бяха неутрални. Но Блъд смяташе неутралитета за най-неустойчивото от всички становища, тъй като дава свобода на действие във всяко направление. Затова избягна холандците и се отправи към Тортуга, която принадлежеше на Френската западноиндийска компания и само на думи беше френско владение. Всъщност колонията нямаше националност освен ако „Бреговото братство“, както се наричаше общността от пирати, се приеме за нация. Може поне да се каже, че в Тортуга нямаше закони, които да са в противоречие с правилата, ръководещи великото братство. За френското правителство беше изгодно да дава покровителството на своето знаме на тези непризнаващи законите мъже, за да могат те от своя страна да служат на френските интереси и да възпират алчността и дързостта на испанците в Западна Индия.
И така, избягалите каторжници живееха спокойно в Тортуга на борда на „Синко лягас“, докато Истърлинг дойде да наруши това спокойствие, като ги принуди да предприемат нещо и да вземат решение за бъдещето си, което без негова намеса сигурно щяха да отлагат още доста време.
Истърлинг — най-противният негодник, плавал някога из Карибско море — носеше под палубата си няколко тона какао, от които беше облекчил един холандски търговски кораб, отправил се от Антилските острови за родината си. Той съзнаваше, че този подвиг не го увенчава със слава, защото за него славата се измерваше с печалбата; а малката печалба в този случай едва ли щеше да засили и без това слабата му популярност сред членовете на „Бреговото братство“. Ако подозираше, че холандският кораб няма по-богат товар, той щеше да го остави спокойно да продължи пътя си. Но след като го спря и завзе с абордаж, той сметна, че е задължен към себе си и към своя екипаж от негодници да прибере товара му. Че холандецът не носеше нищо по-скъпо от какао, беше непредвидена случайност, за която Истърлинг обвини злата участ, която го преследваше напоследък — зла участ, поради която все по-трудно намираше хора, които да плават с неговия кораб.
Премисляйки всички тези неща и с мечти за големи начинания, той вкара корабчето си „Бонавантюр“ в скалистото пристанище на Тортуга, пристанище, което самата природа бе определила за крепост. Отвесни, възвисяващи се като планини скали го пазеха от двете страни и го оформяха в миниатюрен залив. В него можеше да се проникне само през два тесни канала, които изискваха изкусно маневриране. Те се пазеха от Маунтин форт, солидно укрепление, с което хората бяха довършили делото на природата. Защитени в това пристанище, френските и английските пирати, които го бяха превърнали в свое леговище, можеха да се подиграват с мощта на испанския крал, когото смятаха за естествен враг, защото именно неговите преследвания, докато миролюбиво се бяха занимавали с лов на кози, ги бяха подтикнали към зловещата пиратска професия.
Когато влезе в пристанището, Истърлинг отпъди мислите си, за да се вгледа в странната действителност. Тя му се представи под формата на голям кораб с червен корпус, който гордо се поклащаше на котва сред по-малките плавателни съдове като лебед сред стадо гъски. Когато наближи достатъчно, за да прочете името „Синко лягас“, изписано смело със златни букви на задната част, и под него родното му пристанище Кадис, той разтърка очи, за да може да ги прочете отново. След това се помъчи да си обясни присъствието на този прекрасен испански кораб в пиратското гнездо Тортуга. Беше красив кораб — от позлатения си нос, над който в сутрешното слънце бляскаха месинговите оръдия, до издигнатата надстройка върху задната част; красив и мощен, както това показваха четиридесетте оръдия, които опитните очи на Истърлинг изчислиха, че носи зад затворените си отверстия.
„Бонавантюр“ хвърли котва на един кабелт6 от големия кораб, на дълбочина десет фатома7, под сянката на Маунтин форт в западната страна на пристанището, а Истърлинг слезе на брега, за да търси обяснение за тази загадка.
На пазарния площад, зад вълнолома, той се смеси с разнородната тълпа, която превръщаше кейовете на Кайона в истински Вавилон. Тук имаше суетящи се търговци от много народности, главно англичани, французи и холандци; най-различни плантатори и моряци; буканери, които все още се занимаваха с лов на кози, и буканери, които бяха направо пирати; дървари, лентяи, индианци, метиси, които продават плодове, негри-роби и всички други типове на човешкото семейство, които ежедневно се разхождаха безцелно или търгуваха по тия места. Накрая намери двама добре осведомени негодници, които му разправиха с готовност защо този горд кораб от Кадис сега стои така кротко на котва в залива Кайона с екипаж от избягали от плантациите роби.
