Докато французинът и Царят на ловците на бисери се уговаряха и разкриваха своите планове, „Бангалор“ прекосяваше езерото, следван от стадо крокодили. От време на време те разтваряха огромните си зъбати челюсти в очакване на плячка.
Езерото беше дълго няколко километра. Бреговете му бяха покрити с великолепни гори. В тях имаше най-различни видове дървета — хлебни, бананови, тикови и още много други.
В езерото се виждаха множество островчета с палми. Почвата на остров Цейлон е много плодородна и затова той е покрит с най-разнообразна растителност. Над островчетата летяха ята птици с лъскави пера: необикновено големи папагали, ястреби, тукани с грамадни човки. Те съвсем не изглеждаха изплашени от появата на „Бангалор“ и дори кацаха по мачтите и въжетата.
След като заобиколи няколко от тези островчета, гемията навлезе в нещо като басейн. По бреговете му растяха огромни дървета, чиито клони висяха над водата.
— Можем да спрем тук. — каза Амали. — Намираме се на доста голямо разстояние от канала и диваците няма да ни нападнат. Трябва да закусим. След това ще ви разкрия плановете си и причината, която ме води тук.
Те слязоха. Дурга нареди да разпънат една шатра.
По време на закуската Царят на ловците на бисери разказа на французина за необикновените си приключения. Той му каза и за хубавата Мизора, сестрата на махараджата.
— Струва ми се, че тази млада принцеса е засегнала сърцето ви — вметна Жан Баре.
— Да — отвърна Амали с дълбока въздишка. — Но за съжаление това е една безнадеждна любов. Между нея и мен стоят омразата на махараджата и трупът на моя брат. До вчера аз я ужасявах, но мисля, че сега Мизора изпитва някакви по-особени чувства към мен.
— Обстоятелствата, които ви разделят и свързват, са много сложни и затова ви съветвам да не мислите често за нея.
— Но аз няма да бъда щастлив, ако тя не стане моя жена.
— Махараджата никога няма да ви я даде, защото претендирате за неговия трон. Впрочем, ако наистина искате да се ожените за принцесата, ще трябва да се откажете от короната и отмъщението си.
— Никога! — заяви твърдо Амали. — Аз ще постигна целта си и ще отмъстя за смъртта на моя брат. Заклех се върху гроба му. Наказанието на убиеца ще бъде неговото сваляне от трона. Всички ловци на бисери ме признават за свой цар и сляпо ми се подчиняват. Само една моя заповед и срещу Яфнапатам ще тръгнат петнадесет хиляди смели и добре въоръжени люде.
— Защо не дадете тази заповед?
— Казах ви, че махараджата държи в ръцете си моя племенник и ако го направя, той ще го убие.
И Амали обясни на французина размяната, която възнамеряваше да направи.
— Искате ли да чуете моето мнение? — попита Жан Баре.
— Кажете.
— На ваше място не бих рискувал. Махараджата е способен да се възползва от вашата поява и да постъпи с вас по същия начин, по който е постъпил с брат ви.
— Мизора е гаранция за живота и свободата ми.
— Хм! Тиранин като него едва ли ще се поколебае да пожертва сестра си в името на своето благоденствие. Вие сте опасен противник. Когато научат за смъртта ви, вашите хора ще убият Мизора, но това няма да ви съживи и вие ще се простите с отмъщението, короната и брака с прекрасната принцеса.
— Какво бихте направили на мое място?
— Можете ли да разчитате напълно на вашите хора?
— Напълно.
— Сигурен ли сте, че никой от тях няма да предупреди махараджата за плановете ви?
— За нищо на света! Отговарям за тях като за себе си.
— Нямат ли някакви връзки с двора на махараджата?
— В палата има един наш човек, подкупен от мен, който се е заклел да отмъсти за брат ми.
— Кой е той?
— Бенда, главатар на телохранителите на махараджата.
— Прекрасно; той ще ни бъде от полза. Познават ли в Яфнапатам вашите хора?
— Не!
— В такъв случай изпратете някого при този Бенда, за да го предупреди, че сте тук и чакате удобен момент за освобождаването на детето. Ако е ловък, ще успее да осъществи отвличането. Когато изпратите племенника си в замъка на скалата, ще обявим война и ще свалим тиранина от трона… Не може ли аз да отида в Яфнапатам?
— Вие?
— Защо не! Аз съм французин, освен това съм и ловец и мога спокойно да дойда тук за диви животни. Няма от какво да се страхувам. Искате ли да ми се доверите? Обичам авантюрите.
— Рискувате главата си.
— Струва ми се, че тя е закрепена здраво за раменете ми. Имате ли някой сърцат мъж, който да познава вашия човек?
— Дурга, моят помощник.
— Няма ли да го познаят в Яфнапатам?
— Едва ли. Отдавна не е стъпвал там.
— Освен това ще го гримираме — добави Жан Баре. — Отивам да се приготвя. Надявам се още тази вечер да се срещна в Яфнапатам с приятеля ви.
— Толкова бързо?
— Такъв съм си по характер. Щом взема решение, веднага тръгвам към целта…
Главатарят на телохранителите на махараджата
Въпреки голямото си желание французинът не успя да стигне още същия ден в Яфнапатам. Дурга, който от години не беше идвал по тези места, постоянно губеше пътя в джунглата. Двамата се лутаха цяла нощ и чак на сутринта седнаха, за да си починат малко.
В два часа след обяд видяха града. Веднага ускориха крачките си и стигнаха до широката равнина, в която се простираше той.
Една от портите беше отворена. Те влязоха, необезпокоявани от никого. Войниците, които охраняваха портата, ги поздравиха почтително. По това време европейците се ползваха с голямо уважение в Цейлон.
Помощникът на Амали, който познаваше града по-добре от джунглата, поведе французина по най- безлюдните улици, за да не възбужда хорското любопитство. След половин час те спряха пред един малък красив дворец, изцяло изграден от бял мрамор.
— Главатарят живее тук — каза Дурга. — Искате ли да го видите?
— Ако е удобно!
— Белокожият има достъп до всеки дом тук по всяко време.
— Да видим първо дали е тук.
— Часовоят е пред вратата. Това показва, че Бенда се е върнал от палата на махараджата.
— Тогава да идем при него.
Дурга застана важно и нареди на часовоя да предупреди господаря си, че един европеец иска да се срещне с него.
Войникът остави копието си, влезе в двореца и удари бронзовия гонг.
След две минути четирима слуги се появиха на стълбата и помолиха посетителите да ги последват. Въведоха ги в разкошно мебелирана стая, покрита с килими.
Един човек, облечен в дълга роба от синя коприна, с червен тюрбан на главата, седеше на малко бамбуково столче и държеше в ръцете си хубава лакирана кутия.
Той беше на повече от петдесет години, строен, каквито са повечето синхали, с кафява кожа, с малки хитри очи и къса черна брада. Като видя влизащия французин, човекът стана, тръгна към него, но спря
