Настъпи мъчително мълчание. В очите на Мизора се четеше ужас.
— Тогава съм изгубена — прошепна тя.
— Докато съм жив, ти ще бъдеш в безопасност.
— Не отивай при брат ми. Той те мрази повече, отколкото си мислиш, защото се страхува, че ще завладееш трона му.
— Вече съм решил да отида в Яфнапатам и ще отида — заяви Амали с решителен том, — дори да съм сигурен, че повече няма да се върна.
— Възхищавам се от смелостта ти, но те съветвам да изпратиш някой друг вместо себе си. Брат ми има буен и отмъстителен характер. Той може да стигне до крайност.
— Страхуваш се да не ме убие и после моите хора да направят същото с теб? Така ли, Мизора?
— Не — отвърна живо младото момиче и впи погледа си в очите на Амали. — Искам някой друг да отиде там, за да те предпазя от предателство и защото…
— Доизкажи се — подкани я Царят на ловците на бисери.
— Защото човек винаги се възхищава от смелостта.
— За теб няма никакво значение дали ще се върна, или не. Може би съм смел, но се боря срещу вашето семейство. Аз съм опасност, която трябва да се премахне.
В този момент влезе Дурга.
— Господарю, вятърът е попътен и „Бангалор“ те чака. Щом стигнем на брега, тъмнината на нощта ще ни скрие.
— Сбогом, Мизора — прошепна Амали.
— Ще го убиеш ли?
— Не, обещавам ги, че няма. Между нас стоят достатъчно много жертви. Няма нужда да убивам повече. Не се страхувай. Не те заплашва никаква опасност. Макар и отдалеч, аз ще бдя над теб.
— Ти си великодушен и честен, Амали. Несправедливо те проклинах.
— Прощаваш ли ми, че те плених?
— Да, ти имаш правото да го направиш.
— Благодаря ти за тези думи, Мизора.
Амали излезе, следван от Дурга. Когато напусна замъка, той погледна към един от прозорците: младото момиче стоеше зад завесата и скришом го наблюдаваше. На устните му се появи усмивка — щастлива усмивка.
Той слезе по стълбата, която се виеше около скалата, влезе в галерията и се спря до отвора, водещ в пещерата на акулите.
Под въжената стълба се клатушкаше „Бангалор“. Събудени от светлината на запалените на гемията фенери, акулите плуваха наоколо и си играеха, вълнувайки водата с дългите си опашки.
— Даде ли необходимите заповеди? — запита Амали своя помощник.
— Да, господарю. Всички огнестрелни оръдия са наредени около скалата и хората са готови да отблъснат всяка атака. Нашите няма да се оставят. Келерми, който ги командува, е най-безстрашният и най-преданият сред нашите хора.
— Тогава да вървим.
Амали се спусна по въжената стълба над палубата на гемията си, където го очакваха тридесет души, грижливо подбрани от Дурга.
Между тях имаше само няколко синхали. Всички останали бяха индуси от Манаар, смели и опитни моряци.
Подобно на съотечествениците си те бяха облечени в дрехи от бяло платно; тесните им панталони бяха препасани с широки пояси, в които носеха оръжието си. Косите им бяха покрити с широки кърпи с най- различни, странно съчетани цветове. Амали им направи преглед и каза с видимо доволство:
— След малко ще излезем в океана. Бъдете готови на всичко, дори на смърт, защото нашето начинание е много опасно.
Тридесет души подкараха гемията с веслата, а когато излязоха от пещерата, вдигнаха платната.
Вятърът бе променил посоката си. Той понесе кораба на изток, където се намираше остров Цейлон.
Нощта беше ясна. Луната светеше. Океанът бе спокоен.
След като заобиколи плитките песъчливи места, гемията се насочи към подводните скали, където се беше разбил английският кораб.
— Нали това бяха скалите?
— Да, господарю. В тях се разбиват вълните.
— Не виждам кораба.
— Потънал е.
— Предвиждах го. Но да отидем до скалите. Може би ще намерим там някое оръдие. Отливът е настъпил.
Царят на ловците на бисери насочи гемията си към скалистите вериги, като го направляваше с голяма предпазливост, за да не го сполети участта на английския кораб.
Диваците на Цейлон
Предчувствието на Амали се сбъдна.
— Нямаме работа тук — каза той. — Корабът е потънал. Не ще можем да го измъкнем от дъното.
— Дали екипажът не е избягал на някой от съседните на Цейлон островчета?
— Ловците на бисери сигурно са го преместили към бреговете на Индия. Но ние трябва да продължим пътя си. Вълните могат да изтласкат „Бангалор“ към плитчините и ще заседнем.
Гемията на Амали заобиколи внимателно подводните скали, които подаваха острите си върхове над водата. После тя се отправи към Цейлон, чиито брегове се очертаваха в далечината.
Благодарение на попътния вятър „Бангалор“ изминаваше повече от осем мили в час и щеше да стигне до бреговете на острова много преди разсъмване.
Точно това искаше Амали. Той не желаеше да забележат екипажа му, когато слиза на брега, защото се страхуваше, че някой от обитателите на острова може да предупреди махараджата. Преди да пристъпи към действие, той възнамеряваше да намери някое удобно скривалище.
Към два часа след полунощ „Бангалор“ беше вече на петдесет метра от брега, пред един доста широк канал, обграден с големи дървета, които сплитаха клоните си над водата.
— Да се скрием ли тук? — попита Дурга.
— Да — отговори Амали. — Този канал се влива в един много голям басейн, нещо като езеро. Край бреговете му няма никакви хора. Там ще бъдем на сигурно място, също като в нашата пещера.
— Това място далече ли е от Яфнапатам?
— На около дванадесет мили. Ще трябва да се движим предпазливо, защото в канала има много плитки песъчливи места и страшно свирепи крокодили.
След като мина между двете островчета, образуващи нещо като преграда, „Бангалор“ навлезе в канала. Дълбоката тишина се нарушаваше от време на време от гмуркания във водата, което показваше присъствието на влечугите.
Амали се взираше в тъмнината. Дурга измерваше дълбочината на водата, за да не заседне някъде гемията.
Зората вече започваше да избистря небето, когато до ушите им достигна грохота от недалечен пушечен залп.
— Какво означава това? — прошепна Амали, като отстъпи руля на един от моряците. — Доколкото знам, бреговете на това езеро винаги са били необитаеми. Те гъмжат от диви зверове.
— Може да са ловци — предположи Дурга.
— Кой ще посмее да ловува в тази джунгла?
В този момент се чу втори гърмеж.
— Пак! — извика Амали.
— Може би е сигнал за опасност.
— От кого?
