се налага да преодолееш същинска бездна. Размислиш ли, ще се откажеш. Знам, че вече никога няма да я преодолея.
— Защо?
Тя ми хвърля насмешлив поглед и не отговаря.
— Сега — изрича — живея сред отмрели страсти. Мъча се да си припомня неудържимата ярост, която на дванадесет години ме подтикна да се хвърля от третия етаж, понеже майка ме беше набила с камшик.
С далечен израз и без видима връзка добавя:
— Зле ми се отразява да се взирам прекалено дълго в предметите. Поглеждам ги, колкото да разбера какво представляват, и после трябва бързо да отвърна очи.
— Но защо?
— Отвращават ме.
Нима и тя?… Във всеки случай сходство има. Веднъж в Лондон се случи нещо подобно — двамата поотделно си бяхме помислили едно и също по едни и същи въпроси и горе-долу едновременно. Толкова бих се радвал, ако… Разсъжденията на Ани обаче са лъкатушни; човек никога не е сигурен, че ги е проследил докрай. За да ми е чиста съвестта, трябва да съм съвсем наясно.
— Слушай, искам нещо да те питам. Нали помниш, че все не успявах да схвана какво представляват съвършените мигове, а ти така и не ми разкри.
— Да, прекрасно знам, че никакво усилие не положи, за да разбереш. Само дремеше край мен.
— Ех, аз си знам колко съм се тормозил.
— Пада ти се — беше много виновен. Дразнеше ме с непоклатимия си вид. Сякаш изтъкваше, че си нормален. Стараеше се да излъчваш здравомислие, направо пращеше от духовно здраве.
— Все пак поне сто пъти съм те молил да ми опишеш в какво се състоят…
— Ама тонът ти беше един! — възкликва тя ядно. — Просто благоволяваше да се заинтересуваш, това е истината. Разпитваше с разсеяна любезност, досущ като възрастните госпожи, дето едно време, в детството, ме питаха на какво си играя. Всъщност — добавя умислено — чудя се дали тъкмо теб не съм мразила най-силно.
С усилие на волята тя се съвзема и усмихва, но страните й още аленеят. Много е красива.
— Нямам нищо против да ти ги разтълкувам. Сега съм достатъчно зряла, та да мога без гняв да говоря за детските си развлечения. Хайде, казвай, какво искаш да узнаеш?
— Какво представляваха?
— Нали съм ти говорила за преимуществените положения?
— Май не.
— Напротив — заявява тя уверено. — Бяхме в Аахен, на един площад, чието име ми се губи. Седяхме в градината на една сладкарница, слънцето припичаше, имаше оранжеви чадъри. Не си ли спомняш? Пиехме цитронада и аз открих умрели мухи в захарта.
— А, да, като че ли нещо ми се върти…
— Е, там ти разправих за тях. Поводът беше пълното издание на „История на Франция“ от Мишле, имах го като малка. Форматът беше много по-голям, отколкото на това тук, а страниците бяха с мъртвешки бял цвят като сърцевината на гъба, пък и миришеха на гъба. След като баща ми почина, чичо Жозеф докопа „Историята“ и отмъкна всичките томове. Тогава го нарекох дърта свиня, майка ме наби с камшик и скочих през прозореца…
— Да, да… Положително си ми споменавала за тази „История на Франция“… Четяла си я на някакъв таван, нали? Ето че помня. Виждаш ли колко несправедливо ме обвиняваше преди малко, че всичко съм бил забравил.
— Не се обиждай. И тъй, както правилно си спомняш, отнасях огромните книги на тавана. В тях имаше съвсем малко картинки, около три-четири на том, обаче всяка заемаше цял лист, чиято обратна страна беше празна. Това дълбоко ме поразяваше, още повече че на другите страници текстът беше разположен в две колони, за да се пести място. Страшно харесвах гравюрите, до една ги познавах на пръсти и като препрочитах томовете, тръпнех в очакване цели петдесет страници, преди да стигна до някоя от тях. Винаги ми се струваше чудо, че са си там. Имаше и допълнителна сладост: пресъздадените сцени никога не бяха описани наблизо в текста, събитието трябваше да се търси тридесетина страници по-нататък.
