няколко години, от чието гладко избръснато, мургаво като на циганин лице гледаха изненадващо сини, проницателни и спокойни очи. Ако дрехите и държанието на господин Д’Ожерон напомняха за Версай, неговият събеседник също така подчертано напомняше за Аламеда. Беше облечен богато в черно по испанската мода, с изобилни сребърни ширити и бухнала тънка дантела на яката и маншетите; носеше тежка черна перука, чиито къдри падаха до рамената му.
Господин Д’Ожерон го представи:
— Ето, капитане, мистър Питър Блъд, готов лично да ви говори.
Истърлинг се смути леко, защото видът на този мъж се различаваше напълно от представите му. И ето че този странен избягал каторжник му се поклони с изискаността на придворен, а пиратът се сети, че красивите испански дрехи сигурно са взети от гардероба на „Синко лягас“. Той си спомни и нещо друго.
— А, да. Разбира се. Лекарят — каза той и се засмя без причина.
Мистър Блъд заговори. Имаше приятен глас, чийто металически тембър се смекчаваше от провлечен ирландски акцент. Но това, което каза, възбуди нетърпението на капитан Истърлинг. Той нямал намерение да продава „Синко лягас“.
Пред елегантния мистър Блъд застана нападателно пиратът, огромен, космат мъж с опасна външност, облечен в груба риза и кожени панталони, с ниско остригана глава, загърната в кърпа на червени и жълти ивици. Той запита дръзко Блъд за причините, които го карат да задържи този безполезен за него и другите каторжници кораб.
Блъд му отговори учтиво, а това засили презрението на Истърлинг към него. Капитан Истърлинг чу, че греши в предположенията си. Било възможно бегълците от Барбадос да използуват кораба, за да се завърнат в Европа и да достигнат Франция или Холандия.
— Може би не сме точно такива, за каквито ни смятате, капитане. Един от моите хора е морски капитан, а трима други са служили на различни постове в кралския флот.
— Пфу! — избухна презрително Истърлинг. — Самата мисъл е лудост. А опасностите на морето, човече? А рискът да ви заловят? Как ще се справите с тях с вашия малоброен екипаж? Мислили ли сте по този въпрос?
Капитан Блъд запази доброто си настроение.
— Това, което ни липсва в хора, компенсираме с тежестта на метала. Може би не зная как да управлявам кораба през океана, но ако се наложи, зная много добре как да го водя в бой. Научил съм това под командуването на Де Ройтър.
Прочутото име разколеба презрението на Истърлинг.
— Под командуването на Де Ройтър?
— Преди няколко години служих като офицер под негово командуване.
Истърлинг беше явно объркан.
— Мислех, че сте лекар.
— Лекар съм също — отвърна просто ирландецът.
Пиратът изрази разочарование и удивление чрез реч, обилно изпъстрена с псувни. И тогава господин Д’Ожерон сложи край на разговора.
— И така, виждате, капитан Истърлинг, че няма защо да се говори повече по въпроса.
Понеже явно нямаше какво повече да се говори, капитан Истърлинг се сбогува мрачно. Но докато се връщаше недоволен към пристана, мислеше, че ако няма какво повече да се говори, има още доста, което може да се направи. Вече бе сметнал величествения „Синко лягас“ за своя собственост и нямаше никакво намерение да се отказва от него.
Господин Д’Ожерон, изглежда, също сметна, че може да прибави поне още нещо и го направи след излизането на Истърлинг.
— Този човек — каза той — е зъл и опасен. Добре ще е да го имате предвид, господин Блъд.
Блъд се отнесе с лекота към въпроса.
— Предупреждението едва ли е необходимо. Личността на тоя мъж щеше да ми подскаже, че е мошеник, дори и да не знаех, че е пират.
По деликатното лице на губернатора на Тортуга премина сянка, която намекваше за раздразнение.
— Ех, не всеки пират е мошеник и професията на пирата не заслужава вашето презрение, господин Блъд. Сред тях има хора, които вършат добра услуга на вашата и на моята страна, като обуздават алчността на Испания — алчност, която е отговорна за съществуванието им. Ако не бяха пиратите в тези води, където нито Франция, нито Англия могат да поддържат флоти, испанското господство щеше да бъде толкова абсолютно, колкото е и безчовечно. Спомнете си, че вашата страна удостои Хенри Морган с благородническа титла и поста заместник-губернатор на Ямайка. А той беше още по-страшен пират, ако това е възможно въобще, от сър Френсис Дрейк, Хоукинс, Фробишер и още неколцина, споменът за които също е на почит във вашата страна.
