Хуан да уведоми веселите, зашеметени от алкохола джентълмени, че поне той е трезвен; но дори докато протестираше, заговори още по-неразбираемо.
Когато Верагус му каза, че е пиян, той се разгневи, спомена холандския си произход, за да им припомни, че произлиза от народ, прочут с големи пиячи, и предложи да завре под масата от пиене всеки мъж в Карибско море. За да докаже самохвалните си думи, той поиска още вино и след като го изпи, постепенно замлъкна. Клепачите му започнаха да се притварят, тялото му се отпусна и скоро за смях на всички присъствуващи, които наблюдаваха объркания самохвалко, той се плъзна от стола и се просна върху пода на кабината, без да направи опит да стане.
Верагус го побутна презрително и грубо с крак. Блъд не даваше признаци на живот. Лежеше неподвижен като пън и дишаше тежко.
Дон Хуан внезапно се изправи.
— Сложете тоя глупак в леглото му. А вие се махайте всички.
Със смях и грубо те отнесоха безчувствения дон Педро в кабината му. Разтегнаха яката му, оставиха го и затвориха вратата.
После дон Хуан поднови заповедта си и всички се оттеглиха шумно, а командирът заключи вратата на вече опразнената каюта.
Останал сам, той се върна до масата и за миг се вслуша във веселите гласове, които се отдалечаваха по коридора. Чашата му беше пълна до половината. Той я взе и я изпи. След това я остави на масата и без да бърза, извади от джоба си ключа на кабината, в която бе затворена мадам Дьо Кульовен. Прекоси помещението, вкара ключа в ключалката и го завъртя. Но преди да отвори вратата, някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне.
Пияният гостенин се облягаше на стената до отворената врата на своята кабина. Дрехите му бяха в безпорядък, по лицето му бе изписан някакъв безсмислен израз и той се крепеше толкова несигурно, че сякаш по чудо лекото поклащане на кораба не го караше да губи равновесие. Блъд размърда устни, като че ли му се повдига, и ги разтвори със сухо цъкане.
— Колко е часът? — попита той глупаво.
Дон Хуан отпусна втренчения си поглед, за да се усмихне, макар и с известно нетърпение.
Пияният продължи да мънка:
— Аз… не… помня… — Замлъкна. Залитна напред. — Хиляди дяволи! Жа… Жаден съм!
— Вървете в леглото! В леглото! — извика дон Хуан.
— В леглото? Раз… разбира се, в леглото. Къде… другаде? А? Но най-напред… една чашка.
Той стигна до масата. Залитна около нея, увлечен от собствения си устрем, и спря срещу испанеца, чиито кадифени очи го гледаха с гняв и презрение. Блъд намери чаша и кана — тежка, инкрустирана сребърна кана във форма на амфора с две дръжки отстрани на дългото й гърло. Наля си вино, изпи го и остави чашата на масата; после застана, като се олюляваше леко, и протегна ръка, сякаш да се закрепи. Ръката му хвана гърлото на сребърната кана.
Дон Хуан, който продължаваше да го наблюдава с нетърпеливо презрение, може би видя за част от секундата как празния израз изчезна и как живите, сини очи под черните вежди станаха студени и твърди като сапфири. Но преди да изтече секундата, преди съзнанието му да долови какво са видели очите, каната го удари по челото и командирът на „Естрамадура“ не можа да разбере нищо повече.
Капитан Блъд, вече без следа от пиянство по лицето или походката, заобиколи масата и приклекна до човека, когото бе повалил. Дон Хуан лежеше неподвижен върху веселия източен килим, красивото му лице бе добило цвят на пръст и по него течеше струйка кръв от раната между полузатворените му очи. Капитан Блъд погледна на постъпката си без съжаление или разкаяние. Ако имаше известна подлост в тоя удар, който бе изненадал испанеца, от ръка, която смяташе, че принадлежи на приятел, то тази подлост не беше породена от страх за самия него, а за безпомощната дама, затворена в страничната кабина. Заради нея Блъд не можеше да допусне дон Хуан да вдигне тревога; а и без това този жесток, бездушен развратник не заслужаваше никаква почтеност.
