го лодка.
Капитан Блъд остана на кърмата, откъдето можеше да наблюдава града, разположен па по-малко от една миля, защото сега „Естремадура“ беше хвърлил котва на рейда. От офицерите на борда остана само Верагус, а от моряците само четиринадесет или петнадесет души. Но те бдяха зорко и сред тях за всеки случай имаше един опитен артилерист.
Дон Себастиан Верагус се заоплаква от съдбата си, че не е взет на брега и със завист заговори за противните наслади, които би могъл да изпита там. Той беше набит, тромав момък на около двадесет и пет години и си говореше сам, докато Блъд не откъсваше поглед от малкия град. Дори на това разстояние долиташе ехото от ужасяващото дело на испанците и скоро няколко къщи бяха обхванати от пламъци. Блъд знаеше много добре какво върши един испански джентълмен при подобни обстоятелства и докато наблюдаваше мрачно, мислеше, че би дал много, за да има при себе си стотина от своите пирати, с които да измете от земята тая испанска паплач. Веднъж бе наблюдавал отблизо подобно нападение и се бе заклел занапред да няма милост към испанците. В миналото беше нарушавал тази си клетва; но сега си обеща в бъдеще да я спазва винаги.
А междувременно младежът до него, когото с удоволствие би удушил със собствените си ръце, призоваваше всички светии да станат свидетели на разочарованието му, че не присъствува на тази вакханалия.
Нападателите се върнаха привечер по същия път, по който бяха тръгнали, по пътя на смълчаната сега крепост, откъдето се качваха на лодките, за да прекосят стотина ярда през изумруденозелените води до хвърлилия котва кораб. Пееха Шумно и весело, някои бяха с превързани рани, повечето бяха пияни от вино и ром, но всички носеха плячка. Пускаха отвратителни шеги по повод на разрушенията, които бяха оставили след себе си, и безсрамно се хвалеха с извършените злодеяния. Блъд помисли, че никои пирати в света не можеха да ги надминат по жестокост. Нападението бе преминало сполучливо и испанците бяха загубили само пет-шест души, за чиято смърт беше отмъстено жестоко.
С последната лодка се върна дон Хуан. Пред него по стълбата се качиха двама от хората му, които носеха голям неспокоен вързоп. Блъд позна в товара им някаква жена, чиято глава и рамена бяха завити в палто. Под неговите черни гънки той зърна фуста от цветна коприна и размахващи се крака в копринени чорапи и елегантни обувки с високи токове. От това заключи с още по-голям ужас, че жената е от благороден произход.
Веднага след тях вървеше дон Хуан, измърсен от пот и барутен дим. От горния край на стълбата той нареди:
— В моята кабина.
Блъд видя да я пренасят през палубата, покрай редиците мъже, които подхвърляха цинични забележки, а след това тя изчезна надолу по стълбата на коридора в ръцете на похитителите си.
Каквото и отношение да имаше спрямо мъжете, Блъд винаги се бе държал кавалерски към жените. Това може би се дължеше на онази мила дама на остров Барбадос; смяташе, че не представлява нищо за нея, но тя го вдъхновяваше да се държи по-почтено, отколкото можеше да се очаква от един пират. Сега у него се надигна с пълна сила чувството за кавалерство. Ако му се бе поддал напълно и сляпо, той веднага би се нахвърлил върху дон Хуан и с това щеше да провали всяка възможност да помогне на нещастната пленница. Присъствието й на кораба не можеше да остане тайна за никого. Тя беше най-добрата плячка, която безпътният испански командир запазваше за себе си, а при тази мисъл Блъд почувствува как го побиват студени тръпки.
Въпреки това, когато след малко слезе от кърмата и пресече палубата към коридора, той беше спокоен и се усмихваше. В тесния коридор Блъд се присъедини към офицерите на дон Хуан — тримата, които бяха слезли с него на брега, и Верагус. Всички говореха едновременно и се смееха шумно, а повод за одобрителното им веселие беше гнусната постъпка на техния капитан.
Всички влязоха заедно в кабината, но Блъд вървеше последен. Негърът прислужник беше наредил масата за вечеря с обичайните шест куверта и тъкмо палеше голямата сребърна лампа, защото със залеза на слънцето почти веднага бе изчезнала и дневната светлина.
