нахални, отколкото смели.
Мнението му за тях падна още по-ниско, когато при изследването на плячката той намери сред корабните книжа писмо от испанския адмирал дон Мигел де Еспиноса и Валдес, в което се съдържаха заповедите до дон Висенте. В него му се нареждаше да се присъедини към ескадрата на адмирала при испанските рифове Биеке за нападение срещу английската колония Антигуа. Дон Мигел даваше в писмото си доста подробности.
„Въпреки че — пишеше той — Негово католическо величество е в мир с Англия, Англия не прави нищо, за да ликвидира дейността на проклетия пират Блъд в испански води. Затова се налага да се вземат наказателни мерки и да се получа! компенсации за всичко което Испания е изтърпяла от този дяволски пират.“
След като вкара обезоръжените испанци в трюмовете — всички, освен дон Висенте, който под честна дума бе взет на „Арабела“, — Блъд постави свой екипаж на „Атревида“, отстрани повредите му и пое югоизточен курс към протока между Анегада и Виржинските острови.
Той обясни промяната в намеренията си на съвета, състоял се същата вечер в голямата кабина, на който присъствуваха първият му помощник Волверстон, навигаторът Пит, Огл — командуващ артилеристите, и двама представители на екипажа, единият от които, Албен, беше французин. Защото по това време една трета от пиратите на борда на „Арабела“ бяха французи.
Той срещна известно несъгласие, когато съобщи намерението си да се отправи към Антигуа.
Несъгласието беше обобщено от Волверстон, който, преди да се изкаже, стовари по масата огромната си като свински бут ръка.
— По дяволите да вървят крал Джеймз и всички, които му служат! Достатъчно е, че никога не воюваме с английски кораби и не нападаме английски владения. Но проклет да бъда, ако смятам за наш дълг да пазя хора, които са вдигнали ръце срещу нас!
Капитан Блъд обясни:
— Предстоящото нападение на испанците представлява наказателна мярка за вредите, които ние сме им нанесли. Струва ми се, че това ни налага известни задължения. Както казваш, Волверстон, ние може да не сме патриоти, а може и да не сме алтруисти. Ако влезем в бойни действия и останем да помагаме, ще направим това като наемници и услугите ни ще трябва да бъдат заплатени от гарнизона, който с удоволствие ще ни наеме. Така ще съчетаем задължението с печалбата.
С този довод той надделя.
Призори, след като минаха през протока, легнаха в дрейф, като най-южният край на Вирхен Горда се намираше на около четири мили вдясно и зад тях. Морето беше спокойно. Капитан Блъд нареди да спуснат лодките на „Атревида“ и испанският му екипаж отплава с тях, а след това двата кораба продължиха пътя си към Подветрените острови.
Минаха на юг от Саба с попътен лек бриз, на следващата сутрин стигнаха западния бряг на Антигуа и с развят английски флаг върху гротмачтата хвърлиха котва на десет фатома дълбочина в северната страна на плитчините, които разделяха входа към форт Бей.
Няколко минути след пладне, точно когато полковник Кортни, върховен управител на Подветрените острови, чието седалище се намираше в Антигуа, сядаше да обядва с мисис Кортни и капитан Макартни, той беше изненадан от съобщението, че капитан Блъд е слязъл в Сейнт Джон и иска да го посети.
Полковник Кортни, висок, сух мъж на четиридесет и пет години, с червеникава коса и лунички, се вгледа втренчено със зачервените си очи в мистър Айвз, неговия млад секретар, който му предаде съобщението.
— Капитан Блъд ли, казахте? Капитан Блъд? Кой капитан Блъд? Сигурно не е оня проклет пират със същото име, каторжникът от Барбадос?
Мистър Айвз си позволи да се усмихне на възбудата на негово превъзходителство.
— Същият, сър.
Полковник Кортни хвърли салфетката си сред чиниите на наредената маса и стана, все още неспособен да повярва на новината.
— И той е тук? Тук? Да не е луд? Да не е слънчасал? Гръм да ме тресна, още преди да обядвам, ще го окова във вериги за нахалството му и ще го изпратя за Англия, преди… — Той млъкна. — Гръм и мълнии! — извика той и се обърна към помощника си: — Най-добре е да го извикаме, Макартни.