— Моля ти се, говори ми за съвършените мигове.
— Сега ти говоря за преимуществените положения. Именно те бяха представени на гравюрите. Преимуществени ги бях нарекла аз, казвах си, че сигурно са имали особено значение, щом са послужили за сюжет на тъй редки изображения. Разбираш ли, те бяха избрани измежду всичките останали, макар да имаше епизоди, които предлагаха повече художествени възможности, а историческата важност на други да бе по-голяма. Към целия шестнадесети век например имаше само три илюстрации: смъртта на Анри II44, убийството на херцог Дьо Гиз45 и влизането на Анри IV46 в Париж. Тогава си въобразих, че въпросните събития са от по-особено естество. Впрочем самите гравюри затвърждаваха това мое убеждение: рисунъкът беше недоизпипан, крайниците не прилягаха добре към телата. Ала от всичко лъхаше величие. При убийството на херцог Дьо Гиз, да речем, зрителите изразяваха изумлението и негодуванието си, като вкупом протягаха длани напред и извръщаха глави; беше прекрасно, напомняше древногръцки хор. И не си мисли, че липсваха забавни или анекдотични подробности. Имаше пажове, които се подхлъзваха на пода, припкащи кученца, шутове, приседнали на стъпалата пред трона. Всички детайли бяха предадени тъй внушително и същевременно несръчно, та прекрасно се вписваха в цялостното изображение: едва ли съм виждала живописни творби, в които единството да е тъй пълно. Е, оттам дойде и другото.
— Преимуществените положения?
— Поне представата ми за тях. За мен бяха положения с много рядка и ценна същност, с определен облик, ако щеш. Когато бях осемгодишна, преимуществено положение ми се струваше да бъдеш крал. Или да умреш. Може да ти звучи смешно, но имаше толкова хора, увековечени в мига на смъртта си, и тъй много от тях бяха изрекли възвишени слова именно тогава, та аз чистосърдечно вярвах… мислех си, че когато встъпва в агония, човек надхвърля собствената си личност. Достатъчно беше дори само да се намираш в стаята на смъртник: тъй като смъртта бе преимуществено положение, нещо се излъчваше от нея и се предаваше на всички присъстващи. Някаква величавост. Когато баща ми почина, заведоха ме в спалнята да го видя за последен път. Докато изкачвах стълбата, се чувствах дълбоко нещастна, но и някак опиянена от благоговейна радост — най-сетне изпадах в преимуществено положение. Облегнах се на стената, помъчих се да налучкам подобаващото поведение. Край леглото обаче бяха коленичили леля ми и майка ми и всичко опропастиха с хленченето си.
Тя изрича последните думи с раздразнение, като че ли е жегната от някогашния спомен. Замълчава; с втренчен поглед и вдигнати вежди използва случая да изживее сцената още веднъж.
— По-късно разширих представата си; първо добавих едно ново положение, любовта (имам предвид любовния акт). Виж, ако още не си проумял защо се противях на… на някои твои щения, сега имаш възможност да схванеш: за мен съществуваше нещо, което трябваше да опазя. А после полека-лека стигнах до убеждението, че преимуществените положения вероятно са много повече, отколкото въображението ми може да роди, и в края на краищата приех, че са безброй.
— Добре, но все пак в какво се състояха?
— Нали вече ти казах — отвръща тя изненадано. — От половин час ти обяснявам.
— Ама кое всъщност е важното: хората да изпитват бурни страсти, да преливат от омраза, от любов — или пък да е величав външният облик на събитието, тоест видимото в него…
— И двете… зависи — отговаря тя неохотно.
— А съвършените мигове? Каква роля изпълняват в случая?
— Те са следствие. Първо се явяват предзнаменования. После преимущественото положение бавно и величествено се налага в човешкия живот и тогава възниква въпросът дали да се стремиш да го претвориш в съвършен миг.
— Да — казвам, — разбрах. При всяко от преимуществените положения трябва да се извършат определени действия, да се заемат определени пози, да се изрекат определени думи, докато други действия и думи са строго запретени. Прав ли съм?
