пренесат съкровището, с което дон Илдефонсо го бе уведомил, че е натоварен корабът. В същото време щеше да бъде щастлив да предложи на дон Илдефонсо и шестимата оцелели моряци гостоприемство на „Синко лягас“ до Тортуга или ако дон Илдефонсо предпочете, както изглеждаше вероятно, капитан Блъд щеше да се възползува от първия удобен случай и да им разреши да вземат една от неговите лодки, за да слязат на брега на Хаити.
Тази негова реч беше най-изненадващото нещо, което се бе случило на дон Илдефонсо в този изпълнен с изненади ден.
— Тортуга! — възкликна той. — Тортуга! Казвате, че плавате към Тортуга? Но какво ще правите там? Кой сте вие, за бога? Какъв сте?
— Що се отнася до това, кой съм, аз съм Питър Блъд. А що се отнася до това, какъв съм, наистина и сам не зная.
— Вие сте англичанин! — извика испанецът с внезапен ужас пред това, което поне частично започна да разбира.
— О, не, поне това не съм. — Капитан Блъд се изправи с достойнство. — Имам честта да бъда ирландец.
— А! Ирландец или англичанин е все едно.
— Съвсем не е. Има огромна разлика между едното и другото. Испанецът го погледна разгневен. Лицето му беше побледняло, а устните му презрително се присвиха.
— Англичанин или ирландец, истината е, че сте просто един проклет пират.
Капитан Блъд погледна тъжно и въздъхна.
— Опасявам се, че сте прав — призна той. — Това е нещо, което се опитвах да избягна. Но какво да правя сега, когато съдбата ми го налага по този начин и държи да започна тъй блестящо?
3
Кралският пратеник
През една слънчева майска утрин на 1690 година един джентълмен слезе на брега в Сантяго де Порто Рико, следван от прислужник негър с куфар на рамо. Беше докаран на пристана с лодка от жълтия галеон, застанал на рейд с испански флаг, който се развяваше от върха на гротмачтата му. След като го остави, лодката изкусно зави и се върна на кораба, от което зяпачите на пристана предположиха, че този джентълмен ще остане по за дълго.
Зяпаха го с интерес, както биха зяпали по всеки нов човек. Този чужденец обаче беше мъж с външност, която привличаше погледите и възнагради вниманието им. Дори нещастните бели роби, които работеха полуголи по укреплението, и испанските войници, които ги пазеха, се загледаха в него.
Висок, строен, сух и енергичен, нашият джентълмен беше облечен с мрачна испанска елегантност в черно и сребро. Къдрите на черната перука падаха до рамената му, а бръснатото му умно лице с извит нос и надменни устни се засенчваше от широкопола черна шапка, върху която стърчеше черно щраусово перо. На гърдите му бляскаха скъпоценни накити, ръцете му бяха почти прикрити от дантели, а на дългия абаносов бастун със златна дръжка имаше панделки. Ако не беше енергията, която се излъчваше от него, и увереността и важността, с които се държеше, би приличал на някой франт от Аламеда. Носеше тъмните си елегантни дрехи с безразличие към тропическия пек, което говореше за желязно здраве, а погледът му беше толкова властен, че очите на любопитните се свеждаха под него.
Той попита за пътя към резиденцията на губернатора и офицерът, командуващ стражата, която пазеше белите затворници, отдели един войник да го отведе.
Минаха през площада, който по архитектура и с изключение на палмите, хвърлящи ивици сянка по ослепително белия, изсушен от слънцето път, можеше да принадлежи на някое малко градче в стара Испания, покрай църквата с две кубета и мраморни стъпала, през високата порта от ковано желязо навлязоха в градината и по алея с акациеви дървета от двете страни стигнаха до голяма бяла къща с дълбоки външни галерии, целите обрасли в жасмин. Прислужници негри в смешно разкошни червено-жълти ливреи посрещнаха нашия джентълмен и отидоха да известят губернатора за пристигането на дон Педро де Кейрос с мисия от крал Филип.
