Погнусата

— Да, в известен смисъл…

— Тоест, положението е суровина и е нужно да се преработи.

— Точно така — потвърждава тя. — Първо е необходимо да се озовеш при изключителни обстоятелства, а после съзнателно да внесеш в тях ред. Ако условията бъдат изпълнени, тогава мигът ще е съвършен.

— Значи става дума за нещо като творение на изкуството.

— И друг път си ми го казвал — отвръща тя сприхаво. — Не: това беше… беше дълг… Трябваше да се преобразят преимуществените положения в съвършени мигове. Въпросът се свеждаше до някаква нравственост. Да, колкото и смешно да ти звучи — нравственост.

Изобщо не ми е до смях.

— Слушай — изричам поривисто, — и аз ще си призная вината. Никога не съм те разбирал добре, никога не съм се опитвал искрено да ти помогна. Ако бях наясно…

— Хиляди благодарности — отговори тя насмешливо. — Надявам се, че не очакваш признателност за закъснялото си разкаяние. Впрочем не ти се сърдя; не съм ти обяснявала подробно, имах някакви спирачки, не можех да говоря по въпроса с никого, дори с теб, най-вече с теб. В тези мигове все нещо издишаше. И тогава просто ми причерняваше. А имах чувството, че върша каквото е по силите ми.

— Но какво трябваше да се прави? Какви действия да се предприемат?

— Ама че си глупчо, примери няма, всичко зависи от обстоятелствата.

— Все пак ми обясни какво се опитваше да постигнеш.

— Не, не ми се приказва. Но ако те интересува, ще ти разправя една история, която дълбоко ме потресе в ученическа възраст. Имало някакъв крал, който загубил битка и попаднал в плен. Стоял си в едно кътче на вражеския стан и видял как водят сина му и дъщеря му, оковани във вериги. Не се разридал, думица не проронил. После съгледал един от слугите си, също окован. Тогава застенал и взел да си скубе косите. Можеш и сам да си измислиш подобни примери. Разбираш ли, има случаи, при които не бива да се окайваш, в противен случай си нищожество. Но ако изпуснеш на крака си цепеница, можеш да правиш каквото си щеш, да хленчиш, да хлипаш, да подскачаш на здравия си крак. Глупаво би било да се държиш стоически винаги — тогава се изтощаваш нахалост.

Тя се усмихва.

— А в други случаи трябваше да бъдеш нещо повече от стоик. Естествено, не си спомняш кога за пръв път те целунах?

— Напротив, много добре си спомням — отвръщам тържествуващо. — Беше в парка Кю, край Темза.

— Не знаеш обаче, че седях върху стрък коприва, роклята ми се беше запретнала, бедрата ми бяха целите нажилени и при най-малкото движение се образуваха нови плюски. Е, тогава стоицизмът нямаше да е достатъчен. Ти изобщо не ме вълнуваше, нямах особено желание да те целуна, но ласката, която щях да ти даря, имаше далеч по-голямо значение, тя бе обвързване, единение. Разбираш ли, болката се натрапваше, но не ми беше позволено да мисля за бедрата си в подобен миг. Малко беше да не показвам страданието си — трябваше да не страдам.

Тя ме поглежда гордо, не можейки да се начуди на постижението си:

— Двадесет минути продължи твоята настойчивост да си изпросиш целувката, която аз и бездруго бях решила да ти дам, но се дърпах — нали трябваше да се спазят условностите, — и за това време успях да постигна пълно обезболяване. А само аз си знам колко е чувствителна кожата ми: не усетих нищо, докато не станахме.

Всичко съвпада. Няма приключения — няма съвършени мигове… ние сме изгубили едни и същи илюзии, следвали сме едни и същи пътища. Отгатвам останалото, дори мога да й взема думите от устата и сам да довърша:

— И тогава си осъзнала, че винаги има или разридани женици, или някой риж човечец, или нещо друго, което проваля твоите усилия?

— Да, естествено — казва тя вяло.

