Сбогом, Мизора. Не мисли много за принца на Манаар. Между него и тебе стоя аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Мразиш ли ме?
— Не знам. Но сърцето ми подсказва, че ще причиниш страдания на близките ми.
Амали спря като закован. Той впери очи в очите на красивата принцеса, сякаш искаше да прочете в тях дали наистина мисли това, което говори. После излезе и затвори вратата след себе си.
— Да — прошепна той, когато остана сам. — Наистина ще донеса беда на брат ти… Но и ти на мен…
След като прекоси бавно коридорчето, той влезе в каютата на Дурга. Тя също имаше приветлив вид, но обзавеждането й не беше толкова скъпо.
Младият принц на Манаар беше дошъл в съзнание и лежеше на дивана. Като видя Амали, по лицето му се изписа гняв. Въпреки болката, той се опита да седне и изкрещя с прегракнал глас:
— Какво направи с Мизора, разбойнико?
— Така ли ме посрещаш?… Не си много гостоприемен, принце.
— Питам те къде е Мизора?
— В ръцете ми.
— Върни я вкъщи или скъпо ще платиш за недостойната си постъпка.
Амали скръсти ръце на гърдите си и каза с твърд глас:
— Внимавай, не ме карай да се разкайвам за великодушието си, принце. Океанът е достатъчно дълбок. Хвърленият в него рядко успява да изплува на повърхността.
— Заплашваш ли ме?
— Ще го направя, ако продължиш да ме отегчаваш.
— Можеше да ме убиеш, когато сабята ти ме повали на земята.
— Пощадих те, за да ти покажа, че Царят на ловците на бисери не е бандит.
— В плен ли ще ме държиш? Хората ми ще дойдат да ме освободят, а теб и моряците ти ще побият на кол.
— Има петнадесет хиляди ловци на бисери по тези земи. Независимо от своята народност те ми се подчиняват. Принцът на Манаар може ли да ми противопостави толкова многобройна войска?… Както виждаш, аз съм по-силен, отколкото си мислиш.
— Моите хора ще се съюзят с тези от Яфнапатам.
— Нека ме нападнат. Ще видим кой ще победи. Дурга, пази този човек и ако се наложи, го вържи.
— Няма да го оставям нито минута сам, господарю.
Амали излезе, без да погледне принца на Манаар, и отново се качи на палубата.
— Навлякох си още една неприятност… Понякога е глупаво човек да бъде великодушен — прошепна той.
Скалата на царя на ловците на бисери
„Бангалор“ продължаваше своя път на юг. Той плаваше далече от бреговете на Цейлон, за да не го забележат. Скалистите вериги при Битор и английските лодки бяха изчезнали. В океана, осветен от лъчите на луната, не се виждаше никакъв кораб.
На югоизток се издигаше една грамадна, самотна скала. На върха й се виждаха смътните очертания на висока кула.
Носът на „Бангалор“ се насочи към този изгубен сред океана остров.
— Нека се опитат да ме прогонят от гнездо ми — прошепна Амали. — Съединените сили на махараджата и принца на Манаар не могат да ми направят нищо в моето непристъпно убежище!
Той седна и пое руля. Гемията се понесе с още по-голяма бързина.
Островчето растеше все повече и повече. То приличаше на остра пирамида. Диаметърът на основата беше повече от един километър. Стените бяха толкова гладки и отвесни, че изкачването по тях бе почти невъзможно.
Отгоре, на около четиристотин метра височина, се издигаше постройка в индийски стил с галерии, куполи и широки прозорци; пред нея имаше малка кула, която беше в състояние да издържи на всяка артилерийска стрелба.
„Бангалор“ ловко се промъкваше между скалите, които ограждаха тази местност. Той навлезе в широк отвор, който водеше в една крайбрежна пещера.
Отворът беше толкова висок, че мачтите не можеха да достигнат тавана, а широчината му бе достатъчна, за да се придвижи цял военен кораб.
Гемията мина през този тунел и стигна до една гигантска пещера, заемаща най-малко една трета от острова. Тя имаше галерии, в които можеше да се побере цял кораб.
В средата на пещерата висеше въжена стълба, която стигаше до самия връх на скалата.
Когато моряците запалиха фенерите, във водата на пещерата настъпи раздвижване.
Над водната повърхност се показаха чудовищни глави, които разтваряха ужасните си челюсти и показваха острите си зъби. По водата биеха огромни опашки. После всичко изчезна в морските дълбини.
Това бяха акули, дълги по седем-осем метра, които сякаш бяха свикнали с кораба, тъй като не се плашеха нито от него, нито от светлината на окачените по парапета фенери.
Те обикаляха около „Бангалор“, показваха муцуните си над водата и гледаха втренчено моряците с жълтеникавите си очи. После се скриха в убежищата си по ъглите на пещерата, сякаш доволни от завръщането на Царя на ловците на бисери, който не обръщаше никакво внимание на ужасните хищници.
Амали се спря до въжената стълба, повика Дурга и каза:
— Аз се качвам. Ти ми доведи в замъка Мизора и принца на Манаар.
— А „Бангалор“?
— Ще го скриеш в последната галерия на пещерата. Засега няма да излизаме в океана.
Царят на ловците на бисери се залови за въжената стълба и се изкачи до една осветявана от фенер галерия, която се охраняваше от въоръжен индус.
— Никой ли не е идвал, докато отсъствах? — попита той пазача.
— Никой, господарю.
— Всички ли мои хора бдят?
— Всички.
Амали премина през галерията и тръгна по една пътека, която се виеше спираловидно до самия връх.
Горе, на площадката пред замъка, се бяха наредили четиридесет души индуси и синхали, въоръжени с пушки, пищови и саби.
Амали им направи преглед и влезе в осветения замък.
Бяха положени свръхчовешки усилия, за да бъде построена на пустинната скала тази величествена сграда.
Замъкът бе изграден от розов мрамор. Терасите и галериите се крепяха на изящни стълбове. Залите бяха великолепно украсени и разкошно мебелирани. Амали мина през тях, без да се спре, и стигна до една стая, застлана със синя коприна. По стените висяха блестящи оръжия.
— Ще я почакам тук — каза си той и седна на един кожен диван. — Скоро ще разбере дали моята омраза към нейния брат е основателна.
Той остана няколко минути, подпрял челото си с ръка и потънал в тъжни мисли. После стана и започна да обикаля в стаята. Когато чу стъпки в съседната зала, той спря. Влезе Мизора, придружена от Дурга, който държеше в ръка сабята си.
В обшитите си със злато дрехи и с полускрити от шала коси сестрата на махараджата изглеждаше по- прекрасна от всякога. Тя се спря пред прага на стаята.
— Ела, Мизора. Чувствувай се като у дома си. Няма защо да се страхуваш от Царя на ловците на бисери.
— Ако съм тук като у дома си и ти наистина си толкова великодушен, колкото се показваш, върни ми
