друг стол. По мургавото му лице с орлови черти беше изписана механична усмивка, подобна на маска, която прикриваше досадата и отвращението му. Беше облечен в костюм от сив камлот със сребърни галони, взет от гардероба на дон Хуан, защото двамата бяха почти еднакви по ръст и телосложение, както и по възраст; лицето му беше обрамчено от черна перука, също заета от дон Хуан.
Поредица случайности беше довела до невероятното положение този враг на Испания да бъде почетен гост върху борда на един испански галеон, който пълзеше със северен курс през Карибско море на около двадесет мили встрани от Наветрените острови. Нека обясним веднага, че замечтаният дон, който го развличаше, съвсем не подозираше кого забавлява.
Тук трябва да разкажем накратко събитията, описани надълго и широко в дневника на Пит, които х о бяха довели до това положение.
Седмица по-рано, в едно уединено заливче на остров Маргарита, където собственият му кораб „Арабела“ беше изтеглен и наклонен за почистване на кила от насъбраните налепи, приятелски настроени карибски индианци му съобщиха, че една испанска флота за лов на перли работела в залива Кариако и имала вече добър улов.
Изкушението да я нападне се оказа непреодолимо за капитан Блъд. На лявото си ухо той носеше голяма перла с крушовидна форма и огромна стойност, която беше част от прекрасната плячка, взета при нападението на друга такава флота в Рио де ла Ача. И така, една нощ с три пироги и четиридесет внимателно подбрани мъже от екипажа си, който наброяваше близо двеста души, Блъд се промъкна през тесния проток между остров Маргарита и континента, кри се през целия следващ ден по крайбрежието, за да се промъкне вечерта в залива Кариако. Там обаче ги изненада един испански кораб от бреговата стража, чието присъствие въобще не подозираха.
Веднага извърнаха лодките и се втурнаха към открито море. Но стражевият кораб ги подгони в краткотрайния здрач, откри огън и разби лекиТе пироги на нападателите. От четиридесетте пирати някои сигурно са били убити, други са се удавили, а останалите — прибрани и взети в плен. Блъд прекара нощта във водата, вкопчил се за една голяма греда. На залез се бе надигнал доста силен южен бриз и подгонян от него и от теченията, призори той по чудо бе изхвърлен на един от малките острови от групата Ерманос, изтощен, осолен и почти вцепенен.
Беше малък остров, не повече от миля и половина на дължина и по-малко от една миля на ширина; там растяха само редки кокосови палми и храсти алое; обикновено се обитаваше от морски птици и костенурки. Но по времето, когато Блъд стъпи на него, там живееха и двама бегълци испанци. Тези нещастници бяха избягали с платноходка от затвора в английската колония Сейнт Винсънт. Без да разбират от мореплаване, те бяха поверили живота си на морето и преди един месец с изчерпани запаси от вода и провизии, на косъм от смъртта от глад и жажда, случайно бяха слезли на тоя бряг. След горчивия си опит не смееха отново да тръгнат и затова живееха на острова с раци и стриди, които събираха по скалите, с кокосови орехи, сладки картофи и дребни диви плодове.
Тъй като капитан Блъд не можеше да бъде сигурен дали испанците дори при подобно отчаяно положение няма да му прережат гърлото, ако узнаят самоличността му, той им съобщи, че се е спасил от един потънал холандски кораб, който пътувал за Кюрасао, нарече се Петер Вандермеер, обясни произхода си с баща холандец и майка испанка и по този начин оправда добрия кастилски, на който говореше.
Като видя, че платноходката е в добро състояние, Блъд я запаси със сладки картофи и месо от костенурка, което лично опуши, напълни бъчонките за вода и отплава с двамата бегълци. Той се надяваше по слънцето и звездите да поеме курс на изток към Тобаго, където холандските колонисти бяха достатъчно неутрални, за да ги приютят. И все пак сметна за разумно да уведоми своите доверчиви спътници, че отива в Тринидад.
Но нито Тринидад, нито Тобаго щяха да бъдат крайна цел на пътуването им. На третия ден за голяма радост на двамата испанци и за ужас на капитан Блъд те бяха взети на испанския галеон „Естремадура“. Но Блъд реши да действува смело, като се уповава на щастието си и на дрипавото състояние, в което се качи на борда на галеона, за да не го познаят. Когато го разпитваха, той продължи да се придържа към историята за корабокрушението, холандското си поданство и смесения си произход и сметна, че щом се е хвърлил вече, може да се гмурне още по-надълбоко и след като твърди, че има майка испанка, трябва да я избере сред най-благородническите среди на Испания, затова съобщи, че тя е една Трасмиера от рода на дук Де Аркос, който по този начин му се пада роднина.
