Еничарите веднага го познаха и замлъкнаха. Необикновеното спокойствие на този герой, който с месеци държа в шах страшната армия и изпрати повече от двадесет хиляди войници на Полумесеца в рая, им правеше дълбоко впечатление.
Един паша, който носеше три пера на шлема и държеше ятаган в ръката, неспокойно си пробиваше път с коня между еничаритс. Излизайки напред, той извика:
— Наведете главите си под мечовете на моите войници! Вие сте победени!
Една гневна и горда усмивка плъзна по лицето на венецианския военоначалник, и очите му заиск- риха.
— Убийте ни, ако толкова бързате, — каза той и захвърли меча пред себе си. — Но помислете малко: лъвът на Св. Марко с превземането на Фамагуста още не е победен, и един ден неговият рев ще разтърси стените на старата Византия!
После той показа с десницата си отворените двери на църквата и добави:
— Там има жени и деца, които може да убиете. Те няма да ви окажат никаква съпротива. Ако искате, опетнете името на източните войни! Историята ще каже думата си за вас!
Пашата бе онемял. Гордите думи на венецианския вожд го бяха смутили, и той не знаеше какво да отговори.
В тая минута се зачуха барабани и тръби, и редовете на еничаритс изведнъж се раздвижиха да отворят път. Идваше великият везир, придружен от свитата си и албанската гвардия. С изваден меч той идваше към площада пред църквата, гордо въз-седнал богато накичения си кон. Лицето му бе намръщено, а очите му злобно святкаха. Със сабята си той посочи малката група вснециянци и каза на стражата:
— Изведете ги!
Заповедта му веднага се изпълни, без ни най-малка съпротива от венециянците. После той пришпори коня си, възкачи трите стъпала на дверите и влезе гордо в църквата. Жените бяха се сгушили на колене до главния олтар, притиснали здраво до гърди децата си. Вик на ужас се разнесе в църквата и един стар свещеник — може би единствения останал жив — издигна високо над главите на вярващите кръста Господен. Един тържествен и страшен миг!
Достатъчно бе везирът да даде само знак с ръката си, за да навлязат през отворената врата еничарите и да се нахвърлят върху нещастните същества с ятаганите и сабите си.
Великият везир стоеше ням, с втренчен поглед в кръста. Жените ридаеха, децата пищяха, а вън ръмжеха еничарите.
Изведнъж, като че ли по Божие внушение, всички майки издигнаха на ръце децата си, показвайки ги на великия везир:
— Пощади децата ни! Те са невинни! — Главнокомандуващият мохамеданските войски свали меча си, когото бе издигнал за заповед за кървава сеч, и се обърна към войниците си:
— Всички тези принадлежат на султана! Тежко на този, който посегне на тях!
В каземата
След като Ел-Кадур видя, че Фамагуста е загубена и че по улиците на града няма вече съпротива, изтича по стените на крепостта към кулата Брагола.
Тъкмо по това време турците навлизаха и от тази страна на крепостта и се бореха с последните А защитници. Като антилопа, синът на пустинята скачаше по развалините и навреме достигна до отвора. С четири-пет големи блокове той го запуши, за да не се забелязва отвън светлината на факлата.
Херцогинята лежеше в силна треска и бълнуваше.
Внезапно спокойствие настана след пристъпа на треската. Тя не бе вече възбудена, лицето й доби спокоен израз, и тя се усмихваше; изглежда, че бе изпаднала в дълбок сън.
Арабинът приседна на един камък до факлата, която хвърляше червена светлина по черните, влажни стени. Облегнал глава на дланите си, той неотклонно гледаше болната.
От време на време той дълбоко дишаше и погледът му блуждаеше далеко, като че вижда друг образ. Една особена светлина бляскаше в очите на бедния роб. Челото му, на което обикновено нямаше бръчки, се намръщваше и сълзи закапваха по бронзовите му бузи.
„Години минаха… далечния, светъл небосклон… пясъчните дюни… палатките на разбойниците, които ме грабнаха от ръцете на майка ми… високите палми… камилите, които галопираха по безкрайната пустиня… всичко можах да забравя, даже в най-черното си робство, но не и тебе, сладка, мила Лаглан…“ — шепнеше си той.