По червеното като куртката му кръгло лице на Макартни се четеше смайване, не по-слабо от това на губернатора. Фактът, че някакъв негодник с обявена награда за главата му има нахалството да направи сутрешно посещение на губернатора на една английска колония, накара капитан Макартни да онемее и да загуби и без това ограничените си възможности да разсъждава.
Мистър Айвз въведе в дългата, хладна, пестеливо мебелирана стая един висок, слаб джентълмен, много елегантен, в костюм от бледобежова тафта. Скъп диамант блестеше сред фините дантели на шията му, от панделката на шапката му с пера искреше диамантена тока, а от лявото му ухо висеше крушовидна перла и пробляскваше върху фона на черна накъдрена перука. Облягаше се на абаносов бастун със златна дръжка. Дотолкова този модно облечен джентълмен не приличаше на пират, че те се взираха в издълженото му, с тънки и подигравателни черти лице, в кривия му нос и очите, които изглеждаха изненадващо сини и студени върху обгорялата като на индианец кожа. Неверието на полковника се засилваше все повече и той внезапно зададе въпрос:
— Вие сте капитан Блъд?
Джентълменът се поклони. Капитан Макартни зяпна и си пожела „гръм да го тресне“. Полковникът каза: „Гръм и мълния!“ отново и безцветните му очи се оцъклиха. Той изгледа бледата си съпруга, Макартни и отново капитан Блъд.
— Вие сте храбър негодник. Храбър негодник, гръм и мълния!
— Виждам, че сте чували за мене.
— Но не достатъчно, за да повярвам на постъпката ви. Може би сте дошли да се предадете?
Пиратът се доближи до масата. Макартни неволно стана.
— Ако прочетете това, ще си спестим обясненията. — И той постави пред негово превъзходителство писмото на испанския адмирал. — Бойният успех го постави в ръцете ми заедно с джентълмена, до когото е адресирано.
Полковник Кортни го прочете, смени цвета на лицето си и подаде листа на Макартни. После отново втренчи поглед в Блъд, който заговори в отговор на погледа му.
— Дошъл съм да ви предупредя и при нужда да ви служа.
— Да ми служите?
— Изглежда, че имате нужда от помощ. Смешното ви укрепление няма да издържи и час под испанския огън, а след това тия джентълмени от Кастилия ще нахлуят в града. Може би знаете как се държат в подобни случаи. Ако не, мога и да ви разправя.
— Но, гръм да ме тресне! — заекна Макартни. — Ние не сме във война с Испания!
Полковник Кортни се нахвърли гневно върху Блъд.
— Вие сте причина за всичките ни беди. Вашите безобразия ни навличат тези наказателни мерки.
— Затова съм дошъл. Въпреки че според мене аз съм по-скоро претекст, отколкото причина. — Капитан Блъд седна. — Както чувам, вие сте намерили злато в Антигуа. Дон Мигел трябва също да е чул това. Вашият гарнизон няма и двеста души, а както вече казах, укреплението ви не струва спукана пара. Водя ви един тежко въоръжен кораб и двеста от най-отчаяните бойци, които могат да се намерят в Карибско море или в целия свят дори. Разбира се, аз съм някакъв проклет пират, за главата ми е обявена награда и ако сте взискателно добросъвестни, няма да говорите въобще с мене. Но ако имате що-годе здрав разум, както се надявам, ще благодарите на бога, че съм дошъл, и ще се споразумеем.
— Да се споразумеем?
Капитан Блъд обясни какво иска да каже. Неговите хора не рискували живота си за чест и слава, сред тях имало голям брой французи и нямали никакви патриотични чувства по отношение на британската колония. Те щели да очакват по нещичко за ценната услуга, която били готови да окажат.
— Освен това, полковник, става въпрос и за честта ви. Ще ви бъде може би неудобно да сключите съюз с нас, но няма никакви пречки да ни наемете, а след като приключим тази работа, без никакви задръжки ще можете отново да ни преследвате.