След това господин Д’Ожерон, който извличаше значителни доходи от налагания под формата на пристанищни такси процент върху всяка плячка, донесена в Тортуга, посъветва тържествено мистър Блъд да последва примера на тези герои, В неговото положение на човек извън законите, притежаващ прекрасен кораб и ядката на способен екипаж и освен това доказал съобразителността си, господин Д’Ожерон не се съмняваше, че мистър Блъд може да пожъне големи успехи като пират.
Мистър Блъд също не се съмняваше в това. Той никога не се съмняваше в себе си. И все пак тази идея не го привличаше. И вероятно, ако не бяха последвалите събития, той никога нямаше да я възприеме, колкото и старателно да го убеждаваха повечето от приятелите му.
Сред тях най-настойчиви бяха може би Хагторп, Пит и Волверстон, който бе загубил едното си око при Седжмур. Те му казваха, че за него било много лесно да иска да се върне в Европа. Имал си бил мирна професия, с която могъл да си изкарва прехраната в Холандия или Франция. Но те били моряци и нямали друг занаят. Дайк, който бе морски старшина, преди да се впусне в политика и бунт, поддържаше същото гледище, а Огл, артилеристът, питаше небесата, ада и мистър Блъд да му кажат какви оръдия би поверило британското адмиралтейство в ръцете на човек, който се е бил на страната на Монмът.
Нещата бяха стигнали до такъв стадий, в който Питър Блъд не виждаше друга възможност, освен да се раздели с хората, към които се бе привързал сред общото нещастие. Именно в този критичен миг съдба га се възползува от инструмента, създаден в лицето на капитан Истърлинг.
Една сутрин, три дни след срещата с мистър Блъд в къщата на губернатора, капитанът се приближи до „Синко лягас“ в една малка лодка от своя кораб. Когато прехвърли огромното си тяло на борда, смелите му, тъмни очи огледаха всичко. „Синко лягас“ беше не само добре построен, но се и поддържаше безупречно. Палубата му беше излъскана, въжетата прибрани и всяко нещо бе на мястото си. Мускетите бяха подредени на поставките си край главната мачта, а месинговите части на бъчонките светеха като злато в ярката слънчева светлина. Значи, все пак не бяха толкова непохватни тия избягали каторжници, които съставяха екипажа на мистър Блъд.
А самия мистър Блъд, облечен в черно и сребро и черна шапка с щраусово перо, приличаше на испански благородник, докато се кланяше ниско, краищата на перуката му се срещнаха пред лицето като увиснали уши на ловджийско куче. До него стоеше Натаниел Хагторп, приятен джентълмен на една възраст с мистър Блъд, и по непоколебимия му поглед и ясните черти на лицето личеше, че е човек от добър род; там бяха и Джереми Пит, младият морски капитан от Съмърсетшир със светложълта коса, и ниският, набит Николас Дайк, бившият морски старшина, служил под командуването на крал Джеймз, докато бе още Йоркски херцог. Те никак не приличаха на нехранимайковци, каквито капитан Истърлинг така прибързано си ги бе представил. Дори плещестият Волверстон с грубия глас по този случай беше навлякъл мускулестото си тяло в испански одежди.
След като ги представи, мистър Блъд покани капитана на „Бонавантюр“ в голямата кабина на кърмата, а тя по богатство на мебелировката и по размери надминаваше всички други кабини, в които капитан Истърлинг бе влизал дотогава.
Прислужник-негър в бяла дреха — момче, наето от Тортуга — донесе освен обичайните ром, захар и пресни лимони, бутилка златисто вино от Канарските острови, част от запасите на кораба, което мистър Блъд настойчиво препоръча на неканения си гост.
Като си спомни предупреждението на господин Д’Ожерон, че капитан Истърлинг е опасен, мистър Блъд сметна за разумно да се отнесе учтиво към него и да го предразположи, та поне да разкрие в какво