Блъд се изправи живо, после се наведе и хвана безжизнения испанец под мишниците. Повдигна отпуснатото тяло и го повлече към отворените прозорци на кърмата, през които нахлуваше дъхът на топлата пурпурна тропическа нощ. Взе дон Хуан в ръцете си и заедно с него се качи на дивана. За миг закрепи тежкия си товар върху перваза; после го бутна напред, хвана се за една греда и се наведе навън да види падането на испанеца.
Шумът от плясъка във фосфоресциращата следа на спокойно плаващия кораб се смеси с клокоченето на водата около корпуса. За миг, при падането си във водата, тялото се открои ясно с някакъв блясък, който внезапно изчезна. Сред светлата следа зад кърмата се надигнаха светещи мехурчета; после всичко отново стана както бе преди.
Капитан Блъд все още стоеше наведен навън и гледаше надолу, когато някакъв глас в кабината зад него го стресна. Той веднага се изправи, но не се обърна. Всъщност възпря се едва в последния момент и застана неподвижен, подпрян с лявата ръка на гредата, с гръб към говорещия.
Защото гласът принадлежеше на жена. Тонът му беше нежен, кротък, подканящ. Говореше на френски.
— Хуан! Хуан! Защо се бавиш? Какво правиш там? Чакам те, Хуан!
След първоначалната изненада Блъд се замисли, продължи да стои на мястото си и да чака още нещо, което да му помогне да разбере положението. Гласът се разнесе отново, този път по-настоятелно.
— Хуан! Не ме ли чуваш? Хуан!
Блъд се извърна най-после и я видя до отворената врата на кабината, откъдето бе излязла — висока, красива жена на около двадесет и пет години, полуоблечена, с разпилени златисти коси около белите й рамена. Той си бе представил, че дамата трепери от ужас, безпомощна, вероятно завързана в кабината, където я бе затворил нейният похитител. Беше постъпил така именно поради непоносимата за кавалерското му чувство мисловна картина. А тя стоеше тук не само свободна, не само излязла по собствено желание, но зовеше дон Хуан с тон, който се употребява само към любим.
Застина от ужас — ужас от самия себе си и от ужасната убийствена грешка, която бе направил от прибързаност да играе на странствуващ рицар, да поеме ролята на провидението.
А след това го обзе още по-дълбок ужас, който заля първото чувство — ужас от тази жена, която внезапно се бе разкрила пред него. Страхотното нападение върху Бастер беше само предлог, за да се прикрие бягството й, и навярно е било извършено с нейно съгласие. Останалото — насилственото й отвличане на борда и затварянето в кабината — е било част от отвратителната комедия, която бе разиграла — комедия върху фона на палежи, насилия и убийства, които я оставяха бездушна и безчувствена, щом можеше да произнася с такъв съблазнителен тон името на своя любовник.
За тази безпътна жена, която газеше самодоволно сред кръвта и гибелта на стотици хора, за да изпълни желанията си, той бе изцапал ръцете си. Положението сякаш превръщаше неговата вдъхновена от кавалерство постъпка в нещо мръсно.
Той потръпна, докато я гледаше, а тя, изправена пред строгите, орлови черти на лицето и леденостудените сини очи, които явно не принадлежаха на дон Хуан, разтвори уста, отстъпи и притисна лекото си копринено облекло към щедрия си бюст.
— Кой сте вие? — попита жената. — Къде е дон Хуан де ла Фуенте?
Блъд слезе от дивана, а нещо съдбовно в израза на лицето му превърна изненадата и в безпокойство.
— Вие сте мадам Дьо Кульовен? — попита той на нейния език. Не трябваше да допусне нова грешка.
Тя кимна утвърдително.
— Да, да. — В тона й личеше нетърпение, но в очите й се криеше страх. — Кой сте вие? Защо ме разпитвате? — Тя тропна с крак. — Къде е дон Хуан?
Блъд знаеше, че истината е най-прекият път, и затова тръгна по него. Показа с пръст зад гърба си.
— Току-що го изхвърлих през прозореца.
Тя зяпна този студен, спокоен мъж, в когото долавяше нещо толкова безмилостно и ужасяващо, че не се усъмни в невероятното му твърдение.
Внезапно жената изпищя. Това не го обезпокои и той дори не се трогна. Блъд заговори отново и омаяна
