика той. Арабинът вдигна факлата и изгледа от горе до долу двамата пришълци.
Щаке, когото наричаха „татко“, бе далматинец. Той бе здрав шестдесет годишен старец, с мургаво набръчкано лице, заобиколено от дълга бяла брада. Сивопепеливите му очи бяха големи и подвижни, плещите му широки като на бик, а цялото му телосложение — Атлетическо. Въпреки преклонната му възраст, той бе силен и лесно се справяше най-малко с двама турци.
Другият, наопаки, бе един дълъг, слаб млад човек, на около двадесет години, с дълбоки черни очи и едва покарали мустачки.
Когато старият забеляза херцогинята, почтително свали баретата си и каза:
— Но това е храбрият капитан Темпеста! Радвам се, че и той можа да се спаси от ятаганите.
— Мълчи сега, татко Щаке, — каза подпоручикът, — и по-добре да се разправиш тук с тия неща.
Той подаде на двамата изгладнели кошниците с провизии, които бяха донесли робите на Мулай-ел- Кадел.
— Яжте и пийте до насита, — каза херцогинята. — Турците ще се погрижат за продоволствието ни.
— А, нещо турско, — каза непоправимият стар шегобиец. — Чудесно! Ще го изплюскаме с особено голямо удоволствие. Жалко, че не ни поднасяте печената глава на Мустафа. Кълна се в честта на морския вълк Щаке, че на два залъка ще я изхрус-кам, па ако и душата на тоя мерзавец влезе в стомаха ми с четирите му жрни. Нали, Симоне, и ти ще ми помагаш?
Младият нямаше време да отговаря. Челюстите му работеха като на акула, която месеци е гладувала, а в гърлото си наливаше една след друга чаши от кипърското вино, като в бездънен кладенец.
Херцогинята и подпоручикът ги гледаха усмихнати. Само арабинът стоеше неподвижен като бронзова статуя.
— Господин капитан Темпеста, — каза кормчията, който се бе натъпкал здравата. — Не намирам думи да изкажа благодарността си за вашата щедрост.
Изведнъж той се сепна, широко отвори сивите си очи и втренчено загледа херцогинята.
— Дали не е ослепял старчока Щаке от барутния дим и не вижда вече добре? — сам се запита той.
— Какво значи това, приятелю? — усмихвайки се, каза херцогинята.
— Въпреки че разбирам, повече от котвени синджири и катрани, отколкото от жени, кълна се във всички делфини на Адриатическо море, че вие…
— Хайде, лягайте си, татко Щаке, — каза Пер-пиняно, — и оставете херцогиня Еболи или, ако искате, господин капитан Темпеста да спи.
Старият морски вълк направи един смешен реверанс пред херцогинята. После свали баретата си, изтегна се на постелята до младия моряк и затвори очи.
Перпиняно почака, докато другите заспаха и тихо каза на херцогинята:
— Милостива госпожо, шпионират ни.
— Кой, еничарите?
— Капитан Лашчински.
Херцогинята се сепна.
— Как? Жив ли е още? Не грешите ли, Перпиняно?
— Не, херцогиньо, той действително е жив.
— Кой ви каза?
— Той самият. Току-що го срещнах тук наоколо да шари, защото е видял насам Мулай-ел-Кадел с Ел- Кадур.
— Да не би този човек да дири скривалището ни, за да ни предаде на Мустафа?
— От такъв авантюрист като него, който е отстъпил от вярата си, всичко може да се очаква. Ако вместо ятагана си имах шпага, или ако гореше фитила на пищова ми, бих го убил, без да се колебая. Той се опита и мене да следи.
— До къде? — запита херцогинята.
— Не се страхувайте. Аз съумях да го накарам да гони вятъра. Той не знае скривалището ни.
— Защо ли ме мрази този човек, който бе християнин и който храбро се бореше за републиката?
