Истърлинг ободри хората си, като им напомни, че ураганът, който ги забави, сигурно е забавил не по- малко и „Синко лягас“; и като се вземе предвид какви дръвници управляват някогашната испанска фрегата, вероятно бурята е била от полза за „Бонавантюр“.
Какво точно им беше донесла бурята, щяха да разберат на следващата сутрин, когато недалеч от нос Енганьо забелязаха някакъв галеон, който в далечината отпървом взеха за тяхната жертва, но скоро видяха, че е друг кораб. Че е испански, се разбираше не само от високата му надстройка, но и от кастилския флаг, развяващ се под разпятието на върха на главната мачта. Всички платна на главната мачта бяха прибрани и само с фока и едно диагонално платно корабът несръчно плаваше към протока Мона с вятър откъм бакборда.
Видът на повредения кораб възбуди Истърлинг като ловджийско куче, подушило елен. За момента търсенето на „Синко лягас“ бе забравено. Тук имаше друга жертва, която можеше да се завземе много лесно.
Той бързо изрева нарежданията си от кърмата. Палубата беше почистена с трескава бързина и от носа до кърмата бяха опънати мрежи, за да хващат мачтите и рейте, които можеха да бъдат улучени в предстоящото сражение. Чард, помощникът на Истърлинг, нисък як мъж, тъп във всичко друго освен в управлението на кораба и боя със саби, пое кормилото. Артилеристите по местата си откриха оръдейните отверстия и разпалиха факли, готови да изпълняват заповедите. Защото колкото и недисциплиниран да беше екипажът на Истърлинг при обикновени условия, той съзнаваше необходимостта от дисциплина, когато предстоеше сражение.
Застанал нащрек върху кърмовата палуба, пиратският капитан наблюдаваше испанския кораб, към който се доближаваха бързо, и с презрение забеляза суетнята на палубата му. Опитните му очи от пръв поглед разбраха какво му се е случило и с гърления си глас съобщи заключенията си на Чард, застанал под него на кормилото.
— Бил е на път за Испания, когато ураганът е връхлетял върху него. Счупена е главната му мачта, вероятно има и други повреди, връща се към Санто Доминго, за да ги поправи. — Истърлинг се изсмя гърлено и поглади гъстата си черна брада. Тъмните, смели очи на едрото му червено лице блеснаха лукаво. — Дай ми испански кораб на път за родината си, Чард. На борда на това корито сигурно има съкровище. Слава богу, най-после ни се усмихна щастието!
И наистина беше така. Истърлинг отдавна се оплакваше, а и това беше истинската причина да желае „Синко лягас“, защото малкият кораб не подхождаше, за да се нахвърля с него върху истинската плячка в Карибско море. Никога не би се осмелил да нападне този тежко въоръжен галеон, ако поради повредите той не можеше да маневрира, за да насочи оръдията си във фланг.
В този миг испанският кораб даде залп от дясната си кърмова част и с това определи съдбата си. „Бонавантюр“, който се приближаваше право към него с носа си, представляваше трудна цел и с изключение на едно гюле, попаднало в носовата част, не претърпя никакви повреди. Истърлинг отвърна с огън от оръдията на носа, като се мереше високо, и помете палубите на испанеца. После, като избягна ловко несръчния му опит да завие и да промени положението си, „Бонавантюр“ се доближи до него откъм задната му част, където оръдията бяха празни. Разнесе се дрънчене, трясък от удара, скърцане на допрените такелажи, пукане и трополене на счупени рей и тъпите удари на абордажните куки, които се забиваха в дървото на испанеца, за да закрепят двата кораба един за друг, и те тръгнаха заедно по вятъра, а пиратите, след като дадоха залп с мускети, поведени от огромния Истърлинг, като мравки нахлуха през фалшборда на испанеца. Бяха двеста разярени мъже с кожени панталони, някои и с ризи, но повечето без нищо друго, и с голите си, загорели, мускулести тела имаха още по-ужасяващ вид.
Посрещнаха ги едва петдесетина испанци с ризници и каски, подредени на средната палуба като за парад, със спокойно насочени мускети, командувани от един офицер с лице на граблива птица.
Офицерът издаде някаква заповед и залп от мускетите спря за миг нападението. После пиратската шайка заля като всепоглъщаща вълна испанците и корабът „Санта Барбара“ беше превзет.
Може би по това време в океана нямаше по-жесток и безмилостен човек от Истърлинг; и тези, които плаваха с него, бяха възприели, както обикновено става, жестокото поведение на своя капитан. Те избиваха варварски испанските войници, като хвърляха телата им през борда, и също така жестоко се разправяха с артилеристите на долната палуба, въпреки че нещастниците се предаваха с готовност и с напразната надежда, че ще пощадят живота им.
