това време помощникът му се отправи към носа на гемията, следван от няколко души. Те носеха кошници, пълни с дуриони, които изсипаха на пода.
Дурионите са плодове, които растат в ге рите по тези места. Те приличат на дини, но са покрити с дълги остри тръни, твърди като стомана.
— Разбирам — извика французинът.
Лодките се приближиха на стотина крачки от „Бангалор“. Дурга и останалите моряци насочиха оръдията и откриха огън. След малко в стрелбата се включиха и карабините.
Въпреки големите загуби диваците не даваха никакъв признак, че имат намерение да отстъпят. Напротив, сега те изглеждаха още по-свирепи, сякаш бяха решили да отмъстят на всяка цена за убитите си другари.
Те промениха тактиката си. Хвърлиха се във водата и започнаха да плуват. От време на време, в промеждутъка между два гърмежа, те се качваха на лодките си, за да хвърлят своите стрели и копия. После пак изчезваха. По този начин нападението им не се забавяше.
Французинът, който не преставаше да стреля, се обърна, за да погледне към гемията си, и въздъхна с облекчение. „Бангалор“ се беше отдалечил от нея на около триста крачки и навлизаше в последния ръкав на канала преди езерото.
Внезапно се чу страшен трясък и сред дърветата се разнесе облак дим.
— Гемията ми хвръкна във въздуха — въздъхна французинът.
— А заедно с нея и диваците, които се бяха качили на нея, за да я плячкосат — добави Дурга.
— Това обаче няма да откаже останалите от намерението им — прошепна Амали, който забеляза, че опасността нарастваше.
Експлозията на гемията не изплаши диваците; те упорито продължаваха да прилагат своята тактика. Каналът беше пълен с празни лодки, които напредваха към „Бангалор“.
Стрелбата с карабините и оръдията се оказа недостатъчна да възпре дивашкото настъпление. Дори Амали започна да се безпокои.
— Ние сме изгубени — спокойно произнесе французинът и погледна Амали.
— Не крия, че положението ни наистина е тежко.
— Ще ни изколят.
— Но не толкова лесно, колкото си мислят — добави Амали.
Бясното нападение
На носа на „Бангалор“ нямаше никой и всички моряци се спуснаха натам.
Петдесетина диваци, въоръжени с боздугани, саби и ножове, се покатериха на гемията. В същия миг войнствените им викове се замениха с крясъци, предизвикани от силна болка.
Нашествието бе прекъснато. Босите им ходила се разраниха от дългите бодли на дурионите и от тях потече кръв.
Наранените диваци искаха да се върнат назад, но бяха тласнати от кандиотите, които в това време се бяха покачили на гемията и започнаха да се търкалят по покритата с дуриони палуба.
Този момент беше използван от техните противници. Дурга насочи към търкалящите се диваци оръдието, а останалите моряци започнаха да стрелят с карабините си по приближаващите се към кърмата лодки.
Внезапно вятърът наду платната на „Бангалор“ и го подкара към лодките на нападателите. Екипажът направи последно усилие. Моряците нямаха време да напълнят пушките си и започнаха да нанасят удари с приклади и ятагани.
Преграждащите пътя на „Бангалор“ лодки бяха потопени и той навлезе в езерото. Вятърът се усили. Вече нямаше никаква опасност от преследване.
— Спасени сме — каза Амали на французина. — Ако диваците се осмелят да навлязат тук, крокодилите ще нападнат лодките им и ще ги преобърнат.
— Ами ние? — попита французинът, като видя чудовищата, оградили гемията.
— Стените на „Бангалор“ са достатъчно високи и няма от какво да се страхуваме.
— Тук ли ще спрем?
— Не. Ще прекосим езерото и ще хвърлим котва на едно добре познато място.
— Сигурен ли сте, че диваците няма да ни последват?
— Те се страхуват от крокодилите.
— Ами ако заобиколят по брега?
— Няма да посмеят. Горите са пълни с тигри, диви биволи и носорози, а те изобщо не са гостоприемни.
— Знам. Миналата нощ едва не ме разкъса един тигър.
— Простете — каза малко смутен Амали, — сега, когато избегнахме опасността, бихте ли казали как попаднахте в този малко известен канал?
— Аз съм ловец на диви животни и моята страст ме доведе на тези брегове. Обходихме Индия надлъж и нашир и аз убих много тигри, носорози, пантери, биволи и чакали. След това ми хрумна да половувам в горите на Цейлон. Чувал съм, че там било пълно с диви животни. Купих една гемия, наех четирима индуси от Коромандел и тръгнах насам. Съвсем случайно открих този канал и поех по него, без да знам къде извежда. Тази сутрин, тъкмо когато се канех да си почина, тъй като ловувах цяла нощ, ме нападнаха диваците. Явно искаха да заграбят гемията и най-вече оръжието ми. Заповядах на хората си да навлязат в океана, но гемията ми заседна в една плитчина. Ако не бяхте пристигнали, щяха да ни избият. Бях решил да хвръкна във въздуха заедно с гемията, но да не попадам жив в ръцете на тези диваци. Когато се намесихте, фитилът вече беше запален.
— Французин от Пондишери ли сте?
— Познахте.
— Веднага ли ще се върнете в Индия?
— Бих предпочел да поскитам малко по този остров, но, както видяхте, изгубих всичко при експлозията и трябва да се върна в Пондишери, за да си наема нова гемия.
— Вие имате карабина и петима души на ваше разположение.
— И нито петак в джоба си.
— Не се безпокойте за това. Ако искате, аз мога да ви дам десет хиляди лири стерлинги.
Французинът погледна учудено Амали.
— Но това е огромна сума, а вие говорите за нея, сякаш се отнася за един франк. Толкова ли сте богат?
— Аз съм Царят на ловците на бисери.
— Да, когато бях в Южна Индия, чух да се говори за вас. Казваха, че Царят на ловците на бисери бил богат като набаб и храбър като бога на войната. Освен това чух, че претендирал за трона на Цейлон. Наистина ли сте Царят на ловците на бисери?
— Да — потвърди с усмивка Амали.
— И аз си помислих така, когато видях как се защищавате от диваците. Но ще ми кажете ли защо сте тук? Би трябвало да сте при рифовете на Манаар, тъй като сега е сезонът за лов на бисерни миди.
— Ще ви кажа, след като се нахраним. Запомнете само, че за днес предвиждам да се изправя срещу махараджата на Яфнапатам и да го принудя да слезе от трона.
Французинът сложи ръка върху рамото на своя събеседник и го понита:
— Приличам ли ти на добър войник?
— Няма никакво съмнение, ако съдя по това, което видях преди малко.
— Съдено ми е да прекарам живота си в непрекъснати приключения. Силните емоции са моята единствена страст. Никога не съм изпитвал страх. Аз ви дължа живота си. Съгласете се да се присъединя към вас. Сигурен съм, че няма да съжалявате. Какво ще кажете?
— Как се казвате?
— Жан Баре. А вие?
— Амали.
