спря, дон Педро продължи да се качва и го бутна напред така силно, че той едва не се просна върху палубата на кораба. Десетина ръце чакаха готови да го поемат и го посрещнаха с шумен смях. Но гласовете бяха английски, а ръцете принадлежаха на хора, чието облекло явно показваше, че са пирати. Бяха се струпали на средната палуба и някои от тях вече освобождаваха Волверстон и другите затворници от веригите им.
Задъхан, пребледнял и смаян, дон Хайме де Вилямарга се обърна към дон Педро, който идеше след него. Този напълно испански благородник бе спрял на върха на стълбата, стоеше там, държеше се за едно въже, наблюдаваше сцената под себе си и се усмихваше спокойно.
— Няма от какво да се страхувате, дон Хайме. Давам ви честната си дума. А моята дума е добра. Аз съм капитан Блъд.
Той слезе на палубата под втренчения поглед на изцъклените очи на губернатора, който нищо не разбираше. Преди най-после да се досети, тъпият му, смаян мозък се обърка още повече.
Един висок, строен благородник, облечен много елегантно, излезе напред да посрещне капитана. За все по-голямо изумление на губернатора той се оказа братовчедът на жена му, дон Родриго. Капитан Блъд го поздрави приятелски.
— Както виждате, дон Родриго, донесох вашия откуп. — И той посочи с ръка към групата оковани затворници. — Сега сте свободен да вървите с дон Хайме. Ще се сбогуваме накратко, защото веднага вдигаме котва. Дай заповед, Хагторп!
Дон Хайме помисли, че започва да разбира. Нахвърли се гневно върху братовчеда на жена си.
— За бога, замесен ли сте в това? Да не би да сте заговорничили с тези врагове на Испания да…
Една ръка го хвана здраво за рамото, а някъде откъм носа изпищя свирката на боцмана.
— Вдигаме котва — каза капитан Блъд. — Повярвайте ми, най — добре ще бъде да слезете. За мене беше чест да се запозная с вас. В бъдеще се отнасяйте с повече уважение към съпругата си. Вървете си с бога, дон Хайме.
Губернаторът, избутан през фалшборда, заслиза по стълбата като в кошмар. Дон Родриго се сбогува учтиво с капитан Блъд и го последва.
Дон Хайме се отпусна безволно върху кърмата на лодката и тя отплава. Но скоро след това се надигна разгневен, за да поиска обяснение, като в същото време обсипа спътника си със закани.
Дон Родриго се помъчи да запази спокойствие.
— По-добре ме изслушайте. Пътувах с този кораб, „Санто Томас“, на път за Санто Доминго, когато Блъд го завзе. Той свали екипажа на един от Виржинските острови. Но мен ме задържа за откуп поради моя сан.
— И вие сключихте тая позорна сделка, за да спасите кожата и кесията си?
— Казах, че по-добре ще бъде да ме изслушате. Съвсем не беше така. Той се отнесе почтено към мен и станахме нещо като приятели. Както може би сами сте разбрали, той е човек с приятно държание. От разговорите ни той е могъл да свърже едно с друго и по тоя начин да научи доста неща за моя и вашия частен живот, а те са свързани донякъде чрез братовчедка ми Ернанда. Преди една седмица, след залавянето на хората, които бяха слезли на брега с Волверстон, той реши да се възползува от това, което бе научил, както и от книжата ми, които, разбира се, бе взел. Каза ми какво възнамерява да направи и обеща да не иска друг откуп от мен, ако успее да освободи хората си, като се възползува от моето име и от всичко останало.
— А вие? Вие се съгласихте?
— Да се съглася? Впрочем понякога и дори твърде често вие сте доста глупав. Никой не е искал съгласието ми. Просто бях уведомен. Собствената ви недосетливост и орденът „Санто Хайме де Компостела“ са свършили останалото. Сигурно ви го е дал и така ви е заслепил с него, че сте бил готов да повярвате всичко, което ви каже, нали?
— Вие ли ми носехте ордена? Сред вашите документи ли беше? — запита дон Хайме, като сметна, че започва да разбира.
