недвусмислено заслужават е тази чест и дори още по-големи почести. Нека туй да бъде вашият отговор.
Дон Хайме го зяпна с широко отворени очи. Лицето му светна.
— Господ ми е свидетел, че никога нямаше да се сетя — каза той накрая.
— Вашата скромност не ви е позволила да видите тази възможност.
— Може би е така — призна дон Хайме.
— Но сега, след като ви я посочих, я разбирате, нали?
— Разбирам я. Да, ще направим впечатление на краля на Испания.
Брат Алонсо изглеждаше разочарован. Той бе разчитал на своето аутодафе. Доня Ернанда беше преди всичко озадачена от внезапната сърдечност на нейния доскоро високомерен и надменен фалшив братовчед. Междувременно дон Педро подхвърли нови доводи.
— Подобен жест ще докаже на негово величество, че ваше превъзходителство се хаби в толкова малка колония като Порто Рико. Виждам ви губернатор на по-важна колония. Вицекрал може би… Кой би могъл да каже? Вие положихте старание, каквото рядко се проявява от испанските губернатори в отвъдморските владения.
— Но как и кога да ги изпратя в Испания? — зачуди се дон Хайме, който вече не се съмняваше в целесъобразността на постъпката.
— А, това е нещо, в което мога да услужа на ваше превъзходителство. Ще ги кача от ваше име на „Санто Томас“, който вече всеки момент ще дойде да ме вземе. Напишете друго писмо на негово величество, в което ще изтъкнете тези доказателства за вашето усърдие, и аз ще го предам заедно с пленниците. Вашата обща амнистия може да почака, докато отплавам с тях. И тогава нищо няма да намали значението й. Ще бъде цялостна и напълно внушителна.
Дон Хайме беше толкова въодушевен и толкова благодарен на госта си за предложението, че когато се обърна към него да му благодари, той стигна дотам, да го нарече братовчед.
Този въпрос, както изглежда, бе поставен за обсъждане точно навреме. Защото на другата сутрин Сантяго бе изненадан от оръдеен гръм и когато жителите му наизлязоха да разберат каква е причината, отново видяха да хвърля котва в залива жълтият испански кораб, който бе довел дон Педро.
Самият дон Педро потърси губернатора и му съобщи, че това е сигнал за неговото заминаване, и изрази учтиво съжалението си, загдето дългът му не позволява по-дълго да злоупотребява с кралското гостоприемство на дон Хайме.
Докато прислужникът негър прибираше личния му багаж, той отиде да се сбогува с доня Ернанда и отново увери тази тъжна, дребна дама, че не трябва да се безпокои за своя братовчед Родриго, който щял скоро да бъде при нея.
След това дон Хайме, придружен от един офицер, от де дон Педро до градската тъмница, където бяха затворени пиратите.
Те бяха натъпкани заедно с още двадесетина злосторници от всякакъв вид и цвят в тъмна каменна килия с под от пръст, осветявана само от малко прозорче без стъкла, близо до тавана, преградено с дебела решетка. В килията беше шумно, а въздухът толкова противен, че когато го облъхна, дон Педро се отдръпна, сякаш го бяха ударили. Дон Хайме се присмя на изтънчеността му с високия си груб смях. Въпреки това губернаторът извади носна кърпа, напръскана с есенция от върбинка, и след това я заподнася от време на време към носа си.
Волверстон и петимата му приятели, оковани в тежки вериги, се държаха малко встрани от съзатворниците си. Бяха приклекнали край стената върху прогнилата влажна слама, която им служеше за постеля. Небръснати, раздърпани и мръсни, защото не им позволяваха да се грижат за тоалета си, те се бяха притиснали един към друг, сякаш търсеха сила в отделянето от обикновените разбойници, с които ги бяха затворили. Ако се съдеше по дрехите му, Волверстон, почти гигант по телосложение, можеше да бъде търговец. Дайк, бившият старшина от кралския флот, също беше облечен като заможен гражданин. Другите четирима бяха облечени с памучни ризи и кожени панталони, каквито носеха буканерите, преди да тръгнат по моретата, а главите им бяха завити в разноцветни кърпи.