За човек като Истърлинг това беше забавен и дори интригуващ разказ. Той пожела да научи повечко за хората, които бяха предприели подобно рисковано начинание. Научи, че те не са повече от двадесетина и че до един са политически престъпници — бунтовници, които в Англия са били на страната на Монмът, спасени от бесилката поради нуждата от роби в плантациите на Западна Индия. Научи всичко, което се знаеше за водача им Питър Блъд; че по професия е лекар и т. н.
Говореше се, че предвид на това и с оглед да се заеме отново с професията си, Блъд искал да вземе кораб за Европа при първия удобен случай и че повечето от неговите хора щели да го придружат. Но неколцина от по-буйните мъже, за които морето е било професия, щели да останат и да се присъединят към „Бреговото братство“.
Всичко това Истърлинг научи на пазарния площад зад пристана, откъдето проницателните му, смели очи продължаваха да оглеждат големия червен кораб.
С такъв кораб под краката нямаше да има граница за подвизите, които ще може да извърши. Започна да мечтае. Славата на Хенри Морган, с когото бе плавал навремето и под чието командуване бе изучил занаята на пиратите, щеше да избледнее пред собствените му дела. Тези бедни избягали каторжници сигурно бяха готови да продадат кораба, който вече им беше послужил, и надали щяха да го оценят прекалено високо. Какаото на борда на „Бонавантюр“ вероятно би било предостатъчно, за да плати за него.
Капитан Истърлинг се усмихна и погали къдравата си черна брада. Бе необходим неговия остър ум, за да схване веднага тази възможност, за която всички други бяха останали слепи през целия месец, докато корабът е стоял на котва. Трябваше само да оползотвори тези свои способности.
Той тръгна през грубо застроения малък град по белия от коралов прах път — толкова бял под пламтящото слънце, че очите заболяваха от блясъка му и неволно търсеха тъмните места на сенките от безжизнените, редки палми, които се издигаха край него.
Вървеше така целеустремено, че не обърна внимание на поздравите, отправени към него откъм вратата на кръчмата „Кралят на Франция“, нито се отби да изпие някоя и друга чаша с развеселените пирати, които изпълваха заведението с шумно веселие. От тази заран капитанът имаше да върши работа с господин Д’Ожерон, изтънчения губернатор на Тортуга, който представляваше Френската западноиндийска компания така, сякаш представлява самата Франция, и ръководеше с вид на държавен министър доста съмнителни сделки, несъмнено твърде доходни за компанията му.
В красивата бяла къща със зелени капаци, разположена сред бахарови дървета и други ароматични храсти, капитан Истърлинг беше приет с достойнство и благосклонност от дребния, елегантен французин, донесъл сред този див кът слаб дъх от изяществото на Версай. Когато влезе от белия блясък навън в голямата, хладна стая, където светлината се процеждаше само през пролуките на капаците, капитан Истърлинг попадна почти в пълна тъмнина, докато очите му се пригодят.
Губернаторът му предложи стол и се приготви да го изслуша.
По въпроса за какаото нямаше никакви трудности. Господин Д’Ожерон не се интересуваше за произхода му. Че не си правеше никакви илюзии в това отношение, пролича от цената на квинтал8, за която съобщи, че е готов да го купи. Тази цена беше почти на половината от действителната стойност на стоката. Господин Д’Ожерон беше старателен служител на Френската западноиндийска компания.
Истърлинг напразно направи опит да се пазари, изпъшка няколко пъти, прие цената и премина към главния въпрос. Искаше да купи испанския кораб в залива. Би ли извършил покупката господин Д’Ожерон за негова сметка от избягалите каторжници, които, както бе разбрал, го притежаваха.
Господин Д’Ожерон забави отговора си.
— Възможно е — каза той накрая — те да не искат да го продадат.
— Да не го продадат? За бога, за какво им е дотрябвал корабът на тези дрипльовци?
— Споменавам го само като възможност — отвърна господин Д’Ожерон. — Елате отново тази вечер и ще имате отговор.
Когато Истърлинг се завърна, както му бяха казали, господин Д’Ожерон не беше сам. Губернаторът се изправи да приеме посетителя си и заедно с него се изправи един висок, строен мъж на около тридесет и