„О, бедно дете, което ми откраднаха… кой знае къде в Арабия си ти сега! Очите ти бяха като на господарката ми, устните ти, като нейните, а гласът ти бе най-сладкия в света. Аз щастливо задремвах, когато ти свиреше на миримба и забравях страшните бичове на господаря ми. Виждам те пред себе си мило момиче, как ти донесе вода на бедния роб, когато той бе полумъртъв от камшиците на жестокия нещастник. Виждам те, как ти ме повдигаш от земята и, облегнат на тебе, стигам до сянката на палмите. Ти ме гледаш и ми се радваш. Сега ти си изчезнала; може би си умряла — там на брега на Червеното море, вълните на което ни пригласяха, когато ние говорехме за нашата любов и нашето бъдеще щастие. А сега в моето сърце има друга жена, жена която е много по-силна от тебе. Аз мисля за твоите черни очи, в които с дълбоко щастие се виждах, когато слънцето залязваше и камилите се връщаха от паша. Но другата има бяла кожа, а аз черна; и тя не е робиня като тебе. Не съм ли и аз човек като другите свободен? Не съм ли роден? Баща ми не бе ли храбър воин от рода на Амарцуки?“
Той стана и стисна с ръце слепите си очи. После хвърли пелерината си и се отпусна на камъка.
— Аз съм роб, — каза той с прегракнал глас. — Вярното куче на господарката ми и само тя може да ме ощастливи. По-добре би било куршум да беше ме ударил или сабя да бе ми пронизала сърцето… Щяха да изчезнат и страхът, и мъката на презрения роб.
Той скочи и забърза към отвора, взел някакво отчаяно решение, и започна да изважда камъните.
— Да, — диво каза той. — Ще отида при Мустафа и ще му кажа, че, ако и да съм черен арабин, аз вярвам на Кръста, а не на Полумесеца, че много често съм предавал турците — и той ще заповяда да ме заколят.
Един мъчителен стон, излязъл от устата на хсрцогинята, го стресна. Той се обърна и хвана горещото си чело. Факлата загасваше и хвърляше бледа светлина върху хубавото лице на херцогинята.
— Какво престъпление щях да направя, дирейки смъртта! Ами господарката ми? Аз, страхливецът, исках да я оставя тук сама, ранена и безпомощна… аз; нейният роб, нейният верен Ел-Кадур? Бях полудял, за съжаление съм!
Той пристъпи на пръсти към хсрцогинята. Тя още спеше. Изведнъж тя извика:
— Ел-Кадур, верни ми приятелю, спаси ме! Въздишка на голяма радост озари дълбоките черни очи на сина на пустинята.
— Тя ме вика за помощ, — ридаеше той, а аз исках да си вървя и да я оставя да умре! Господарке! Робът ти не ще умре, преди да те спаси.
Радостта, обаче, не трая много. Херцогинята произнесе друго име:
— Льо Хюсиер… къде си… кога пак ще те видя?
Нова въздишка се откъсна от гърдите на арабина.
— Тя мисли за него, — каза той, без в гласа му да има следа от злоба. — Тя го обича… и той не е роб… Аз съм глупак!
Той намери една нова факла, запали я и седна до главата на херцогинята. Той нищо не чуваше: нито последните гърмежи на топовете, нито крясъка на навлезлите в града турци. Какво значение имаше за него, че Фамагуста е паднала и че е започнала кървава баня, когато господарката му е извън опасност?
Часове бяха изминали, а Ел-Кадур не бе се мръднал. Херцогинята не я тресеше вече и тя спеше дълбоко.
Една лека въздишка изтръгна Ел-Кадур от спомените му. Той стана и отиде при младата жена, която бе отворила очи и искаше да се повдигне.
— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — запита ранената със слаб глас и се опита да се усмихне.
— От дълго време бдя при тебе, господарке, — отговори арабинът. — Не се мърдай. В момента не ни застрашава никаква опасност. Как се чувствуваш?
