— Няма значение. Просто се бях замислил.
— Ама че си загадъчен! Е, или говори, или мълчи, но избери едно от двете.
Разправям й за „Железничарска среща“, за плочата със стария рагтайм, за странното щастие, което тя ми носи.
— Питам се дали в тази насока не може нещо да се намери, или поне да се потърси…
Тя не отвръща, май не е особено заинтересувана от думите ми.
Подир малко все пак се обажда, но не знам дали продължава собствената си мисъл, или откликва на казаното от мен.
— Картините, статуите, неизползваеми: красиви са, но пред мен. Музиката…
— Театърът обаче…
— Какво театърът? Да нямаш намерение да подложиш на оглед всички изкуства?
— Навремето твърдеше, че искаш да бъдеш театрална актриса, понеже на сцената можело да се постигнат съвършени мигове!
— И ги постигнах, само че за другите. Стоях сред прахоляк, на течение, под ярки светлини, между мукавени плоскости. Партньор обикновено ми беше Торндайк. Мисля, че си го гледал в Ковънт Гардън. Все ме беше страх да не му се изхиля в лицето.
— А никога ли не си била завладявана от ролята си?
— До известна степен, на моменти, и то не особено силно. Основното за всички ни беше тъмният трап току пред нас, на чието дъно имаше невидими хора; на тях, естествено, ние представяхме съвършен миг. Само че и те не бяха в него — той само се осъществяваше пред тях. Нито пък ние, актьорите, го изживявахме. В края на краищата той не беше никъде, макар всички да мислеха за него. Затова, моето момче — изрича тя провлачено и някак махленски, — пратих всичко на кино.
— Аз пък се опитах да напиша книга…
Тя ме прекъсва.
— Живея в миналото. Премислям случките и ги нагаждам. От разстояние не изглеждат зле, почти сполучвам да си хвърлям прах в очите. Цялата история на нашата любов е доста красива. Като я пипна тук- там, се получава поредица от съвършени мигове. Тогава затварям очи и се мъча да си представя, че още я изживявам. Разполагам и с други действащи лица. Трябва да умееш да се съсредоточаваш. Знаеш ли какво прочетох? „Духовни упражнения“ от Лойола. Беше ми от голяма полза. Има си похват първо да разположиш декорите, а после да вкараш персонажите. Успяваш да виждаш — добавя тя като заклинание.
— Е, това изобщо не би ме задоволило — заявявам.
— Да не мислиш, че мен ме задоволява?
За кратко се умълчаваме. Свечерява се; едва различавам бледото петно на лицето й. Черната дреха се слива с нахлулия в стаята мрак. Машинално поемам чашата, в която има малко чай, и я поднасям към устните си. Чаят е студен. Пуши ми се, но не смея да запаля. Изпитвам мъчително чувство, че вече нямаме какво да си кажем. До вчера исках да й задам тъй много въпроси: къде е била, какво е правила, с кого се е запознала. Интересувах се обаче само дотолкова, доколкото Ани се е отдавала от все сърце. Сега от любопитството ми няма и помен — всички прекосени от нея страни и градове, всички ухажвали я мъже, които тя може би е обичала, всичко това сякаш не се е отнасяло до нея и всъщност й е било безразлично: слънчевите проблясъци по повърхността на мрачно и студено море. Ани е пред мен, не сме се виждали от четири години и вече нямаме какво да си кажем.
— А сега — изрича внезапно Ани — трябва да си тръгваш. Чакам някого.
— Твоя…
— Не, един германец — художник.
Разсмива се. Смехът прозвучава страшно в тъмната стая.
— Той поне не е като нас — още не. Действа човекът, изразходва се.
Ставам с неохота.
— Кога ще се срещнем пак?
— Не знам, утре вечер заминавам за Лондон.
— От Диеп ли?
— Да, а после вероятно ще отида в Египет. Може да се отбия в Париж идущата зима. Ще ти пиша.
— Утре съм свободен през целия ден — промълвявам плахо.
— Да, но аз пък имам много работа — отвръща тя сухо. — Не, няма начин да се видим. Ще ти пиша от Египет. Само ми дай адреса си.
— Добре.
В сумрака надрасквам адреса на късче от някакъв стар плик. Като напусна Бувил, ще трябва да заръчам в хотел „Прентания“ да ми препращат пощата. Дълбоко в себе си съзнавам, че тя няма да пише. Нищо чудно да я видя отново чак след десет години. Нищо чудно да я виждам за последен път. Не съм просто сломен от раздялата: ужасно се боя да се върна в самотата си.
Тя става; пред вратата ме целува леко по устните.
— Колкото да си припомня — заявява с усмивка. — Трябва да подмладя спомените си заради „духовните упражнения“.
Прихващам я над лакътя и я привличам към себе си. Тя не се съпротивлява, но поклаща отрицателно глава.
— Не. Тия неща вече не ме вълнуват. Не може да се започне отново… Пък и за целта първият срещнат с що-годе прилична външност не пада по-долу от теб.
— Тогава какво ще правиш?
— Нали ти казах, ще отида в Англия.
— Не, имам предвид…
— Ами нищо!
Не съм я пуснал. Тихо изричам:
— Значи трябва да те загубя тъкмо сега, когато те намерих?
Ясно съзирам лицето й. То изведнъж пребелява и посърва. Образ на старица, от ужасен по-ужасен; този път съм сигурен, че не го е призовавала: той се е явил без нейно знание, дори навярно против волята й.
Освобождава ръцете си. Отваря вратата. Коридорът е залят от светлина.
Ани се разсмива.
— Горкичкият! Нямаш късмет. Веднъж да изиграеш добре ролята си, а никаква признателност не получаваш. Хайде, върви си.
Чувам как вратата се затваря зад мен.
Неделя
Тази сутрин проверих в разписанието на железопътните линии: ако не ме е излъгала, ще замине за Диеп с влака в пет и тридесет и осем. А може би приятелят й ще я закара с автомобил? Цяла сутрин се шлях из улиците на Менилмонтан, а следобед по кейовете. Няколко крачки, няколко стени ме деляха от нея. В пет и тридесет и осем вчерашният ни разговор щеше да се превърне в спомен. Закръглената жена, чиито устни бяха докоснали моите, щеше да потъне в миналото, при слабичкото момиче от Мекнес и Лондон. Ала нищо още не бе отминало, след като тя продължаваше да е тук, след като още бе възможно да я видя, да я убедя, да я отведа със себе си завинаги. Още не се чувствах сам.
Помъчих се да отклоня мисълта си от Ани. Непрекъснато си представях тялото и лицето й, така че бях изпаднал в крайна напрегнатост: ръцете ми трепереха и ме полазваха студени тръпки. Заразлиствах томчетата по сергиите на антикварните книжари, като се спирах предимно на разни непристойни издания, понеже те повече поглъщат вниманието.
Когато часовникът на гара „Орсе“ удари пет, разглеждах гравюрите в някакво творение, озаглавено „Докторът с бича“. Не предлагаха особено разнообразие: на повечето едър брадат мъжага размахваше нагайка над разголени и уродливи в пищността си телеса. Щом разбрах, че часът е пет, захвърлих книгата и се метнах в едно такси, което ме отведе до гара „Сен Лазар“.
Двадесетина минути се разхождах по перона, сетне ги видях. Тя носеше разкошно кожено палто, което
