й придаваше изискан вид. И воалетка. Мъжът бе облечен в балтон от камилска вълна. Беше загорял, сравнително млад, много снажен, много красив. Положително бе чужденец, но не англичанин — може би египтянин. Качиха се във влака, без да ме забележат. Не разговаряха. Мъжът слезе и купи вестници. Ани спусна стъклото на купето и ме съзря. Дълго ме гледа; нямаше гняв в безизразните й очи. Сетне спътникът й се върна във вагона и влакът потегли. В този миг ясно ми се привидя ресторантът на „Пикадили“, където навремето обядвахме, а после всичко се разсея. Закрачих. Когато почувствах умора, влязох в някакво кафене и там задрямах. Сервитьорът току-що ме разбуди и сега пиша в полусън.
Утре ще се прибера в Бувил с обедния влак. Достатъчно ще е да остана два дни, колкото да си стегна багажа и да уредя едно-друго в банката. Предполагам, че в хотел „Прентания“ ще поискат да доплатя горница за две седмици, тъй като не съм ги уведомил предварително, че напускам. Освен това ще трябва да занеса в библиотеката заетите книги. Така или иначе ще бъда обратно в Париж преди края на седмицата.
И какво ще спечеля от новото положение? И тук е град: прорязан е от река, докато онзи е разположен край морето, но във всяко друго отношение са досущ еднакви. Хората избират оголяла ялова земя и там дотътрят и струпват едри камъни. В образуваните между тях коруби се притаяват миризми — миризми, по- тежки от въздуха. Понякога те биват прокудени през прозорците на улицата и остават там, докато ветровете не ги разпръснат. В ясно време шумовете се шмугват от единия край на града и се измъкват от противоположния, след като се промушат отвъд всички стени, а друг път се вият в кръг сред камънака, напичан от слънце и пропуквай от мраз.
Градовете ме плашат. От тях обаче не бива да се излиза. Отдалечиш ли се твърде много, попадаш в обсега на Растителността. Растителността пъпли километър след километър. Чака. Когато градът загине, тя ще нахлуе в него, ще плъзне по камъните, ще пролази вътре в тях и ще ги раздроби с дългите си черни хоботи; ще затлачи отворите и отвред ще провиснат зелените й пипала. Трябва да стоиш в градовете, докато са читави, да не проникваш сам сред буйните власи отвъд техните порти; нека те се веят и плющят без свидетели. Има начин да се движиш из градовете в часове, когато тварите преживят или спят в бърлогите си зад купища органични отпадъци. Тогава се натъкваш единствено на минерали, а те са най- малко страшни измежду всички съществуващи.
Ще се върна в Бувил. Растителността обсажда Бувил от три страни. От четвъртата се чернее голяма яма, пълна с вода, която се плиска от само себе си. Вятърът свисти между къщята. Миризмите не се задържат тъй дълго, както другаде: вятърът ги изтласква към морето и те се носят току над водната повърхност, подобни на блуждаещи мъглици. Вали. Растенията са оставени да никнат между четири решетки. Те са скопени, опитомени и тъй месести, че са обезвредени от тлъстина. Имат огромни белезникави листа, клепнали като уши. При допир напомнят хрущял. В Бувил всичко е някак блажно и бяло от многото вода, която се лее от небето. Ще се върна в Бувил. Какъв ужас!
Сепвам се. Полунощ е. Вече шест часа, откак Ани е напуснала Париж. Параходът е в открито море. Тя спи в каютата си, а на палубата загорелият красавец пуши цигара.
Вторник, в Бувил
Това ли е свободата? Под мен дворовете се стелят надолу към града и във всеки двор се издига по един дом. Виждам морето, тъмно и неподвижно, виждам Бувил. Времето е хубаво.
