променила?
Колебая се; тя потропва с крак, все още усмихната, но явно раздразнена.
— Навремето страшно се затормозваше от едно нещо. Поне така твърдеше. А сега от него няма и помен. Би трябвало да забележиш. Не се ли чувстваш по-свободно?
Не смея да я опровергая: както някога тръпна на ръба на стола, съсредоточен да избягна клопките, да не предизвикам необясними изблици на гняв.
Тя отново присяда на сандъка.
— Е, щом не разбираш — отронва, като убедено клати глава, — значи много работи си забравил. Дори повече, отколкото предполагах. Добре де, не помниш ли вече някогашните си грешки? Винаги идваше, приказваше и си тръгваше в неподходящи моменти. Представи си, че всичко е досущ както преди: влизаш, на стената висят маски и шалове, аз съм на леглото и ти заявявам (тя отмята глава, разширява ноздри и заговаря театрално, сякаш се присмива на себе си): „Е, какво чакаш? Сядай.“ Само че нарочно нямаше да добавя: „… където искаш, освен на креслото до прозореца.“
— Значи си залагала капани.
— Не бяха капани… А ти, естествено, щеше право натам да се насочиш.
— И какво щеше да ми се случи? — питам, като се извръщам и с любопитство се взирам в креслото.
На вид то е съвсем обикновено, изглежда меко и удобно.
— Само беди — отвръща кратко Ани.
Не настоявам: Ани открай време се е обграждала с вещи, върху които тегне едно или друго табу.
— Май нещичко подразбирам — казвам изведнъж. — Би било много чудно обаче, ако съм прав. Чакай, остави ме да разсъдя: стаята действително е гола. Ще ми признаеш заслугата, че веднага го отбелязах. Добре, да речем, че влизам, виждам по стените маските, шаловете и прочие. Хотелът винаги свършваше пред вратата ти. Твоята стая беше нещо съвсем отделно… Не идваш да ми отвориш. Намирам те свита в някой ъгъл, може би седнала на пода, върху червеното килимче, което всякога носеше със себе си. Гледаш ме без снизхождение, изчакваш… Щом изрека думица, направя движение или си поема дъх, ти започваш да въсиш вежди, а аз — да се усещам тъй, сякаш съм извършил непростим грях. После с всяка изминала минута трупам простъпка след простъпка и все повече задълбочавам вината си.
— Колко пъти се е получавало така?
— Стотици.
— Меко казано! Сега станал ли си по-досетлив, по-проницателен?
— Не.
— Хубаво, че си го признаваш. Значи?
— Значи няма вече…
— Ха-ха! — възкликва тя със сценичен глас.
— Не ми го побира главата!
После кротко продължава:
— Е, да, можеш да ми имаш вяра: вече ги няма.
— Няма съвършени мигове?
— Не.
Изумен съм. Упорствам.
— Все пак ти не… Тогава край на… на трагедиите, на внезапните трагедии, в които на маските, шаловете, мебелите и на мен самия се падаха второстепенни роли, а ти изпълняваше главната?
Тя се усмихва.
— Неблагодарник! Понякога съм ти отреждала по-важни роли, отколкото на себе си, но ти не си и подозирал. Е, да — край. Много ли ти е чудно?
— Ами да, чудно ми е! Смятах, че това е част от съкровената ти същност и отнемат ли ти го, ще е все едно да ти изтръгнат сърцето.
— И аз така смятах — заявява тя с вид, който говори, че за нищо не съжалява.
После, с някакво подобие на насмешка, което създава у мен много неприятно усещане, добавя:
— Както виждаш, мога да го преживея.
Сплела е пръсти и е обхванала с ръце едното си коляно. Зареяла е поглед в пространството с лека усмивка, от която цялото й лице се подмладява. Прилича на шишкаво девойче, загадъчно и самодоволно.
— Да, радвам се, че си все същият. Ако те бяха преместили, пребоядисали, поставили край друго шосе, нямаше да ми остане никакъв устойчив ориентир. За мен ти си незаменим: аз се променям, а ти си веднъж завинаги определен и по теб мога да съдя за промените у себе си.
Без да искам, леко се засягам.
— Ама никак не си права — възразявам отривисто. — Тъкмо напротив, напоследък претърпях развитие, всъщност аз…
— О! — възкликва тя с убийствено пренебрежение. — Интелектуални промени! А аз съм се променила чак до бялото на очите си…
До бялото на очите… с какво толкова ме разтърсва гласът й? Във всеки случай изневиделица в мен настъпва прелом. Преставам да търся някаква несъществуваща вече Ани. Именно тази жена, тази затлъстяла и повяхнала жена ме трогва; нея обичам.
— Изпитвам нещо като… осезателна увереност. Чувствам, че няма съвършени мигове. Чувствам го в краката си, когато вървя. Чувствам го непрекъснато, дори насън. Непосилно ми е да го забравя. Не че ме е споходило откровение; не бих могла да кажа: от този ден, от този час животът ми се е преобразил. Обаче все ми се струва, че внезапно съм го осъзнала току-що. Заслепена съм, скована, неспособна да се нагодя.
Изрича думите със спокоен глас, в който още се таи бегла гордост, че дотолкова се е променила. Седи на сандъка и се поклаща с неописуема грация. Откак съм дошъл, сега за пръв път долавям прилика с някогашната Ани от Марсилия. Тя пак ме завладява, затъвам отново в странния й свят отвъд границите на смехотворното, превзетото и проникновеното. Разпознавам дори леката трескавост, която винаги изпитвах в нейно присъствие, а в устата си усещам някогашната горчилка.
Ани разтваря ръце и пуска коляното си. Мълчи. Тази тишина е предварително обмислена, тъй както на оперно представление сцената бива опразнена, докато оркестърът изсвири точно седем такта. Ани отпива от чая си. После оставя чашата и застива, изопната като струна, опряла свитите си пестници на ръба на сандъка.
Внезапно изписва на лицето си страховития образ на Медуза, който толкова харесвах — налят с ненавист, разкривен, злъчен. Ани променя не израженията, а образите си, и то отведнъж, подобно на античните актьори, които надяват различни маски. Образът е предназначен да създаде определена атмосфера, да внуши какво ще последва. Той изпъква и остава непроменен, докато Ани приказва. Сетне се свлича, отронва се от нея.
Впила е в мен невиждащи очи. Ей сега ще заговори. Очаквам трагично слово на висотата на достолепния лик, траурен химн.
Тя изрича кратко:
— Надживявам себе си.
Гласът ни най-малко не съответства на образа. Не е трагичен, а някак затрогващ: в него звучи сухо отчаяние без сълзи, без самосъжаление. Да, у Ани нещо сякаш безвъзвратно е претръпнало.
Маската пада, Ани се усмихва.
— Изобщо не съм тъжна. Понякога дори сама се чудя, но няма на какво: откъде накъде ще бъда тъжна? Навремето бях способна на доста силни страсти. Страстно мразех майка си. А тебе пък — казва предизвикателно — страстно те обичах.
Очаква отклик. Не продумвам.
— Всичко е свършено, естествено.
— Нима можеш да знаеш?
— Знам. Знам, че вече никога няма да се встрастя в някого или в нещо. Разбираш ли, цял подвиг е да заобичаш. Нужни са енергия, любопитство, заслепение… Има даже един момент, съвсем в началото, когато