Властното му държане, което не намаляваше дори от дрипавите дрехи, смелите орлови черти, мургавата кожа, черната коса и преди всичко добре говоримият, културен кастилски правеха твърде вероятно това лъжливо твърдение. И понеже той искаше само да го оставят в някоя холандска или френска колония, откъдето да продължи за Кюрасао, изглежда, нямаше причини да не възвеличи собствената си личност. На изнежения любител на лукса дон Хуан де ла Фуенте, който командуваше „Естремадура“, разказът за високопоставените връзки на благородния корабокрушенец направи силно впечатление и той се отнесе към него щедро, постави на негово разположение богатия си гардероб, настани го в отделна кабина до главната каюта и във всяко отношение се държеше с него така, както един благородник трябва да се отнася към друг. Затова допринесе и фактът, че в Петер Вендермеер дон Хуан намери човек по свой вкус. Настоя да го нарича дон Педро, сякаш за да подчертае испанското му потекло, като се кълнеше, че кръвта на Трасмиерите подчинявала кръвта на Вандермееровци. По този повод испанският джентълмен направи няколко цинични шеги. Наистина цинизмите се лееха от устата му напълно естествено и богато при всеки случай и заразяваха офицерите му, четирима от които, млади благородници от добро потекло, обядваха и вечеряха всеки ден с него в голямата каюта.
Тези склонности, които в някой неоформен младеж на осемнадесет години Блъд би могъл да извини с надеждата, че времето ще ги оправи, го отвращаваха у този млад мъж на тридесет години. Под изтънчената, елегантна външност той долавяше нечистия дух на развратника. Но се въздържаше да изяви презрението си. Собствената му сигурност, която се крепеше върху способността да поддържа доброто първоначално впечатление, го принуждаваше да се пригажда към компанията им и да се представя за човек, не по-малко развратен от тях.
И така, през тези дни, докато стояха почти неподвижно в тропическото море и бавно лазеха на север под планина от платна, които често увисваха безжизнено, между дон Хуан и дон Педро възникна нещо като приятелство. Дон Хуан намираше у него много неща, на които да се възхищава — явната сила на тялото и духа, дълбоките познания за хората и света, които притежаваше, духовитостта му и леко циничната философия, която се проявяваше в разговорите им. Всеки ден прекарваха дълги часове заедно и близостта помежду им се развиваше като бурната растителност, присъща на този тропически район.
И така, накратко, намираме тези двама души заедно през шестия ден от пътуването на Блъд като гост на кораба, където щеше да пътува окован във вериги, ако само бяха подозрели истинската му самоличност. Междувременно командирът на кораба му досаждаше с цинични песни, а Блъд размишляваше върху забавната страна на положението и смяташе, че ще трябва да се измъкне от него при първа възможност.
Затова, когато песента спря и испанецът задъвка перувиански сладкиши от една сребърна кутия до него, капитан Блъд повдигна въпроса. Платноходката, в която бе плавал с двамата испански бегълци, се влачеше на буксир от „Естремадура“ и той реши, че е дошло време да се възползува от нея.
— Сега сигурно сме на една линия с Мартиника — каза той. — До сушата надали има повече от шест или седем левги!
— Напълно вярно, благодарение на проклетото затишие. Мога да духам по-силно със собствените си дробове.
— Разбира се, че не можете да се отклонявате заради мене — продължи Блъд. Между Испания и Франция по това време се водеше война и Блъд бе разбрал, че това е една от причините за присъствието на дон Хуан в тия води. — Но при толкова спокойно море лесно ще се добера до брега с лодката, която ме доведе. Да предположим, дон Хуан, че се сбогувам с вас тази вечер.
Дон Хуан се натъжи.
— Виж как бързате да ни оставите! Не се ли разбрахме да ви отведем до Сейнт Мартин?
— Вярно. Но обмислих и се сетих, че там по-рядко се отбиват кораби и може би ще се забавя доста, преди да намеря превоз до Кюрасао; докато от Мартиника…
— А, не — прекъснаха го докачливо. — Ще слезете в Мари Галант, където и аз имам работа, или в