В този миг дон Хуан излезе от една странична кабина. Той затвори вратата и в течение на няколко секунди остана подпрян с гръб на нея, като наблюдаваше почти с недоверие нахлулите офицери. Това го подтикна да завърти ключа в ключалката, сетне го извади и го сложи в джоба си. От малката кабина, където явно беше отнесена дамата, не се чуваше никакъв звук.
— Най-после млъкна, да е благословен господ! — изсмя се един от офицерите.
— Уморила се е да пищи — обясни друг. — Господи! Дали някога е имало друга толкова дива котка! Нахакана жена, ако се съди по начина, по който се бореше; малък дявол, заслужава си да бъде укротен. А това е задача, за която аз ви завиждам, дон Хуан.
Верагус възхвали плячката като напълно заслужена за блестящото ръководство на командира, а след това, докато продължаваха да се сипят съмнителни шеги и подмятания, дон Хуан ги покани на масата, като се усмихваше мрачно и някак вглъбен в себе си.
— Ще вечеряме набързо, ако нямате нищо против — съобщи той, като свали поясока си, и с гази забележка предизвика нов пристъп на веселие по повод на неговата прибързаност и за сметка на бедната жертва зад вратата.
Когато най-после седнаха, капитан Блъд привлече вниманието на дон Хуан с въпроса:
— А какво стана с полковник Дьо Кульовен? Красивото лице на дон Хуан се помрачи.
— Да върви по дяволите! Нямаше го в Бастер, отишъл да организира отбраната на Ле Карм.
Блъд вдигна вежди и изрази известна загриженост:
— В такъв случай вашата сметка остава неуредена въпреки храбрите ви усилия.
— Не съвсем. Не съвсем.
— По дяволите, съвсем не е така! — каза друг със смях. — Мадам Дьо Кульовен ще се разплати пребогато.
— Мадам Дьо Кульовен? — запита Блъд излишно, защото погледите към заключената врата бяха достатъчно обяснение. Той се изсмя. — Сега… — Той млъкна за миг. — Това е артистично отмъщение, дон Хуан, каквато и да е постъпката. — И въпреки отчаянието си отново се изсмя с възхищение и одобрение.
Дон Хуан повдигна рамена и въздъхна.
— Все пак искаше ми се да го намеря него и да го накарам да заплати докрай.
Но капитан Блъд не се задоволи с това.
— Ако наистина мразите този човек, помислете за страданията, на които го подлагате, разбира се, при предположение, че обича жена си. Наистина в сравнение с това смъртта не е никакво наказание.
— Може би, може би. — Дон Хуан не беше склонен да разговаря. Разочарованието, изглежда, беше развалило настроението му или може би нетърпението го тормозеше. — Сипи ми вино, Абсолом. По дяволите! Колко съм жаден!
Негърът напълни чашите им. Дон Хуан пресуши своята на един дъх. Блъд последва примера му и чашите бяха напълнени отново.
Блъд произнесе многословна наздравица за испанския командир. Заяви, че той не бил особено вещ по бойните действия на море, но не могъл да си представи друг командир да ръководи по-добре сражението, на което бе станал свидетел днес.
Дон Хуан се усмихна благодарно; наздравицата бе изпита с удоволствие и чашите отново бяха напълнени. След това заговориха другите, а Блъд се замисли.
Той мислеше, че скоро след като свърши вечерята, дон Хуан ще ги отпрати по кабините им. Кабината на капитан Блъд беше от дясната страна на голямата каюта. Но щяха ли да му позволят да остане толкова наблизо? Ако го оставеха, той можеше да помогне на нещастната дама и дори вече знаеше точно как. Но имаше опасност тази нощ да го изпратят другаде.
Блъд се отърси от замислеността си, намеси се в разговора, поиска шумно още вино, след това още, а другите, които бяха хвърлили доста пот в сражението през деня, с удоволствие му правеха компания. Той отново похвали сръчността и храбростта на дон Хуан и скоро всички забелязаха, че говори несвързано и безсмислено, че се оригва и глупаво повтаря едни и същи неща.
Блъд съзнателно искаше да предизвика присмех, а когато му се присмяха, прояви досада и призова дон