— Не е ли там работата?

— О, знаеш ли, навярно времето щях да се примиря с несъобразителностите на рижия човечец. В края на краищата чисто благородство бе от моя страна да се вълнувам как другите изпълняват ролите си… Не, по-скоро…

— По-скоро изобщо няма преимуществени положения?

— Именно. Вярвах, че омразата, любовта или смъртта ни поразяват като небесен огън. Вярвах, че можеш да бъдеш озарен от омраза или от смърт. Каква заблуда! Да, действително смятах, че съществува „Омраза“, че тя някак осенява хората и ги възвисява. А истината е, че всичко си е в мен — мразя аз, любя аз. И това мое „аз“ е все едно и също, някакво тесто, което се точи ли, точи… нещата са досущ подобни помежду си и дори се изумявам как на хората им е хрумнало да им измислят имена, да ги разграничават.

Разсъждава като мен. Струва ми се, че никога не сме се разделяли.

— Чуй ме добре — казвам й, — навеждаш ме на една мисъл и тя ми допада много повече от твоята представа за мен в ролята на километричен камък, която благородно си ми отредила — напоследък и двамата сме се променили по подобен начин. Далеч по-приятно ми е, отколкото да наблюдавам как все повече се отдалечаваш и завинаги да съм обречен да бележа отправната ти точка. Бях дошъл да ти разкажа всичко онова, което разказа ти, макар и с други думи. Срещаме се на излаза. Не мога да ти опиша колко се радвам.

— Нима? — казва тя кротко, но с упорит израз. — Е, все пак бих предпочела да не си се променял; по- удобно беше иначе. За разлика от теб аз не съм особено доволна, че друг си е мислил същото като мен. Впрочем сигурно се лъжеш.

Разправям й за своите преживелици, говоря й за съществуването — може би твърде надълго и нашироко. Тя слуша добросъвестно, с ококорени очи и вдигнати вежди.

Когато привършвам, на лицето й се изписва облекчение.

— Е, ама при теб е съвсем различно. Криво ти е, че нещата ти не се подреждат като букет цветя, и то без да си мръднеш пръста. А аз никога не съм искала толкова много: желанието ми беше да действам. Помниш ли играта на приключения — ти си представяше, че ти се случват приключения, а аз — че ги предизвиквам. Заявявах, че съм човек на действието. А сега смятам, че никой не може да бъде човек на действието.

Вероятно не изглеждам убеден, тъй като тя се оживява и още по-разпалено продължава:

— А има още сума работи, за които не ти споменах, понеже много време щеше да отнеме. В мига на действието например трябваше да си река, че стореното от мен ще има последици… съдбоносни последици. Не мога ясно да се изразя.

— Излишно е — отвръщам с всезнаещ вид, — и на мен ми е хрумвало същото.

Тя ме гледа подозрително.

— Ще изкараш, че всичко си мислил досущ като мен: много ми е чудно.

Няма начин да я убедя, само още повече ще я раздразня. Млъквам. Иска ми се да я прегърна. Изведнъж тя ме поглежда тревожно.

— Е, щом си разсъждавал за всичко това, какво може да се направи?

Свеждам глава.

— Дали… дали надживявам себе си? — натъртено повтаря тя думите си отпреди малко.

Какво да й кажа? Нима са ми известни някакви основания да се живее? Не изпитвам нейното отчаяние, понеже не съм очаквал кой знае какво. По-скоро се чувствам… изненадан пред този живот, който ми е дарен — дарен за нищо. Седя с все тъй склонена глава, не ми се ще да видя лицето на Ани в този миг.

— Пътувам — продължава тя унило, — връщам се от Швеция. Останах една седмица в Берлин. Мъжът, който ме издържа…

Да я прегърна… Защо ли? Нищо не мога да сторя за нея. Тя е сама като мен.

С малко по-ведър глас Ани добавя:

— Какво си мърмориш под носа…

Вдигам очи. Тя ме гледа с нежност.