под напора на вятъра към него се носи червена дрипа. А озове ли се дрипата съвсем близо до него, ще съзре, че всъщност е парче червясало месо, което се тътри, лази и подрипва, че къс изтерзана плът се валя из канавките и на пресекулки изригва кървави струи. Или пък някоя майка ще погледне бузката на детето и ще запита: „Какво имаш тук, пъпчица ли?“, и ще съгледа как кожата леко набъбва, пропуква се, открехва се и от дъното на процепа изниква трето око, което се хили. Или пък по цялото си тяло хората ще почувстват бегли докосвания, подобни на милувки, с които речните тръстики обсипват плувците. И ще разберат, че дрехите им са се превърнали в живи твари. Друг пък ще усети сърбеж в устата. Ще се приближи към огледалото, ще зяпне: езикът му ще се е преобразил в жива-живеничка стоножка, която ще шава с крачка и ще го дращи по небцето. Той ще се опита да я изплюе, ала стоножката ще е част от него и ще трябва да я изтръгне с ръце. И ще се появяват още множество неща, за които ще е нужно да се изнамерят нови думи — каменисто око, тристранна ръка, патеричен пръст, челюстовиден паяк. Някой ще заспи на пухеното си легло в уютната си топла стая, а ще се събуди чисто гол върху синкава почва, сред гора от свистящи удове, червено-бели, щръкнали към небето като комините на Жукстбувил, сред едри телеса, подали се от земята, космати и валчести като луковици. Птици ще прехвърчат край удовете, ще ги кълват и разкървавяват. Секрет ще капе бавно, полека-лека от раните, кръвенист секрет, топъл и слузест, с бълбукащи мехурчета. Или пък нищо подобно не ще се случи, не ще настъпи никаква определена промяна, но една сутрин хората ще отворят капаците на прозорците си и ще се слисат пред някакъв особен смисъл, който ще тегне над всичко и сякаш ще тръпне в очакване. Само толкова, но продължи ли известно време, ще последват стотици самоубийства. Е, да! Нека мъничка промяна да възникне, само за проба — повече не искам. Тогава разни хора внезапно ще бъдат запокитени в уединение. Сам-саменички люде, лице в лице с чудовищни уродливости, ще търчат по улиците, тромаво ще се тътрят пред мен с втренчени погледи, ще бягат от болките си и ще ги отнасят със себе си, раззинали уста с езици насекоми, които ще пляскат с криле. А аз ще избухна в смях дори ако тялото ми е покрито с гадни, срамни струпеи, които ще се разпукват в цветове от плът, подобни на теменужки и лютичета. Ще се облегна на някоя стена и докато те притичват край мен, ще им крещя: „Какво постигнахте с вашата наука? Какво постигнахте с хуманизма си? Къде е достойнството ви на мислещи тръстики?“ Няма да се боя — или поне не повече, отколкото в сегашния миг. Та нали и това ще бъде съществуване, вариации на тема съществуване? Множеството нови очи, които бавно ще завладяват лицето, несъмнено ще бъдат излишни, но не в по-голяма степен от първите две. Плаши ме съществуването изобщо.
Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко
Тялото ми полека-лека се извръща на изток, слабо се олюлява и запристъпва.
Сряда, последен ден в Бувил
Обиколих целия град, за да открия Самоукия. Положително не се е прибрал у дома си. Навярно крачи наслуки, съкрушен от срам и ужас — клет, нежелан от човеците човеколюбец. Право да си кажа, никак не се учудих от случката: отдавна предусещах, че на кротката му боязлива глава ще се стовари някоя беда. Тъй незначителна беше вината му — в неговата смирена съзерцателна слабост към млади момчета едва ли се таеше сладострастие, тя бе по-скоро допълнителна проява на човеколюбие. Но нямаше начин един ден Самоукия да не се окаже сам. Като господин Ашил, като мен: той е от моето тесто, има си предразположение. Сега навлезе в самотата, и то завинаги. Всичко се срина отведнъж, бляновете му за начетеност, бляновете му за разбирателство с хората. Отначало ще го споходят страхът, ужасът и безсънните нощи, ще последва дълъг низ от изгнанически дни. Вечер ще се връща да броди по площада пред Ипотекарната банка, ще гледа отдалеко искрящите прозорци на библиотеката и сърцето му ще се свива при спомена за дългите редици от книги, за кожените им подвързии, за мириса на страниците им. Съжалявам, че не тръгнах с него, но той не пожела; помоли ме да го оставя сам — набираше опит в самотността. Пиша от кафене „Мабли“. Влязох тук като на поклонение, сякаш извършвах обред, исках да погледам управителя, касиерката, ясно да осъзная, че ги съзирам за последен път. Ала не мога да отклоня мисълта си от Самоукия, все ми се привиждат разстроеното му укорително лице и колосаната, окървавена яка. Ето защо поисках хартия и ще разкажа какво се случи.