Десет минути след нахлуването на „Санта Барбара“ върху кораба бяха останали живи от екипажа му само капитанът дон Илдефонсо де Пайва, когото Истърлинг зашемети с дръжката на пистолета си, навигаторът и четирима матроси, които в момента на абордажа се намираха по мачтите. Тези шестима Истърлинг поне временно остави живи, защото сметна, че могат да бъдат от полза.
Докато пиратите се занимаваха около вантите12 с най- неотложната задача да разделят двата кораба и с най-належащите поправки, пиратският капитан се зае да изследва плячката си, като започна с личността на дон Илдефонсо.
Испанецът, болнав и пребледнял, с буца на веждите си, където го беше ударила дръжката на пистолета, седеше на един сандък в приятната обширна кабина с вързани ръце, но се опитваше въпреки това да запази високомерното поведение, подходящо за кастилски благородник в присъствието на безочлив морски разбойник. Така продължи, докато Истърлинг, наведен над него, гневно го заплаши, че ще развърже езика му чрез безизкусното убеждение на мъченията. Тогава дон Илдефонсо разбра безполезността на всяка съпротива и започна кратко да отговаря на въпросите на пирата. От тези отговори и от последвалите разследвания Истърлинг разбра, че плячката надхвърля всичките му очаквания.
В ръцете му — които напоследък нямаха никакво щастие — беше попаднала една от тези плячки, за които е мечтал всеки морски разбойник още от времето на Френсис Дрейк. „Санта Барбара“ пренасяше съкровища от Порто Бело и беше натоварен със сребро и злато, донесени през провлака от Панама. Беше отплавал, придружен от три големи бойни кораба, с намерението да се отбие в Санто Доминго, за да се снабди с провизии, преди да се отправи към Испания. Но по време на бурята, помела Карибско море, той се откъснал от придружаващите го кораби, главната му мачта била повредена и ураганът го изтласкал през протока Мона. Отправил се към Санто Доминго с надеждата да се присъедини там към придружаващите го кораби или пък да дочака друга флотилия, отправяща се към Испания.
Когато блесналите му очи видяха слитъците, Истърлинг изчисли съкровището на около двеста или триста хиляди реала. Това беше плячка, която не се пада два пъти в кариерата на всеки пират, и означаваше богатство за него и за хората му.
Притежанието на богатството обаче винаги е свързано с опасения и най-належащата грижа на Истърлинг в момента беше да откара колкото е възможно по-бързо плячката си на сигурно място в Тортуга.
Той зае около четиридесет души от „Бонавантюр“ за екипаж на заловения испански кораб и сам остана на борда му, защото не му даваше сърцето да се раздели със съкровището. След това повредите бяха поправени набързо, двата кораба обърнаха нос и започнаха пътуването си. Напредваха бавно, защото вятърът не беше много благоприятен, а „Санта Барбара“ се управляваше трудно, и беше вече минало пладне, когато отново се изравниха с нос Рафаел. Истърлинг се чувствуваше неспокоен толкова близо до Хаити и се канеше да заобиколи доста навътре в морето, когато от наблюдателната площадка на „Санта Барбара“ се разнесе вик, а след малко всички видяха ясно какво е забелязал наблюдателят.
На около по-малко от две мили един голям, червен кораб с разпънати платна заобикаляше нос Рафаел и плаваше почти насреща им. Телескопът на Истърлинг потвърди веднага онова, което бе заподозрял, без да вярва и с невъоръжено око. Този кораб беше „Синко лягас“, първоначалният обект на преследване, който в бързината си, изглежда, бяха изпреварили.
Всъщност, когато попаднаха в бурята близо до Самана, Джереми Пит, който управляваше „Синко лягас“, отправи кораба към закрилата на залива и го остави на завет зад носа, без никой да го забележи, за да отплава отново, след като бурята премина.
Истърлинг малко го беше грижа как е станало всичко, но сметна внезапната и неочаквана поява на „Синко лягас“ за знак, че съдбата, която доскоро се проявяваше така скъпернически спрямо него, сега беше решила да го отрупа с дарове. Ако успееше да се прехвърли със съкровището на „Санта Барбара“ върху този здрав, червен кораб, той бързо щеше да се завърне, и то с голяма сила на свое разположение.
Срещу толкова тежко въоръжен и с толкова малоброен екипаж кораб като „Синко лягас“ не можеше да