Свободен съм: не ми остава вече никакво основание да живея — онези, към които се насочих, до един ми измениха, а други не мога да изнамеря. Още съм сравнително млад, още имам достатъчно сили да започна отново. Какво обаче? Едва сега разбирам доколко в разгара на погнусите си съм разчитал на Ани да ме спаси. Миналото ми е мъртво. Господин Дьо Ролбон е мъртъв, Ани дойде единствено за да ми отнеме всякаква надежда. Сам съм на бялата улица, обточена с дворове от двете страни. Сам и свободен. Но тази свобода донякъде наподобява смърт.
Днес животът ми приключва. Утре ще съм напуснал града, ширналия се в нозете ми град, в който живях тъй дълго. Занапред той ще бъде просто име, възтромаво, еснафско, чисто френско, име на моята памет, далеч не тъй обхватно като названията Флоренция или Багдад. Ще настъпи време, когато ще се питам: „Ама какво съм правил по цял ден в Бувил?“ А от това слънце, от този следобед не ще остане нищо, дори спомен.
Загърбил съм целия си живот. Съзирам го обаче от край до край, съзирам очертанието му и бавния ход, довел ме дотук. Почти няма какво да се каже: той е просто изгубена игра. Преди три години пристигнах тържествено в Бувил. Бях се провалил в първия кръг. Реших да участвам във втория, но изгубих и него, и цялата игра. Същевременно разбрах, че човек винаги е губещ. Само мръсниците вярват, че печелят. Сега ще сторя като Ани, ще надживявам себе си. Ще се храня, ще спя. Ще съществувам бавно, тихо, като дърветата, като локва, като червената седалка в трамвая.
Погнусата ми дава кратък отдих. Ала знам, че отново ще ме споходи: тя е естественото ми състояние. Само че днес тялото ми е твърде изтощено, за да я понесе. И при болните има благодатна отмала, която за няколко часа ги избавя от съзнанието за мъките им. Досадно ми е, нищо повече. Сегиз-тогиз се прозявам тъй широко, че сълзи се търкулват по страните ми. Тази досада е дълбока, предълбока, тя е скритата сърцевина на съществуването, самата материя, която ме изгражда. Не съм се запуснал, тъкмо напротив: сутринта се изкъпах, обръснах се. Ала като премислям всичките си дребни действия, не проумявам защо съм ги извършил: те са тъй напразни. Навярно привичките са се наели с тях вместо мен. Те поне не са мъртви, продължават да се суетят, тихомълком и коварно тъкат своята канава, като бавачки ме мият, бършат, обличат. Дали именно те са ме довели тук, на хълма? Вече не помня как съм дошъл. Вероятно по стълбата: наистина ли съм изкачил едно по едно сто и десетте стъпала? А някак още по-трудно ми е да си представя, че след малко ще се спусна надолу по тях. И все пак знам: подир миг ще се озова в подножието на Зелено бърдо и вдигна ли глава, ще мога да видя как в далечината грейват прозорците на тъй близките сега къщи. В далечината, над главата ми. А сегашният миг, от който не съумявам да се изтръгна, който ме обгражда и ограничава отвред, сегашният миг, от който съм изтъкан, тогава ще бъде просто смътен сън.
Гледам в краката си сивите проблясъци на Бувил. На слънчевата светлина градът наподобява купчина от раковини, люспи, разтрошени кости, камънак. Тук-там сред отломките на промеждутъци пръскат искрици ситни късчета стъкло или слюда. Вадичките, улеите, тесните браздици, които се вият сред раковините, след час ще се превърнат в улици, а аз ще крача по тези улици, между стени. След час ще съм едно от черните човечета, които различавам на улица „Булибе“.
Колко чужди ги чувствам от висините на хълма. Струва ми се, че принадлежа към различен вид. Те излизат от канцелариите след работния ден, гледат къщите и площадите с доволно изражение, мислят си, че това е
А ако нещо се случи? Ако тя изневиделица се разбунтува? Тутакси хората ще я забележат и ще им се стори, че сърцата им се пръскат. И за какво ще им послужат тогава техните вълноломи и укрепления, техните електроцентрали и доменни пещи, техните механични чукове? Това може да се случи всеки миг, ей сега например: знаменията са налице. Някой баща на семейство, тръгнал на разходка, ще види как сякаш
