Той й обясни и без да чака нейното съгласие, в което беше уверен, се зае бързо с приготовленията. Зави малко храна в една салфетка, взе мех вино и малка бъчвичка вода; сетне издърпа изпод кърмата на галеона платноходката, която отново се влачеше на буксир, и спусна в нея тези неща с въже, взето от неговата кабина.
След това завърза скъсаното въже на лодката за една от гредите и подкани жената да започне с него краткото въздушно пътешествие надолу по въжето.
Тя се ужаси, но преодоля страха си и когато застана до него, Блъд хвана въжето, увисна и се плъзна малко надолу, за да й направи място над себе си. По негово нареждане, въпреки че й се повдигаше от ужас? тя се хвана за въжето и стъпи на рамената му. После се пусна между него и въжето, докато той я прихвана здраво през колената.
После започнаха да се спускат бавно, стъпка по стъпка. От палубата над тях се чуваше песен. Мъжете пееха в хор някаква креслива испанска мелодия.
Най-после краката му докоснаха перилата на платноходката. С единия крак Блъд придърпа носа й достатъчно напред, за да стъпи здраво с другия върху шкотите. След това беше лесно да пристъпи назад, като я издърпа със себе си, докато тя продължаваше да се държи за въжето. Така той изтегли лодката по- близо до кърмата на кораба, за да прихване жената за кръста и да я свали полека на палубата.
После се нахвърли с нож върху буксирното въже и бързо го преряза. С блеснали прозорци на кърмата и три големи златисти лампи на задната палуба, галеонът продължи курса си по вятъра и ги остави да се поклащат леко в следата му.
Когато си пое дъх, Блъд настани мадам Дьо Кульовен на кърмата, вдигна платното, разпъна го, обърна лодката напреки на вятъра и с поглед, впит в блестящите звезди на тропическото небе, пое курс с вятъра откъм кърмата, който трябваше да ги отведе в Бастер преди зазоряване.
На кърмата жената тихо плачеше. Тя бе започнала изкуплението си, както става винаги, когато не можеш повече да грешиш.
9
Благодарността на господин Дьо Кульовен
През цялата топла нощ платноходката, подкарвана от южния вятър, плаваше спокойно през тихото море, заприличало на течно сребро след изгряването на луната.
Капитан Блъд седеше на кормилото. До него, на кърмовата пейка, се беше свила една жена, която в промеждутъците от мълчание, ту хленчеше, ту кълнеше или пък се извиняваше. Само не даваше никакви признаци за благодарността, която според него тя му дължеше. Но той беше търпелив, разбран човек и поради това не се смяташе за обиден. Случаят на мадам Дьо Кульовен беше тежък, както и да се погледнеше на него; и в крайна сметка тя нямаше за какво да благодари на съдбата или на хората.
Нейните смесени и редуващи се чувства не го изненадваха.
Блъд долавяше съвсем ясно източниците на омраза, които звучаха в гласа й при всеки укор в тъмнината, а когато най-после започна да се зазорява, видя тази омраза, изписана по бледото й лице.
Бяха вече на около две мили от сушата — зеления, равен бряг с единствената голяма планина, възвисяваща се в далечината. Вляво ги задмина един голям кораб на път за залива, а по конструкцията на платната му капитан Блъд разбра, че е английски. Понеже горните му платна бяха прибрани, той предположи, че капитанът, явно незапознат с тези води, предпазливо търси пътя. Това се потвърди от моряка, който се виждаше наведен над борда при носа, за да измерва дълбочината. Напевният му глас достигаше до тях над огрените от слънце води, когато съобщаваше дълбочините.
Мадам Дьо Кульовен, която бе изпаднала в сънливо вцепенение, се разсъни и се вгледа в блесналата сред златното величие на изгряващото слънце фрегата.
— Няма от какво да се боите, мадам. Не е испански.
— Да се боя? — Тя го изгледа със замъглени от безсъние и плач очи. Пълните й устни се изкривиха в печална гримаса. — От какво мога да се боя повече, отколкото от съдбата, която ми налагате?
— Аз, мадам? Аз не ви налагам никаква съдба. Вас ви постигна съдбата, която сте си подготвили със собствените си постъпки.
