— Когато облакът покрие луната и стане тъмно, ще се отправим към веригата скали.
— Но англичаните ще ни последват.
— Да, но те сигурно не знаят за тези подводни скали. Гледай само какъв номер ще им скроя. Корабът им ще се разбие в кораловите рифове.
Когато се приближи на около четиристотин метра, английският кораб започна да стреля. Гранатата мина над „Бангалор“ и прекърши една от мачтите.
В този момент облакът затули луната.
— Внимавайте — извика Амали, — отиваме към скалите.
Той се изправи и здраво стисна руля. Моментът беше много напрегнат; една погрешна маневра и корабът можеше да заседне.
Но Амали изглеждаше спокоен и сигурен в предприетото начинание. Орловият му поглед вече беше забелязал провлака.
„Бангалор“, тласкан от тихия хладен вятър, навлезе в пенещите се бучащи води.
— Господарю — промълви Дурга, блед като платно. — Вървим към своята гибел.
— Мълчи! Тежко на този, който посмее да си отвори устата!
От време на време се чуваше странен шум, сякаш основната греда на гемията стържеше дъното или докосваше някоя скала.
Английският кораб продължаваше преследването.
— Минахме! — извика Амали.
— Да, господарю — отговориха в един глас моряците. — Ето я последната верига.
— Започнете да стреляте. Нека си помислят, че приемаме да се бием.
Дурга и още двама моряци насочиха оръдията към неприятеля, а Амали подкара гемията към последната верига от скали.
Английският капитан мислеше, че водите са достатъчно дълбоки, и не предприе никакви мерки, за да избегне голямата опасност. Той преследваше сляпо „Бангалор“ и се надяваше, че след малко ще го настигне.
— Ето ги, вече са над скалите — извика Амали.
Чу се ужасен трясък. Английският кораб внезапно спря и се наклони на една страна.
Настана суматоха: чуваха се викове на ужас, крясъци, проклятия… След малко последва втори трясък.
Корабът бе получил множество пробойни при удара в скалите и водата нахлуваше в трюма.
От „Бангалор“ се чу тържествуващ вик. Неприятелският кораб бе пробит. Амали вече можеше да се върне в своето убежище, без да се страхува от преследване.
Англичаните се втурнаха един през друг към спасителните лодки. Офицерите напразно заплашваха и призоваваха за ред. Всички бяха обезумели от страх.
Корабът продължаваше да се накланя. Мачтите застрашително надвисваха над спуснатите лодки. Всеки миг те можеха да паднат над тях и да ги преобърнат.
В това време „Бангалор“ продължаваше пътя си и оставяше зад себе си опасните места.
— Да вървим към нашето убежище — каза Амали. — Нека се спасяват, както могат. Ти, Дурга, се грижи за принца на Манаар. Той не трябва да умре.
— Какво ще правим с него?
— Още не знам. Но мисля, че един ден може да ни бъде полезен.
— Може да помогне на пленницата да избяга — вметна иронично Дурга. — Не забравяй, че я обича.
Лицето на Амали помръкна.
— Ще го наблюдаваме — прошепна Царят на ловците на бисери.
Той остави руля на един от моряците, слезе долу и се спря пред вратата на кабината си.
— Сигурно Мизора е страшно разгневена — помисли си той.
Почака един миг. Не чу никакъв шум. Отвори вратата и влезе.
Каютата на Амали беше малка, елегантна стаичка. Осветяваше я един китайски фенер. В нея имаше два дивана, застлани с коприна.
— Ти ли си Царят на ловците на бисери?
— попита презрително Мизора.
— Да, Мизора — отговори Амали почтително.
— Знаеш ли коя съм аз?
— Сестрата на Яфнапатамския махараджа.
— И посмя да ме отвлечеш?
— Не се страхувам от брат ти.
— Той е силен.
— На сушата — да, но аз съм силен в океана — заяви с гордост Амали. — Искаш ли доказателство за това? Сразих твоите хора, а те бяха два пъти повече от моите; потопих мауната на принца на Манаар, който ти идваше на помощ; разбих в скалите преследващия ни английски кораб. Мислиш ли, че брат ти би могъл да направи това?
— Принцът на Манаар! — извика Мизора.
— Уби ли го?
— Ако исках да го убия, сега той щеше да бъде на дъното на океана.
— О, ти си великодушен — каза иронично Мизора.
— Повече, отколкото мислиш — отвърна Амали. — Сутринта го спасих от една акула, която щеше да го разкъса, а тази вечер, вместо да му разбия черепа, го пощадих. Пред теб са ме описали като бандит, но, както виждаш, не съм такъв.
— Честният човек не похищава жени — припомни му поуспокоена Мизора. — Ако ти наистина си великодушен и честен, върни ме на брат ми.
— Засега това е невъзможно.
— Страхуваш ли се да спреш на брега на Яфнапатам?
— Не, и скоро ще ти го докажа.
— Да не предприемаш нещо против моя брат, махараджата?
— Ще му отмъстя, Мизора.
— За какво?
— Между него и мен стоят невинни жертви — отвърна с глух глас Амали.
Мизора потрепери и го погледна ужасена.
— Не се опитвай да ме лъжеш — каза тя.
— Ще ти разкажа всичко и ти сама ще прецениш дали мога да простя на брат ти това, което той стори на моето семейство.
— И принцът на Манаар ли е замесен в това?
— Не, него го познавам едва от вчера и нямам причини да го мразя.
Амали погледна внимателно Мизора и запита:
— Обичаш ли го?
В гласа на Амали имаше нещо, което удиви Мизора.
— Защо ми задаваш този въпрос? — попита тя.
— Принцът на Манаар търсеше в плитките места сини бисери, за да ти ги подари.
— На мен? — удиви се принцесата.
— Не знаеш ли, че те обича?
— Не!
— Е, добре, сега вече го знаеш — прошепна Амали с горчивина.
— Неприятно ли ти е?
— Друг път ще продължим този разговор. Засега принцът на Манаар е мой пленник. Утре няма да може да отиде за сини бисери.
— Брат ми ще се погрижи за неговото освобождаване.
— От пещерата на акулите ли? — усмихна се иронично Амали. — Ти още не познаваш моето убежище.
