— Кой знае? Я слушай!
— Та това е оръдие!
— Сигурно наблизо се води някаква битка.
— Кои ли се бият?
— Предполагам, че това са войниците на Яфнапатам и диваците от вътрешността. Понякога те напускат непристъпните си убежища в гората и нападат.
— Да, знам това, Дурга. Те нападат понякога и лодките на ловците на бисери.
— Да се върнем ли назад или да продължим?
— Миризмата на барут ме опиянява!
— Но чия страна ще вземем — на Яфнапатам или на диваците?
— Това ще решим, когато пристигнем на самото място. Всички да вземат оръжието си. Пълни ли са оръдията?
— Да, господарю — отвърна Дурга.
Амали пое руля и внимателно заобиколи подводните скали.
Слънцето вече се показваше над дърветата. Гърмежите ставаха все по-чести и по-близки. Амали остави руля и взе карабината си в ръка.
Внезапно се разнесе страшен рев. Сякаш дивите зверове нападаха някое селище.
— Това са дивите обитатели на горите — каза Амали. — Те са свирепи и безстрашни. Но за щастие нямат огнестрелно оръжие.
— Кого ли нападат?
— Скоро ще разберем.
На мястото, където вече са намираха, каналът правеше завой. Изглежда нападението ставаше зад ръкава.
Когато гемията подмина гористия остров, пред очите на всички се откри страшна картина. При входа на езерото, където трябваше да спре „Бангалор“, в пясъка беше заседнала гемия с две платна, които индийците наричат пинаси. Тя стоеше неподвижна, обвита в гъст дим.
От време на време се чуваше оръдеен гърмеж. Оръдието обстрелваше малките лодки, които заобикаляха гемията. Лодките бяха пълни с полуголи хора със свирепо изражение, които при всеки гърмеж надаваха ужасни викове. Имаше най-малко двеста души. На гемията, сред барутния дим, се виждаха шепа индуси, които стреляха непрекъснато по нападателите и изобщо не мислеха да отстъпват.
— Това ли са кандиотите от гората? — попита Дурга.
— Да — отвърна Амали. — Те искат да заграбят гемията и да изколят екипажа й.
— Защо не се опитат да избягат?
— Не виждаш ли, че са заседнали в пясъка?
— Господарю, между индусите виждам един бял. Ето го, онзи, който стреля с оръдието.
— Видях го.
— Англичанин ли е?
— Независимо дали е англичанин, французин или португалец, ние ще му се притечем на помощ. Няма да позволим на тези диваци да унищожат екипажа.
„Бангалор“ напредваше бавно, защото вятърът беше стихнал и моряците гребяха с весла. Появата на гемията не смути нападателите, тъй като помислиха, че им идва подкрепа. Но после веднага разбраха грешката си. Те видяха, че индусите оставят греблата и се залавят за оръжието, а на мачтата се появява непознато тъмно знаме.
Диваците отново нададоха войнствени викове и заразмахваха ножове, саби и тежки топори. Те се насочиха към „Бангалор“, убедени, че лесно ще го превземат.
Царят на ловците на бисери се изправи, подпря карабината до рамото си и извика:
— Оръдията да открият огън! Разчистете ми пътя!
Гемията пламна като кратер на изригващ вулкан. Оръдията стреляха едно след друго. Най-близките лодки бяха унищожени. Войнствените викове стихнаха. Чуха се стонове на предсмъртна агония и сърцераздирателни писъци.
— Не са останали много — каза Дурга.
— Тези диваци няма да се отстранят от пътя ни така лесно — отвърна Амали, който познаваше упорития характер на кандиотите. — Продължавайте да стреляте с оръдията.
Бяха улучени пет лодки и те потънаха във водата заедно с убитите и ранените. „Бангалор“ се отправи към заседналата гемия. Екипажът й продължаваше да се защищава с малкото си оръдие.
— Бели хора! — извика Амали.
Един европеец, облечен с памучни дрехи и сламена шапка, се спусна към носа на гемията. В ръката си държеше карабина, която още димеше.
— Кой сте вие? — попита той.
— Ваш приятел — Царят на ловците на бисери. Напуснете вашата гемия, тя и без това е заседнала, и елате на моята.
— Ами оръдието?
— Оставете го. Ще използвате моето.
Европеецът хвърли едно въже и се покатери върху палубата на „Бангалор“, следван от петима негови хора, които преди това се погрижиха да затъкнат оръдието.
Европеецът беше млад, красив мъж на около тридесет години с руса коса, сини очи и правилни черти. Той протегна ръка на Амали и му каза на английски език:
— Който и да сте вие, благодаря ви за намесата. Ако се бяхте забавили още няколко минути, тези диваци щяха да ни изколят. Да бягаме оттук, защото сложиха два запалени фитила в една бъчва с барут и гемията ми всеки миг може да хвръкне във въздуха.
— Англичанин ли сте?
— Не, французин.
— Толкова по-добре. Сега ще се помъчим да си пробием път.
Пристигането на диваците им попречи да разменят повече думи.
Лодките на кандиотите отново се бяха насочили към „Бангалор“. Една част от диваците се покачиха на заседналата гемия. Те надаваха диви тържествуващи викове, които приличаха на животински рев.
Водата се пенеше под веслата на нападателите. Лодките им приближаваха. Решителният момент наближаваше.
Амали нареди със спокоен глас на двама от моряците си да вземат веслата и да подкарат гемията към средата на езерото. После се обърна към останалите и им заповяда да открият огън.
Французинът попита с безпокойство:
— Ще можем ли да си проправим път? Около нас има най-малко сто лодки, а идват и други.
— Ще ги потопим — уверено изрече Царят на ловците на бисери.
— Имате ли достатъчно боеприпаси?
— Хиляда гранати.
— Но те ще нахлуят в гемията.
— Аз ще им попреча.
Гемията щеше да се вдигне във въздуха всеки момент и затова индусите на Амали и французинът се мъчеха да отдалечат от нея своята гемия, за да не пламне и тя. Царят на ловците на бисери се обърна към Дурга:
— Кажи на моряците да преместят на кърмата оръдията и всички да се съберат там, а носа покрий с дуриони. Нали имаме достатъчно на гемията?
— Да, господарю.
— Дурионите не са ли плодове? — попита французинът.
— Да, господине — отвърна Амали, като подпря карабината на рамото си и гръмна.
— Какво ще правите с тях?
— Ще видите. Добър стрелец ли сте?
— Ходя на лов само за диви зверове!
Постепенно „Бангалор“ се отдалечи от гемията и даде възможност на лодките да се приближат до нея. В
