не подозираше, че Порто Рико е най-зле управляваната колония в Западна Индия. Що се отнася до останалото, той наистина бе поощрявал унищожаването на пиратите в Карибско море. Неотдавна и съвсем неочаквано, нека прибавим, той действително бе помогнал материално да се постигне тази цел и сега не се забави да спомене това.
Докато дон Педро говореше, той се разхождаше наперено с изпъчени гърди пред него. Беше приятно да те ценят там, където трябва. Това поощряваше старанието. Той искаше да бъде скромен. Но в името на справедливостта трябваше да каже, че под негово ръководство островът беше спокоен и благоденствуващ. Брат Луис можеше да потвърди тия негови думи. Вярата беше твърдо установена и в Порто Рико нямаше никакви ереси. А по отношение на пиратите той беше направил всичко, което човек в неговото положение можеше да направи. Но може би не толкова, колкото би желал да постигне. Все пак задълженията му го задържаха на сушата. Забелязал ли е дон Педро новите укрепления, които строи? Работата беше почти завършена и той не мислеше, че дори омразният капитан Блъд би се осмелил да го посети. Вече беше показал на тоя опасен пират, че не е човек, с когото могат да се шегуват. Преди няколко дни част от негодниците на капитан Блъд се осмелили да слязат в южната част на острова. Но хората на дон Хайме били бдителни. Той бил взел необходимите мерки. По това време в близост се намирала кавалерийска част. Тя нападнала пиратите и им дала добър урок. Той се изсмя, докато говореше за това; засмя се при самата мисъл; а дон Педро учтиво се засмя с него, изрази одобрение и прояви учтив интерес да научи нещо повече за случката.
— Избили сте ги всичките, разбира се? — намекна той с тон на презрение към пиратите.
— Още не. — Негово превъзходителство говореше с почти ожесточено наслаждение. — Но са в ръцете ми. Шестима от тях, които заловихме. Още не сме решили каква да бъде съдбата им. Вероятно въже. Може би аутодафе16 и пламъците на вярата ги очакват. Разбира се, всичките са еретици. Все още обсъждаме въпроса с брат Луис.
— Да, да — каза дон Педро, сякаш този въпрос започна да му досажда. — Ще чуе ли ваше превъзходителство остатъка от моето послание?
Губернаторът се раздразни от този намек, че с дългото си изложение е прекъснал госта. Поклони се вдървено на кралския представител.
— Моите извинения — каза той с леден глас.
Но високомерният дон Педро не обърна внимание на маниерите му. Той извади от вътрешния джоб на пищната си дреха сгънат пергамент и малка, плоска кожена кутия.
— Трябва да ви обясня, ваше превъзходителство, обстоятелствата, при които това достига до вас. Казах вече, въпреки че май не обърнахте внимание, че пристигам тук след много премеждия. Наистина, като се вземе предвид какво изживях, истинско чудо е, че съм тук въобще. Аз също станах жертва на този проклетник капитан Блъд. Корабът, с който отплувах от Кадис, бе потопен от него преди една седмица. По- щастлив от братовчед ми дон Родриго де Кейрос, който ме придружаваше и остана пленник в ръцете на тоя презрян пират, аз успях да избягам. Това е дълга история, с която няма да ви отегчавам.
— Няма да ме отегчи — възкликна негово превъзходителство, който от любопитство забрави достойнството си.
Но дон Педро махна с ръка на този косвен намек за подробности.
— По-късно! По-късно може би, ако държите да чуете всичко. Това не е от значение. От значение за ваше превъзходителство е, че успях да избягам. Бях прибран от „Санто Томас“, който ме доведе тук, и съм щастлив, че мога да предам посланието си. — Той подаде сгънатия пергамент. — Споменавам това, за да обясня как този документ пострада от морската вода, но не до степен да не може да се чете. Това е писмо от държавния секретар на негово величество, с което ви уведомява, че нашият суверен, да го пази господ, е имал добрината в признание на вашите заслуги, които вече споменах, да ви удостои с титлата рицар на най-достойния орден „Санто Хайме де Компостела“.
Дон Хайме най-напред побеля, а след това се изчерви от неверие и възбуда. Пое писмото с разтреперани пръсти и го разтвори. То несъмнено бе повредено от морската вода. Някои думи една се четяха. Мастилото, с което беше написано презимето му, се беше превърнало в петно, както и титлата му на губернатор на Порто Рико и някои други думи тук-там. Но изумителната същност на писмото напълно отговаряше на казаното от дон Педро, пък и кралският подпис не беше повреден.