Тя го прекъсна разпалено:
— Нима съм искала това? Да се върна при съпруга си? Капитан Блъд въздъхна уморено.
— Трябва ли отново да започваме спора? Трябва ли да ви припомням, че сама се отказахте от единствената друга възможност да останете в ръцете на ония испански кавалери на испанския кораб? А за останалото ще оставим вашия съпруг да предполага, че сте били отвлечена против желанието ви.
— Ако не бяхте вие, убиец такъв…
— Ако аз не бях, мадам, съдбата ви щеше да бъде още по-лоша, отколкото ми разправяте, че ще бъде сега.
— Нищо не може да бъде по-лошо! Нищо! Този мъж, който ме доведе в тия диви места, защото беше компрометиран, отрупан с дългове и в родината му нямаше вече място за него… О, но защо ли ви говоря? Защо се опитвам да обясня на човек, който упорито отказва да разбере, който има само желанието да обвинява?
— Мадам, нямам никакво желание да обвинявам. Искам сама да се обвините за ужасите, които причинихте на Бастер. Ако приемете бъдещето си като изкупление, може би ще възстановите душевното си спокойствие.
— Душевно спокойствие! Душевно спокойствие! — избухна тя презрително.
Блъд заговори нравоучително:
— Изкуплението пречиства съвестта. И когато това стане, спокойствието отново ще се върне в душата ви.
— Вие ми проповядвате на мене! Вие! Пират, морски разбойник! И говорите за неща, които не разбирате. Не дължа никакво изкупление. Не съм извършила нищо лошо. Бях една отчаяна жена, измъчвана от мъж, който е същинско животно, жестоко, пияно животно, разорен комарджия без чест; и дори не е почтен. Възползувах се от единствената възможност да спася душата си. Откъде можех да зная, че дон Хуан е такъв, какъвто разправяте? Откъде мога да зная това и сега дори?
— Не знаете ли? попита я Блъд. — А видяхте ли безсмислените разрушения и опустошения в Бастер, ужасите, които позволи на хората си да извършат, и съмнявате ли се въпреки това в неговата същност? Нима можете да гледате този хаос, сътворен, за да попаднете в ръцете на любовника си, и пак да твърдите, че не сте извършили нищо лошо? Това, мадам, е простъпката, която изисква изкупление, а не отношенията между вас и съпруга ви или между вас и дон Хуан.
Съзнанието на жената не приемаше мисъл, която не смееше да задържи. Затова тя продължи да мърмори. Блъд престана да я слуша. Съсредоточи вниманието си върху платното: пристегна го малко повече, така че лодката се наклони и се отправи към залива.
Един час след това спряха на кея. Наблизо беше привързана голяма лодка с екипаж от английски моряци от фрегатата, която междувременно бе хвърлила котва на рейда.
Малки групички мъже и жени, бели и черни, стояха край брега без работа, сплашени, все още потиснати от ужасите на вчерашните събития, и се вгледаха с широко отворени очи в мадам Дьо Кульовен, когато нейният спътник — човек с мрачно лице и омачкана дреха от сив камелот със сребърни нашивки и черна перука, чиито къдри не бяха навити, й помогна да слезе от лодката.
Обзета от учудване, малката тълпа запристъпва напред, отначало бавно, после все по-бързо, за да се струпа накрая около неподозираната виновница за техните страдания с въпросителни приветствия и благодарност за чудотворното й завръщане, за освобождението й, както смятаха те.
Блъд чакаше, мрачен и мълчалив, с поглед, отправен към малкия град, който показваше все още незаздравелите си грозни рани от вчерашния ден. По сградите се виждаха разбити врати и строшени прозорци, а тук-там димяха купища пепел, на места, където преди е имало къщи. Навън бяха разхвърляни парчета от изпочупени мебели. От камбанарията на малката черква сред акациите на широкия площад се разнасяше погребалният звън на камбаната. В заграденото гробище до нея се развиваше злокобна дейност и се виждаха негри, които копаеха с кирки и лопати.
Студените сини очи на капитан Блъд огледаха бързо всичко това и дори нещо повече. После той издърпа доста грубо дамата от малката тълпа смаяни, разпитващи и изпълнени със състрадание хора, които не
