Истърлинг да ги последва.
Подир малко, когато той се качи на „Синко лягас“, който лежеше в дрейф на един кабелт разстояние сред осветените от слънце води, в очите му се четеше грозна ненавист, а душата му бе обзета от ужас. Изправен и висок, в испанска ризница и шлем, презреният доктор беше застанал пред другите, за да го посрещне. Зад него стояха Хагторп и десетина от хората му. Блъд сякаш се усмихваше.
— Най-после, капитане, стоите там, където отдавна мечтаехте да застанете — върху палубата на „Синко лягас“.
В отговор на тази подигравка Истърлинг само изръмжа гневно. Големите му ръце неволно потръпваха, сякаш искаше с тях да хване за гушата подиграващия му се ирландец. Капитан Блъд продължи да говори:
— Лошо нещо е, капитане, да искаш да вземеш повече, отколкото можеш да задържаш. Няма да сте първият, който ще остане с празни ръце вследствие на това. Този ваш „Бонавантюр“ беше прекрасен бърз кораб. Трябваше да сте доволен. Жалко, че вече няма да плава, защото потъна или ще потъне напълно при прилива. — Той попита внезапно: — Колко души има с вас? — И трябваше да повтори въпроса, преди да му отговорят мрачно, че на борда на „Санта Барбара“ са останали четиридесет души.
— Колко лодки имате?
— Три с тази.
— Достатъчни са, за да поберат хората ви. Ако цените живота им, ще заповядате веднага да се качат в лодките, защото след петнадесет минути ще открия огън по кораба и ще го потопя. Ще сторя това, защото не мога да отделя хора за екипаж, нито да го оставя на вода, за да се върнете на него и да го използувате за нови злини.
Истърлинг се впусна в енергични протести, примесени с възражения за опасностите, които чакат него и хората му на остров Хаити. Блъд го прекъсна:
— Към вас се отнасят с милосърдие, каквото вероятно никога не сте проявявали към тези, които сте принуждавали да се предадат. Най-добре е да се възползувате от него. Ако слезете в Хаити и испанците ви пощадят, ще можете отново да се заемете с лов и търговия с месо и диви кози, които ви подхождат повече, отколкото занаятът на моряците. А сега се махайте!
Но Истърлинг не си тръгна веднага. Той застана с широко разкрачени мощни крака, като се поклащаше леко върху тях и свиваше и разпускаше ръцете си. Накрая взе решение.
— Оставете ни кораба и когато се върна в Тортуга, ще ви платя петдесет хиляди реала. Това е по-добре от празното задоволство да ни оставите на произвола на съдбата.
— Махайте се! — му отвърна само Блъд с още по-решителен тон.
— Сто хиляди! — извика Истърлинг.
— А защо не един милион? — зачуди се Блъд. — Лесно се обещава и още по-лесно се нарушава обещанието. Ех, готов съм да повярвам на думите ви, капитан Истърлинг, също както съм готов да повярвам, че имате на разположение сума от сто хиляди реала.
Злите очи на Истърлинг се присвиха. Той стегна дебелите си устни под черната брада. Почти се усмихна. Щом нищо не можеше да се направи, без да се разкрие, нямаше да направи нищо. Нека Блъд потопи съкровището, което и без това бе вече загубено за Истърлинг. В тази мисъл се криеше някакво горчиво, отрицателно задоволство.
— Моля се отново да се срещнем, капитан Блъд — каза той с престорен мазен глас. — Тогава ще ви съобщя нещо, което ще ви накара да съжалявате за сегашната си постъпка.
— Ако отново се срещнем, не се съмнявам, че това ще бъде случай за многобройни съжаления. Довиждане, капитан Истърлинг. Не забравяйте, че имате само петнадесет минути.
Истърлинг направи презрителна гримаса и вдигна рамена, после се извърна внезапно и заслиза към полюшващата се лодка, която го чакаше долу.
Когато съобщи на пиратите, какво е наредил Блъд, те избухнаха толкова яростно, загдето ги лишаваха от всичко, че се чуваха чак на борда на „Синко лягас“, а капитан Блъд, който съвсем не подозираше истинската причина за тази врява, презрително се усмихваше под мустак.