Когато дон Хайме вдигна най-после очи от документа, дон Педро подаде напред кожената кутия и докосна някаква пружинка в нея. Тя се отвори и губернаторът втренчи поглед в рубините, които блеснаха като жарава върху черното кадифе.
— А тук — каза дон Педро — — е отличителният знак — кръстът на най-благородния орден, с който ви награждават.
Дон Хайме пое кутията внимателно, сякаш беше нещо свято, и се загледа в блестящия кръст. Калугерът застана до него, като мърмореше поздравления. Всеки рицарски сан би бил достойна и неочаквана награда за заслугите на дон Хайме към испанската корона. Но просто не можеше да повярва, че от всички ордени му изпращаха този най-благороден и желан орден на „Санто Хайме де Компостела“. Губернаторът на Порто Рико за миг изпадна в благоговение пред величавото събитие, което бе доживял.
Но след няколко минути, когато в стаята влезе една дребна, млада и деликатно красива дама, дон Хайме си бе възвърнал обичайната поза на самоувереност.
Дамата, като видя непознатия елегантен и изтънчен мъж, който веднага стана при влизането й, се спря на прага колебливо и стеснително. Тя се обърна към дон Хайме.
— Извинявай. Не знаех, че си зает.
Дон Хайме се обърна към калугера с презрение в гласа.
— Не знаела, че съм зает! Аз съм представител на краля в Порто Рико, губернатор на негово величество на този остров, а жена ми не знае, че съм зает, предполага, че имам свободно време. Невероятно! Но влез, Ернанда, влез. — Той заговори закачливо. — Виж с каква чест кралят удостоява своя беден слуга. Това може би ще ти помогне да разбереш нещо, което негово величество така справедливо е оценил, а ти вероятно още не си схванала, че работата ми тук е тежка.
Тя се приближи стеснително, подчинявайки се на поканата му.
— Какво има, Хайме?
— Какво има ли? — Той сякаш й подражаваше. — Само това. — Показа й ордена. — Негово величество ме удостоява с кръста на „Санто Хайме де Компостела“. Това е всичко.
Доня Ернанда разбра, че я подиграва. Бледото й нежно лице се изчерви леко. Но в големите й черни, тъжни очи липсваше съответният блясък, който да покаже, че зачервяването се дължи на удоволствие. Дон Педро помисли, че тя се изчерви от срам и възмущение, загдето се отнасят с такова пренебрежение към нея пред непознат мъж и от дебелащината на съпруга й, който се държи така с нея.
— Радвам се, Хайме — каза тя с кротък, уморен глас. — Поздравявам те. Радвам се.
— А, радваш се. Брат Алонсо, забележете, че доня Ернанда се радва. — Така й се присмя той, без дори недостойното извинение да бъде духовит. — Този джентълмен, чрез когото ми бе връчен ордена, е твой роднина, Ернанда.
Тя се обърна, за да разгледа отново елегантния непознат. Погледът й не го позна. Но тя се поколеба да се отрече от него. Подобно твърдение за роднинство, изказано от джентълмен, натоварен с кралска мисия за удостояване, не можеше да се отхвърли леко в присъствието на съпруг като дон Хайме. Освен това нейният род беше доста голям и сигурно включваше много хора, които не познаваше лично.
Непознатият се поклони, докато къдрите на перуката му се срещнаха пред лицето.
— Сигурно няма да си спомните, доня Ернанда. Въпреки това аз съм ваш братовчед и вероятно сте слушали за мене от другия ни братовчед Родриго. Аз съм Педро де Кейрос.
— Вие сте Педро? — Тя се вгледа по-съсредоточено. — Ами тогава… — Тя се засмя. — О, спомням си го Педро. Играехме заедно като деца. Педро и аз.
Нещо в тона й сякаш го отхвърляше. Но дон Педро продължи да я гледа невъзмутимо.
— Трябва да е било в Сантарем — каза той.
— В Сантарем беше. — Готовността му сякаш я озадачи. — Да, но тогава вие бяхте дебело, набито момче и косата ви беше златиста.
Той се изсмя.
— Изтънях, когато израснах, и предпочитам черна перука.
