своята принцеса, готови за отбрана.
Амали, последван от десетина свои хора, се спусна в гемията. Той се нахвърли върху групата синхали, които му препречваха пътя, а моряците му ги нападнаха в гръб, за да ги принудят да се отстранят от Мизора.
В това време Дурга и останалите моряци стреляха непрекъснато по гемията на принца от Манаар, която се носеше с голяма бързина. Но люлеенето на гемията пречеше на точната стрелба.
Амали, който виждаше, че и друг се притичва да помогне на Мизора, викаше непрекъснато:
— Смелост! Още едно, последно усилие и победата е наша.
С два удара на сабята си той повали двама синхали, а трети падна след изстрела на револвера му.
Амали се помъчи да пробие защитата на неприятеля и започна да нанася удари надясно и наляво.
Синхалите, останали без предводител и изплашени от необикновената сила на Амали, оказваха слаба съпротива въпреки насърчителните викове на Мизора.
Хубавата синхалка не беше изплашена от кървавата битка и се мъчеше да възвърне смелостта на своите бранители.
Тя дори застреля с револвера си един от моряците, който се беше опитал да я хване. След това насочи оръжието си към други двама и стреля още два пъти.
— Дръжте се! — викаше тя. — Идва ни помощ! Спомнете си за махараджата! Защищавайте своята господарка!
Амали, побеснял от тази неочаквана съпротива, удвои усилията си. Освен това той виждаше, че към гемията приближава английският кораб, който също бързаше да се притече на помощ на принцесата.
— Бързо! Убивайте! Убивайте! — викаше той. — Англичаните идват!
Най-после Амали успя да пробие редицата на своите противници. Той разчисти пътя си и сграбчи като орел хубавата синхалка. Улови я за кръста, вдигна я като перце и се върна с плячката си на „Бангалор“.
Докато отстъпваше, моряците му го прикриваха, а Дурга обърна едно от оръдията към синхалите.
В този момент се разнесе ужасен вик:
— Куче с куче! Остави я или ще те убия!
Корабокрушението
Ладията на принца на Манаар ловко избягваше обстрелването и нападна „Бангалор“ в мига, в който Амали отвличаше Мизора. Младият принц се прекачи на неприятелската гемия, следван от дванадесет свои моряци.
Амали предаде Мизора на Дурга, за да я отведе в някоя кабина. След това тръгна към противниците си.
Опасността беше голяма. Английският кораб бързо приближаваше.
Принцът на Манаар се хвърли смело срещу Амали, докато хората му кръстосваха свирепо сабите си с моряците от гемията. Синхалите, които придружаваха принцесата, забелязаха приближаващия кораб и натиснаха с всичка сила веслата.
— Освободи Мизора! — извика младият принц на Амали и заплашително издигна сабята си.
— Сестрата на махараджата е моя; ще се боря за нея до сетния си дъх.
— Тогава умри!
Двамата противници се нахвърлиха един срещу друг и започнаха да си разменят страшни саблени удари.
Амали и младият принц бяха еднакво безстрашни. Дапали си служеше много майсторски със сабята. Макар и още млад, той беше силен и ловко нанасяше удари на противника си.
От своя страна Амали му даваше железен отпор. Той непрекъснато атакуваше, тъй като английският кораб вече беше съвсем близо и скоро щеше да се намеси в битката.
За щастие хората на Амали взеха надмощие и изтласкаха в гемията хората на принца.
— Да свършваме по-бързо! — извика Царят на ловците на бисери.
Изведнъж той изби сабята от ръцете на противника си и му нанесе силен удар по рамото. Принцът падна окървавен на палубата.
— Да бягаме! — провикна се Амали. — Англичаните идват!
Моряците му катурнаха гемията на своите противници; във водата нападаха живи и мъртви. После бързо вдигнаха платната. Амали изправи ранения принц и го предаде на Дурга.
— Няма ли да го хвърлим в океана? — попита Дурга.
— Не! Той е храбър младеж. Спри кръвта и го отнеси в твоята каюта. Раната му не е смъртоносна.
В този момент от английския кораб изстреляха граната и тя проби едно от платната на „Бангалор“.
— Извий носа на юг! — извика Амали и улови руля. — Безполезно е да им отговаряме.
Подет от попътния вятър, корабът бързо започна да се отдалечава.
Английският кораб увеличи скоростта си, но той не можеше да се мери по бързина с леката гемия, която просто се плъзгаше по водата.
Той изстреля още две гранати, но те паднаха във водата.
— Вече сме на безопасно разстояние — каза Амали с доволна усмивка.
Дурга се изкачи на палубата.
— Погрижиха ли се за принца? — попита Амали.
— Да, господарю.
— Тежка ли е раната му?
— Болезнена е, но не е опасна. След няколко седмици вече ще бъде на крака.
— А Мизора?
— Затворих я в твоята каюта.
— Изнесе ли оттам оръжието?
— Да.
— Тя плаче ли?
— Да, но, струва ми се, от гняв.
— Ще се успокои. Ако се страхува, че ще я убием, тя се лъже. Аз съм великодушен. А освен това я обичам.
— Ами англичаните?
— Продължават да ни преследват.
— Дали ще ни преследват чак до скривалището ни?
— Няма опасност… Виждаш ли как се разбиват вълните там?
— Да… Не са ли това подводните скали при Битор?
— Носим се право към тях.
— Господарю, не забравяй, че тези подводни скали са коварни.
— Не се страхувам. Трябва на всяка цена да се отърва от кораба, който ни преследва.
Като видя, че не може да стигне „Бангалор“, корабът започна да го обстрелва с далекобойните си оръдия. Но напразно. С всяка минута разстоянието се увеличаваше.
Няколко снаряда, изстреляни от оръдията на носа, паднаха до гемията и вдигнаха стълбове от вода.
— Ах, ако имах оръдията ви — кресна гневно Амали, — изобщо нямаше да бягам от вас. Тогава щях да ви покажа как наказвам онези, които дръзват да стрелят по Царя на ловците на бисери. Но вие и без това сте загубени!
Той отправи огледа си на юг, където вълните се разбиваха с оглушителен шум в скалите. Сякаш търсеше някакъв изход. Накрая реши да подмами враговете си по-близо до гемията и започна да мести оръдията от едно място на друго като човек, който се мъчи да заеме най-добрата позиция.
Англичаните помислиха, че се готви за бой, и заредиха оръдията си. Но те изчакваха с обстрела, защото искаха да пленят целия екипаж.
Без да ги изпуска от очи, Амали се приближаваше към веригата скали и се готвеше да мине през провлака по такъв начин, че англичаните да не го забележат.
Към луната се приближаваше облак. Амали го показа на помощника си и каза:
