подозираха до каква степен тя е причината за нещастията им. Едновременно водач и воден, той се отправи нагоре по лекия склон. Минаха покрай група английски моряци, които пълнеха бъчонки с вода от една чешма, направена чрез завиряване на едно поточе. Минаха покрай черквата и пълното с хора гробище. Минаха покрай една рота От местната охрана, която се упражняваше — мъже в сини дрехи с червени нашивки, доведени набързо от полковник Дьо Кульовен от Ле Карм, след като бедата бе станала.
По пътя ги спряха различни хора, които надаваха смаяни възгласи при вида на мадам Дьо Кульовен, придружена от този висок, строг чужденец, но най-после минаха през широката порта на една пищна градина и по алея, заградена с палми, стигнаха до дълга, ниска къща, построена от камък и дърво.
Тук нямаше признаци за разрушения. Явно испанците, нахлули предишния ден в къщата, ако изобщо бяха нахлували в нея, се бяха задоволили само да отвлекат жената на губернатора. Отвори им възрастен негър, който се завайка при вида на своята господарка и измачканата й копринена рокля, изпъстрена с цветчета. Той плачеше и се смееше едновременно. Започна да чете молитви. Въртеше се около нея като куче. Хвана ръката й и я олигави с целувки.
— Изглежда, че ви обичат, госпожо — каза капитан Блъд, когато най-сетне останаха сами в продълговатата трапезария.
— Това несъмнено ви изненадва — отвърна подигравателно тя с познатото му вече присвиване на пълните си устни.
Внезапно една странична врата се отвори със замах и на прага застана висок, набит мъж с резки черти на лицето, жълтеникав тен и дълбоки бръчки по бузите и се загледа в тях. Синият му мундир с червени нашивки беше обсипан с потъмнели златни галони. Когато я видя, тъмните му, зачервени очи се разтвориха широко. Въпреки загара на лицето му пролича как пребледнява.
— Антоанета! — извика той. Приближи се неуверено и я хвана за раменете. — Ти ли си наистина? Казаха ми…Но къде си била от вчера насам?
— Сигурно там, където са ти казали, че съм била. — Нищо друго не личеше в гласа й освен умора. — За щастие или нещастие този джентълмен ме освободи и ме доведе обратно.
— За щастие или нещастие? — откликна той и направи гримаса. Присви устни. В очите му явно прозираше ненавист към нея. Свали ръце от рамената й и се обърна, за да огледа непознатия. — Този джентълмен? — Погледът му се помрачи още повече. — Испанец?
Капитан Блъд отвърна с усмивка на смръщения му поглед.
— Холандец, сър — излъга той. Но останалата част от разказа му беше напълно вярна. — По щастлива случайност аз бях на борда на испанския кораб „Естремадура“. Няколко дни преди това ме намериха в открито море. Имах достъп до голямата кабина, където испанският командир се бе заключил с госпожа съпругата ви. Прекъснах любовните му намерения. Всъщност убих го със собствените си ръце. — И той разправи накратко как след това бяха избягали с нея от галеона.
Господин Дьо Кульовен изруга няколко пъти, за да изрази смайването си; след това размисли по това, което му бяха разправили, и отново изруга. Блъд го прецени като тъп, груб мъж, който всяка жена би била в правото си да напусне. Ако полковникът изпитваше някакви нежни чувства към жена си или благодарност за избавлението от ужасната участ, на която трябваше да предположи, че е била обречена, той запази тези чувства за себе си. Скоро обаче показа, че никак не е безразличен към събитията от предишния ден. Блъд сметна това за естествено, докато разбра, че тоя мъж е загрижен не толкова за страданията на жителите на Бастер, колкото за възможните последствия за самия него, когато френското правителство поиска да обясни как е изпълнил задълженията си.
Мадам Дьо Кульовен, пребледняла и вече не тъй хубава поради умората и изпомачканите си дрехи, прекъсна оплакванията на съпруга си, за да му припомни изискванията на обикновената учтивост.
— Още не сте благодарили на този джентълмен за героичната услуга, която ни направи.
Блъд долови двойната подигравка. Най-после я съжали, разбра отчаянието, което я бе накарало да избяга от този грубиян и егоист, без да мисли какво може да постигне другите. Господин Дьо Кульовен изрази доста несръчно и със закъснение своята благодарност. Когато това стана, дамата се прости с тях. Тя заяви, че е напълно изтощена, а старият негър, който бе останал в стаята, се приближи и й предложи ръката си. На прага чакаше една негърка, изпълнена с нежност и загриженост, за да настани господарката си в леглото.
Кульовен наблюдаваше излизането й с тежък поглед и продължи да гледа втренчено, докато резкият глас на капитан Блъд го стресна:
— Ако ми предложите нещо за закуска, сър, това ще бъде практична стъпка в израз на вашата благодарност.
Кульовен изруга:
— Гръм да ме порази! Колко съм невнимателен! Тези неприятности, сър… разрушенията в града… отвличането на жена ми… твърде много е всичко това, сър. Ще ме разберете. Разстройва човека. Простете ми, господин… нямам честта да зная името ви.
— Вандермеер. Петер Вандермеер, на вашите услуги.
Тогава се намеси друг глас, глас, който говореше френски с дразнещ английски акцент.
— Напълно сигурен ли сте, че това е истинското ви име?
Блъд се извърна. На прага откъм съседната стая, откъдето преди това бе влязъл полковник Дьо Кульовен, сега стоеше набитата фигура на млад мъж в червена куртка, обшита със сребро. От пръв поглед капитан Блъд позна в закръгленото, червендалесто лице своя стар познат капитан Макартни, който бе помощник на губернатора на Антигуа, когато преди няколко месеца капитан Блъд се бе изплъзнал от ръцете на англичаните. Мигновената изненада да срещне Макартни тук веднага се разпръсна, като си спомни за английската фрегата, която бе минала край тях, докато наближаваха Бастер.
Английският офицер се усмихваше с ненавист.
— Добро утро, капитан Блъд. Този път нямате пирати, кораби и оръдия, с които да ни плашите.
Толкова зловещ беше гласът му, толкова явен намекът за намеренията му, че ръката на Блъд неволно потърси дръжката на сабята си. Усмивката на англичанина премина в смях.
— Нямате дори сабя, капитан Блъд.
— Липсата й несъмнено ще поощри вашето нахалство.
Но сега се намеси полковникът:
— Капитан Блъд ли казахте? Капитан Блъд? Да не е оня пират? Да…
— Същият пират, морският разбойник, каторжникът, избягалият затворник, за чиято глава британското правителство е обявило награда от хиляда фунта.
— Хиляда фунта! — Кульовен шумно пое дъх.
Тъмните, кръвясали очи отново заразглеждаха спасителя на съпругата му.
— Сър, сър! Вярно ли е, сър?
Блъд повдигна рамена.
— Вярно е, разбира се. Мислите ли, че някой друг би могъл да извърши онова, което ви казах, че съм направил миналата нощ?
Кульовен продължаваше да го гледа с все по-голямо смайване.
— И вие успяхте да минете за холандец на испански кораб?
— Кой друг освен капитан Блъд би могъл да извърши подобно нещо?
— Надявам се, че въпреки това ще ми поднесете нещо за закуска, полковник?
— На борда на „Роял дъчес“ — каза Макартни със зловеща закачливост — ще ви поднесат за закуска каквото пожелаете.
— Много съм ви задължен. Но преди това имам известни претенции към гостоприемството на полковник Дьо Кульовен за услугата, която направих на съпругата му.
Майор Макартни — той беше повишен след последната среща с Блъд — се усмихна.
— В такъв случай бих могъл да почакам, докато се нахраните.
— Какво да почакате? — запита Кульовен.
— Да изпълня дълга си, като арестувам тоя проклет пират и го предам на палача.
Господин Дьо Кульовен сякаш беше потресен.
— Да го арестувате? Предполагам, че се шегувате. Тук, сър, е Франция. Вашите пълномощия са невалидни на френска земя.