Не всеки ден пристигаше пратеник на испанския крал в това почти най-малко презморско владение на негово католическо величество. Всъщност подобно нещо никога не се бе случвало преди и дон Хайме де Вилямарга се развълнува до мозъка на костите от съобщението, като не знаеше дали да отдаде това вълнение на гордост или на тревога.
Мъж със среден ръст, с голяма глава и корем, с по-малка от средна интелигентност, дон Хайме беше един от ония благородници, които служеха най-добре на Испания, като ги няма в страната, и несъмнено това е било взето предвид при назначаването му за губернатор на Порто Рико. Дори благоговението му пред кралската власт, олицетворена от дон Педро, не можа да потисне присъщите му самодоволни маниери. Той прие пратеника надуто и не се уплаши от студения, надменен поглед на дон Педро, чиито тъмносини очи странно се открояваха върху загара на лицето му. Един възрастен, висок и сух доминикански монах беше застанал до негово превъзходителство.
— Сър, поздравявам ви с добре дошъл — заговори дон Хайме, сякаш устата му беше пълна. — Надявам се да ми съобщите, че ще имам честта да чуя от вас одобрението на негово величество.
Дон Педро направи дълбок поклон с размах на украсената си с перо шапка, която заедно с бастуна след това предаде на един от лакеите негри.
— За щастие, след някои приключения аз съм тук, за да ви уведомя за одобрението на негово величество. Току-що слязох от „Санто Томас“ след пътуване, изпълнено с много премеждия. Корабът продължи за Санто Доминго и може би ще се върне да ме вземе след три или четири дни. За този кратък период ще трябва да се възползувам от гостоприемството на ваше превъзходителство.
Той сякаш гледаше на това гостоприемство като на свое право, а не като на услуга.
— А! — беше всичко, което си позволи да отговори дон Хайме. И с наведена на една страна глава и безсмислена усмивка на дебелите си устни под посивелите мустаци зачака посетителят да разясни подробностите на кралското послание.
Посетителят обаче не бързаше. Той огледа голямата хладна стая и красивата мебелировка от дялан дъб и орех, гоблените и картините, всички донесени от Стария свят, и запита с небрежния си маниер на човек, който се чувствува у дома си във всяка обстановка, дали може да седне. Негово превъзходителство побърза да му предложи стол с известна загуба на достойнство.
Спокойно, с лека усмивка, която не се хареса на дон Хайме, пратеникът седна и кръстоса крака.
— Ние сме — съобщи той — в известен смисъл роднини, дон Хайме.
Дон Хайме го зяпна.
— Не знаех за тази чест.
— Затова си правя труд да ви уведомя. Вашият брак, сър, е установил тази връзка. Аз съм далечен роднина на доня Ернанда.
— О! Жена ми! — Тонът на негово превъзходителство по някакъв неуловим начин намекваше за презрение към тази съпруга и нейните роднини. — Направи ми впечатление името ви — Кейрос. — Това обясняваше доста твърдия и отворен акцент на безупречния в друго отношение кастилски на дон Педро. — В такъв случай вие сте португалец като доня Ернанда? — И отново тонът му намекваше за презрение към португалците и по-специално към португалците на служба при краля на Испания, от когото Португалия бе добила независимостта си преди около половин век.
— Половин португалец, разбира се. Моето семейство…
— Да, да — прекъсна го раздразнителният дон Хайме. — Но какво е посланието от негово величество?
— Ах, да. Вашето нетърпение е естествено, дон Хайме. — Дон Педро говореше с лека ирония. — Ще ме извините, че се отвлякох със семейни въпроси. Е, да кажа и за посланието. За вас няма да бъде изненада, сър, че до негово величество, господ да го пази — той сведе глава почтително, като принуди дон Хайме да направи същото, — достигнаха похвални сведения не само за доброто управление на този важен остров Порто Рико, но и за вашето усърдие да очистите тези води от зловредните пирати и най-вече от английските разбойници, които пречат на корабите ни и смущават мира в испанските колонии.
В това нямаше нищо изненадващо за дон Хайме. Нито дори ако се беше замислил. Бидейки глупак, той