В библиотеката отидох към два часа следобед. Мислех си: „Библиотеката. Влизам в нея за последен път.“
Залата беше почти безлюдна. Струваше ми се някак неузнаваема, наблюдавах я с други очи, понеже бях наясно, че вече няма да стъпя там. Беше безтегловна като омара, едва ли не недействителна и сякаш поруменяла: залязващото слънце обагряше в червеникаво отредените за читатели маси, гръбчетата на книгите. За миг изпитах сладостното усещане, че навлизам в дъбрава с потънали в позлата листа; усмихнах се. Рекох си: „Колко отдавна не съм се усмихвал.“ Корсиканецът се взираше през прозореца, сключил ръце зад гърба си. Какво ли разглеждаше? Главата на Емпетраз? „А аз вече няма да видя главата на Емпетраз, нито цилиндъра, нито редингота му. След шест часа ще съм напуснал Бувил.“ Оставих върху бюрото на заместник-библиотекаря две книги, които бях заел миналия месец. Той скъса един зелен фиш и ми подаде парчетата.
— Заповядайте, господин Рокантен.
— Благодаря.
Помислих си: „Сега вече нищо не им дължа. Тук вече не дължа никому нищо. След малко ще отида да се сбогувам със съдържателката на «Железничарска среща». Свободен съм.“ Подвоумих се за миг: дали да използвам последните часове за разходка из Бувил, та да зърна още веднъж булевард „Виктор Юго“, авеню „Галвани“, улица „Турньобрид“? Ала дъбравата беше тъй тиха, тъй неосквернена; имах чувството, че е някак несъществуваща, че Погнусата я е пощадила. Приседнах край печката. Един брой на „Бувилски вести“ бе захвърлен на масата. Протегнах ръка, взех го.
Снощи господин Дюбоск, чифликчия от Рьомирдон, се връщал с велосипеда си от панаира в Ножи…
Пълна дама се настани вдясно от мен. Остави до себе си филцова шапка. Носът й беше забит посред лицето като нож в ябълка. Под носа мъничко, някак непристойно отверстие се присвиваше пренебрежително. Жената измъкна от чантата си книга с твърди корици, облакъти се на масата и опря глава на месестите си длани. Отсреща дремеше възрастен господин. Познавах го: беше в библиотеката вечерта, когато бях изпитал тъй силен страх. Мисля, че тогава и той бе изплашен. Рекох си: „Колко отдавна беше всичко това.“
В четири и половина влезе Самоукия. Имах желание да му стисна ръката и да се сбогувам с него. Обаче от последната ни среща явно му бе останал лош спомен: той хладно ми кимна и остави доста далеч от мен бяло пакетче, което вероятно съдържаше обичайната закуска от филия хляб и блокче шоколад. Подир малко се върна с илюстрована книга и я положи до пакетчето. Помислих си: „Виждам го за последен път. Утре следобед, през всички по-нататъшни следобеди той отново и отново ще идва да чете на същата тази маса, ще чете произведения на Набо, Нодо, Нодие, Нис и сегиз-тогиз ще поспира, за да запише някоя максима в тефтерчето си. А аз ще крача сам из Париж, из улиците на Париж, ще виждам нови лица. Какво ли би могло да ми се случи, докато той седи тук и лампата осветява едрото му вглъбено лице?“ Тъкмо навреме усетих, че пак ще се полъжа по миража на приключенията. Свих рамене и пак се зачетох.