Той наблюдаваше как спускат лодките и се изуми, когато видя да се изпразва палубата на „Санта Барбара“ от тая разгневена, шумна тълпа. Преди да напуснат кораба, пиратите се спуснаха в трюмовете, като всеки от тях искаше да вземе от съкровището колкото можеше да носи със себе си. Капитан Блъд загуби търпение.
— Предайте на Огл да пробие носовата част. Тия негодници се нуждаят от подканяне.
Ревът на оръдието и ударът на двадесет и четири фунтовото гюле през разтрошените дъски на високата предна надстройка накара пиратите отново да нахлуят на палубата и подтиквани от страх, да се втурнат към чакащите ги лодки. Въпреки това те запазиха известен ред, защото при силните вълни някоя лодка лесно можеше да се обърне.
Отблъснаха се от кораба, мокрите им весла блеснаха на слънцето и те започнаха да се отдалечават към сушата на не повече от две мили откъм неветрената страна. Щом се отдалечиха достатъчно, Блъд даде заповед да открият огън, но Хагторп го хвана за ръката.
— Почакай, драги! Почакай! Виж! На борда има някой! Изненадан, Блъд погледна най-напред с невъоръжено око, а след това през телескопа си. Той видя един джентълмен с гола глава, броня и високи ботуши, който явно не беше пират от рода на тези, които плуваха с Истърлинг. Беше застанал на кърмата и отчаяно размахваше някаква кърпа. Блъд веднага отгатна кой е.
— Сигурно е някой от испанците, които са били на борда, когато Истърлинг е завзел кораба, и чието гърло е забравил да пререже.
Той нареди да се спусне лодка и изпрати шест души начело с Дайк, който знаеше малко испански, да доведат испанеца.
Дон Илдефонсо, безсърдечно оставен да се удави заедно с обречения кораб, се беше освободил от ремъка, свързващ ръцете му, и сега стоеше при предните скрипци, за да дочака приближаващата се лодка. Той трепереше от възбуда, че са освободили него самия и кораба под негово командуване заедно с ценния товар и смяташе това за истинско чудо. Защото също като стражевия кораб дон Илдефонсо, дори и да не беше разпознал испанския стил на този голям кораб, който така неочаквано се бе притекъл на помощ, сигурно бе изгубил всяко съмнение при вида на испанския флаг, оставен да се вее от върха на мачтата на „Синко лягас“.
И тъй в радостната си възбуда и с преливащи от устата му думи, когато лодката се допря до кораба, испанският командир разказа на Дайк какво се бе случило и какво е пренасял неговият кораб. Затова трябвало да му услужат с десетина души и заедно с шестимата моряци в трюма на „Санта Барбара“ той щял да откара скъпоценния си товар в Санто Доминго.
За Дайк това беше смайващ и възбуждащ разказ. Но той не загуби самообладание. Понеже прекалено дълъг разговор на испански би го издал пред дон Илдефонсо, той се задоволи с кратки фрази.
— Буено15 — каза той. — Ще уведомя моя капитан.
Той нареди шепнешком на хората си да се отдалечат и да се отправят към „Синко лягас“.
Когато Блъд чу разказа и облада смайването си, той се изсмя:
— Ето какво е щял да ми съобщи негодникът, ако някога се срещнем отново. Няма как, ще го лишим от това удоволствие.
Десет минути по-късно „Синко лягас“ се допря до борда на „Санта Барбара“.
В далечината Истърлинг и хората му забелязаха операцията, оставиха веслата, втренчиха погледи и замърмориха. Видяха как ги изиграват и от малкото задоволство, на което се надяваха — да видят потопяването на неподозираното от Блъд съкровище. Истърлинг отново избухна в поток псувни.
— Сигурно оня проклет испанец, когото забравих в кабината си, е раздрънкал за златото! Гръм да ме тресне! Ето какво става, когато проявяваш мекосърдечие; само да му бях прерязал гърлото…
Междувременно капитан Блъд, който с изключение на светлите си очи на загорялото лице по нищо не се отличаваше от испанец и говореше безупречен кастилски, даваше подробни обяснения на дон Илдефонсо, който не разбираше нищо от тази маневра.
Блъд не можеше да отдели екипаж за „Санта Барбара“, тъй като собствените му хора бяха недостатъчни. Не смееше и да остави кораба да плава, защото в такъв случай ужасните пирати, които беше принудил да го напуснат, щяха да се върнат на него. Затова оставаше, преди да го потопят, само да
