случило. В качеството му на губернатор на Тортуга те му дължаха някакво официално обяснение, въпреки че личното познанство с противниците правеше това почти излишно. Джереми, който по всяко време с готовност посещаваше къщата на губернатора, тази сутрин изрази още по-голямо желание, защото събитията го бяха обкръжили с ореола на герой.
Докато лодката ги отвеждаше към брега, капитан Блъд забеляза, че „Синь“ е напуснал рейда в залива, а Джереми заяви не без известна заинтересованост, че в такъв случай поне господин Дьо Меркьор най-сетне е напуснал Тортуга.
Дребният губернатор ги посрещна много приятелски. Бил чул за случката в „Кралят на Франция“. Нямало нужда да му дават никакви обяснения. Нямало да има официално разследване. Той знаел много добре как и защо се е стигнало до дуела.
— Ако нещата се бяха развили по друг начин — каза той откровено, — нямаше да е така. Както ви предупредих, господин Пит, аз знаех кой може да е нападателят, щях да бъда принуден да взема мерки срещу Тондьор и може би щях да ви повикам, капитан Блъд, за да ми помогнете. Но сега случаят завърши най-благоприятно. Направихте ме крайно щастлив, господин Пит.
Това беше така добре казано, че мистър Пит поиска позволение да се оттегли, за да поднесе почитанията си на госпожица Люсиен. Господин Д’Ожерон го изгледа, сякаш е изненадан от молбата му.
— Люсиен? Но Люсиен замина. Отплава тази сутрин за Франция на борда на „Синь“ заедно със съпруга си.
— Със… съпруга си? — повтори Джереми, като внезапно почувствува, че му се повдига.
— Господин Дьо Меркьор. Нали ви казах, че е обещана? Ожени ги призори отец Беноа. Затова ви казах, че ме направихте много щастлив, господин Пит. Не се осмелявах да разреша това да стане, докато капитан Тондьор не бъде поставен в невъзможност да ни вреди. Все още помня случая с Левасьор и не можех да разреша на Люсиен да замине. За мене беше сигурно, че също като Левасьор и Тондьор ще я последва и в открито море ще си позволи това, което не смее да направи тук, в Тортуга.
— Затова — каза капитан Блъд с най-сух тон — вие насъскахте двамата един против друг, та докато се карат за кокала, третото куче да го отмъкне. Тази постъпка, господин Д’Ожерон, мога да окачествя по-скоро като проява на хитрост, отколкото на приятелство.
— Вие ми се сърдите, капитане — Господин Д’Ожерон изглеждаше истински натъжен. — Но аз трябваше да мисля за детето си, а освен това не се съмнявах в изхода. Този мил господин Пит не можеше да не победи човек като Тондьор.
— Този мил господин Пит — отвърна капитан Блъд — можеше съвсем лесно да загуби живота си от любов към дъщеря ви, за да помогне на брачните ви проекти. В тази мисъл се крие доста ирония. — Той хвана под ръка своя млад капитан, който стоеше блед и отчаян. — Виждаш, Джери, какви капани може да постави на мъжа неразумната любов. Хайде да си вървим, момчето ми. Желая ви всичко най-хубаво, господин Д’Ожерон.
Той почти насила отведе момъка. После, понеже беше силно разгневен, когато стигнаха до вратата, той спря и се обърна към губернатора с неприятна усмивка на лицето.
— Защо предполагате, че няма да направя за мистър Пит това, от което се опасявахте, че Тондьор може да извърши? Защо да не тръгна след „Синь“ и да заловя дъщеря ви за моя капитан?
— Господи! — възкликна господин Д’Ожерон, внезапно ужасен от възможността за толкова заслужено наказание. — Вие никога няма да постъпите така!
— Да, няма. Но знаете ли защо?
— Защото винаги съм имал доверие във вас. Защото сте човек на честта.
— Чест! Ба! Аз съм обикновен пират. Но смятам, че тя не е достатъчно подходяща за мистър Пит, както му бях казал още от самото начало и в което, надявам се, той сега е убеден.
Това беше цялото му отмъщение спрямо господин Д’Ожерон за неговата хитрост. След това Блъд се оттегли, а поразеният Джереми се остави да го отведат.
Докато стигна пристана, смайването на момъка отстъпи място на гняв. Бяха го измамили и излъгали, животът му беше използуван като пионка, за да послужи на чужди интриги, и някой трябваше да плати за това.
— Ако срещна някога господин Дьо Меркьор… — гневеше се той.
— Ще извършиш прекрасни подвизи — присмя му се капитанът.
— Ще си получи заслуженото от мене, както си то получи онуй псе Тондьор.
При тези думи капитан Блъд го спря, за да може да се изсмее.
— Охо! Я виж какъв прекрасен фехтувач си станал изведнъж, Джери. Можеш да улучиш копче. По-добре е да те разочаровам, мой млади Тибалт, преди с това перчене да попаднеш в беда.
— Да ме разочароваш? — Джереми се загледа в него, а чистото му, честно лице се помрачи. — Не свалих ли вчера тоя френски дуелист, а?
Блъд продължи да се смее и му отговори:
— Не го свали!
— Не съм ли? Не съм ли? — Джереми кръстоса ръце на гърдите. — Ще ми кажеш ли тогава кой го е свалил?
— Аз — отвърна капитанът и придоби сериозен вид. — Аз го свалих с лъскавата подставка на един месингов свещник. Отразих достатъчно слънчева светлина, за да го заслепя, докато ти свършиш работата.
Той видя как Джереми побледнява и прибави.
— В противен случай той щеше да те убие. — После присви своенравно строгите си устни и със странен блясък в живите очи прибави с тон на съзнателна гордост: — Аз съм капитан Блъд.
8
Изкуплението на мадам Дьо Кульовен
Дон Хуан де ла Фуенте, граф Медина, се беше излегнал на кушетката под широките четвъртити прозорци на кърмата, дърпаше струните на украсена с панделки китара и пееше със замечтан баритон една неприлична песен, добре известна по това време в Малага.
Беше млад мъж на около тридесет години, грациозен и елегантен, с нежни, тъмни очи и дебели червени устни, полузакрити от малки мустачки, и заострена черна брадичка. Лицето, тялото, облеклото и позата му издаваха сластолюбеца, а обстановката в кабината на големия галеон с четиридесет оръдия, който командуваше, му подхождаше напълно. Върху боядисаните в масленозелено стени се открояваха скулптури на купидони, делфини, плодове и цветя, а конзолите имаха форма на кариатиди с рибени опашки. На предната стена беше опрян красив бюфет, пълен със златни и сребърни прибори; между вратите на две кабини откъм бакборда висеше картина на Афродита; подът беше застлан със скъп източен килим; още по- фин килим покриваше четвъртитата маса, над която висеше масивна лампа от ковано сребро. На една полица имаше книги — „Арс аматориа“33 на Овидий, „Сатирикон“34, една книга на Бокачо и една на Поджо35, които свидетелствуваха за класическо-разпуснатите склонности на този ученолюбив мъж. Столовете подобно на дивана бяха тапицирани с рисувана и позлатена щавена кожа и въпреки че прозорците бяха разтворени за лекия ветрец, които едва придвижваше галеона, помещението беше изпълнено с тежкия аромат на амбра и други парфюми.
Песента на дон Хуан възхваляваше плътските удоволствия на живота и по-специално оплакваше безбрачието на папата сред неговия разкош.
Това беше припевът и най-леката нецензурност. Можете да си представите останалото.
Дон Хуан пееше тази песен на капитан Блъд, който седеше облегнат с лакът на масата и един крак върху