По издълженото мургаво лице на дон Родриго се изписа безмилостна усмивка.
— Носех го за губернатора на Хаити, дон Хайме де Гусман, до когото беше адресирано писмото.
Устата на дон Хайме де Вилямарга зяпна. Той пребледня.
— Значи, дори това не е вярно? Този орден не е бил предназначен за мен? Бил е част от дяволската комедия, която той ми изигра?
— Трябваше да разгледате по-внимателно писмото.
— Беше повредено от морската вода! — изрева гневно губернаторът.
— Тогава е трябвало да се вгледате в съвестта си. Щяхте да разберете, че не сте направили нищо, за да заслужите кръста на Санто Хайме.
Дон Хайме беше прекалено смаян, за да се обиди от присмеха. Едва когато се прибра у дома си, в присъствието на своята съпруга той се съвзе достатъчно и Започна да я кори, загдето е бил измамен. С това той си навлече най-голямото унижение.
— Как стана така, мадам — запита той, — че го прие за свой братовчед?
— Не съм го приела — отвърна тя и най-после се осмели да се изсмее, като в тоя миг си отплати за всички унижения, които бе изтърпяла от него.
— Не си! Значи, си знаела, че не е твой братовчед?
— Точно това искам да кажа.
— И не ми каза? — Всичко наоколо му се разлюля.
— Ти не ми позволи. Когато му казах, че не помня братовчед ми Педро да е имал сини очи, ти заяви, че никога нищо не помня и ме нарече глупачка. Понеже не исках повече да ме наричат глупачка пред непознат мъж, замълчах.
Дон Хайме отри потта от челото си и пребледнял от гняв, се обърна към братовчед й дон Родриго, който стоеше наблизо.
— Какво ще кажете за това? — попита той.
— За себе си — нищо. Но мога да ви припомня съвета, който ви даде капитан Блъд на сбогуване. Мисля, че беше в бъдеще да се отнасяте с повече уважение към съпругата си.
4
Военно обезщетение
Като се вземе предвид по-слабото въоръжение на испанския кораб и заповедите, под които плаваше, за „Атревида“ беше невероятно смело и не по-малко глупаво да се забърква с „Арабела“.
„Арабела“ беше същият „Синко лягас“ от Кадис, който Питър Блъд така храбро бе завзел. Беше го преименувал в чест на една дама от остров Барбадос, споменът за която му служеше за вдъхновение и го караше да се въздържа в пиратската си дейност. „Арабела“ плаваше на запад, бързаше да настигне придружаващите го кораби, които го бяха изпреварили с цял ден, и не се оглеждаше встрани, когато някъде към 19° северна ширина и 66° западна дължина „Атревида“ го забеляза, свърна встрани, за да пресече курса му, и откри нападението с изстрел пряко на носа му.
Испанският командир дон Висенте де Касанегра беше подтикван от самоувереността си, която не се смекчаваше от никакво чувство за ограничените му способности.
В резултат се получи точно това, което можеше да се очаква. „Арабела“ веднага се извърна в южен галс17, който скоро го подведе към задната част на „Атревида“ откъм наветрена страна и по този начин постигна първото тактическо преимущество. Така, докато все още беше извън обсега на испанските оръдия, „Арабела“ го заля с унищожителен огън от собствените си оръдия, което допринесе много за разрешението на въпроса. Сетне, вече от по-близко разстояние, корабът на Блъд започна да стреля с дребен пълнеж и така разкъса платната на „Атревида“, че той вече не можеше да избяга, дори и дон Висенте да беше достатъчно благоразумен, за да го стори. Накрая „Арабела“ го удари от упор със залп, който превърна елегантната испанска фрегата в безпомощно корито. След това двата кораба опряха един в друг и испанците избягнаха смъртта, като сложиха оръжие, а унизеният и посърнал дон Висенте предаде сабята си лично на капитан Блъд.
— Това ще ви научи да не лаете по мене, когато минавам мирно покрай вас — каза капитан Блъд. — Виждам, че името на кораба е „Атревида“18. Но за мене сте по-скоро