Пиратите не се помръднаха, когато вратата изскърца на огромните си панти и петима испанци с ризници и пики влязоха, за да служат като почетна стража и да пазят губернатора. При появата на тази величествена личност, придружена от един офицер и изискания си гост, другите затворници скочиха на крака и се подредиха със страхопочитание и благоговение. Пиратите останаха спокойно да седят. Но те не бяха съвсем безразлични. Когато дон Педро влезе, като се опираше отпуснато на накичения с панделки бастун и от време на време поднасяше към устните си носната кърпа, която също сметна за добре да извади, Волверстон се размърда на мръсната си постеля и единственото му око (другото бе загубил при Седжмур) замята зловещи погледи.
Дон Хайме посочи към групата със замах на ръката.
— Ето ви вашите проклети пирати, дон Педро, струпани един до друг като ято лешояди.
— Тези ли? — каза надменно дон Педро и ги посочи с бастуна си. — Личи си каква е професията на такива негодници.
Волверстон го погледна още по-зловещо, но запази презрително мълчание. Ясно беше, че е упорит негодник.
Дон Педро се приближи към тях, великолепен в черно-сребърните си дрехи, сякаш символизираше гордостта и величието на Испания. Тлъстия губернатор, облечен в бледозелена тафта, го придружи и когато спряха пред пиратите, се обърна към тях.
— Вие започвате да разбирате, английски негодници, какво означава да не зачитате мощта на Испания. И ще го разберете още по-добре, преди да му се види краят. Отказвам се от удоволствието лично да ви обеся, както възнамерявах; ще ви изпратя в Мадрид и там ще подхраните някой клада. Волверстон му се ухили злобно.
— Вие сте благороден — каза той на ужасен, но разбираем испански. — Благороден сте като същински испански благородник. Обиждате безпомощни хора.
Губернаторът избухна и го нарече с недостойни за хартията мръсни имена, каквито лесно стигат до устните на всеки разгневен испанец. Това продължи така, докато дон Педро го прекъсна с ръка връз рамото му.
— Струва ли си да хабите напразно думи? — попита той надменно. — Само се задържаме в това шумно място.
Пиратите го зяпнаха с учудване. Той рязко се извърна встрани.
— Хайде, дон Хайме. — Тонът му беше решителен. — Изкарайте ги оттук. „Санто Томас“ чака, а отливът започна.
Губернаторът се поколеба, подхвърли им още една обида, после даде заповед на офицера и тръгна след госта си, който вече излизаше. Офицерът предаде заповедта на войниците. С остриетата на пиките и много псувни войниците накараха пиратите да се размърдат. Подтиквани от испанците, те се изправиха с дрънчене на вериги и наръчници и се запрепъваха навън сред чистия въздух и слънчевата светлина. Гузни, мръсни и уморени, те се повлякоха през площада, където морският бриз поклащаше палмите, а жителите на острова бяха застанали да ги видят как ще минат; така стигнаха до пристана, а там ги чакаше лодка с осем гребци.
Губернаторът и гостът му изчакаха, докато ги натикат на кърмата, където ги последваха испанските войници. После дон Педро и дон Хайме заеха места на носа заедно с негъра прислужник, който носеше куфара на дон Педро. Лодката се отблъсна и заплава през синята вода към величествения кораб, от чиято гротмачта се развяваше испанският флаг.
Докоснаха се до жълтия му корпус в подножието на входната стълба и един моряк закрепи лодката с кука.
От носа на лодката дон Педро нареди властно на палубата да се строят мускетарите. Една глава с каска се показа над фалшборда, за да му отвърне, че това е вече сторено. Подканяни от испанските войници, като се движеха несръчно и с мъка заради веригите си, затворниците-пирати се заизкачваха по стълбата и един по един се прехвърляха през борда на кораба.
Дон Педро махна с ръка на черния си слуга да върви след тях с куфара и накрая покани дон Хайме да мине пред него. Сам дон Педро го последва отблизо и когато в горния край на стълбата дон Хайме внезапно
