— Поне това ви дължа, драги капитане.
Капитан Блъд отново го изгледа изпитателно, преди да се поклони и да му изрази красноречиво благодарността си. Предложението беше смайващо. Толкова по-смайващо, защото идеше от разорен комарджия, безпокоен от кредитори, и човек просто не можеше да му повярва — поне човек с опита на капитан Блъд.
След като се нахрани, той се оттегли в леглото с балдахин, което Абрахам бе приготвил за него в една приятна стая на втория етаж, и въпреки умората си известно време не можа да заспи, като обмисляше положението. Спомни си внезапната, показателна промяна в държането на Кульовен, когато разбра, че наградата ще се падне на него; видя отново мазната усмивка върху лицето на полковника, когато му съобщи, че ще се справи с майор Макартни. Ако въобще познаваше хората, Кульовен беше последният човек, на когото можеше да се довери. Знаеше, че сам той представлява значителна обменна стойност. Британското правителство бе оценило главата му. Но беше добре известно, че испанците, които безпокоеше и грабеше безмилостно, биха платили три или четири пъти по-висока цена, за да го получат жив и да изпитат удоволствието да го опекат жив на клада. Дали тоя негодник Кульовен не бе разбрал внезапно, че присъствието в Мари Галант на човека, който бе спасил честта на жена му, представлява неочаквано богатство и че с него може да оправи разклатеното си финансово положение? Ако половината от онова, което мадам Дьо Кульовен бе разправила през нощта за съпруга си, беше вярно, нямаше причини да се предполага, че някакви възвишени чувства биха го възпрели.
Колкото повече мислеше капитанът, толкова повече нарастваше безпокойството му. Започна да разбира, че е притиснат до стената. Дори се запита дали не е най-разумно да стане въпреки умората, да се промъкне до пристана, да се качи на платноходката, която вече му бе послужила толкова добре, и да се довери с нея на милостта на океана. Но накъде да се отправи с тая крехка черупка? Единствената възможност бе да се отправи към съседните острови, а те всички бяха или френски, или британски. На британска земя беше сигурен, че ще го арестуват и обесят, докато на френска територия едва ли можеше да очаква нещо по-добро след опита си тук, където губернаторът му беше толкова задължен. Трябваше да има пари, за да плати превоза си на някой кораб, който би могъл да го вземе в открито море, достатъчно пари, за да убедят някой капитан да не задава въпроси и да го откара до Тортуга. Но той нямаше никакви средства. Единственият му ценен предмет беше голямата перла, която висеше от лявото му ухо и струваше може би към петстотин реала.
Беше склонен да проклина нападението над перлените залежи в Кариако, което беше завършило с провал, бе го отделило от кораба му и го бе оставило на произвола на съдбата. Но тъй като проклятията по адрес на минали случки бяха най-неизгодният метод за предотвратяване на бъдещи събития, той реши да поспи, понеже се нуждаеше От сън, и се надяваше на добрия съвет, който казват, че идвал със съня.
Блъд си внуши да се събуди в шест часа, по времето, когато майор Макартни трябваше да се върне, и тъй като добре тренираните му сетива се подчиняваха на внушението, той се събуди точно навреме. Наклонът на слънцето му беше достатъчен, за да замести часовника. Измъкна се от леглото, намери почистените от Абрахам обувки, изчетканите дрехи и перуката, която добрият негър бе сресал. Едва се бе облякъл, когато през отворения прозорец дочу някакъв глас. Беше гласът на Макартни и веднага гласът на полковника му отговори сърдечно:
— Влезте, сър. Влезте.
Блъд помисли, че е готов точно навреме и прие това като добро знамение. Той слезе предпазливо долу, без да срещне никого по стълбите или в хола. Спря пред вратата на трапезарията и се вслуша. Дочу гласове. Но те идеха отдалеч. Долитаха от съседната стая. Той отвори безшумно вратата и влезе. Както беше очаквал, стаята беше празна. Вратата на съседната стая беше открехната. През нея се разнесе смехът на майора, а веднага след това гласът на полковника.
— Разчитайте на това. Той е в ръцете ми. Както казахте, Испания ще плати три пъти повече за него. Затова той ще бъде доволен да се откупи за… да кажем, пет пъти по-голяма сума от този аванс. — Той се изсмя и прибави: — Аз имам преимуществото пред вас, майоре, че мога да му искам откуп, което за вас, в положението на британски офицер, е невъзможно. Като се вземе всичко предвид, вие сте щастлив и постъпвате разумно да спечелите по тоя начин хиляда фунта за себе си.
— Господи! — възкликна Макартни, внезапно възвърнал добродетелността си от завист. — Значи така плащате дълговете си и възнаграждавате човека, който е спасил живота и честта на жена ви! Наистина доволен съм, че не съм ваш кредитор.
— Нека се въздържаме от забележки! — предложи кисело полковникът.
— Да, разбира се, дайте ми парите и ще си вървя.
Чу се звънтене, което се повтори, сякаш торбички с пари бяха повдигнати и отново поставени на масата.
— На фишеци са от по двадесет моидора37. Ще ги броите ли?
Последва пауза, през която се долавяше само някакво мърморене, а след това отново се разнесе гласът на полковника:
— Подпишете тази разписка и въпросът е приключен.
— Разписка ли?
— Ще ви я прочета. — И полковникът зачете: — „Потвърждавам и давам на полковник Жером дьо Кульовен тази разписка за сумата от пет хиляди реала, получени от него като възнаграждение, загдето се въздържах от всякакви действия срещу капитан Блъд и за да се въздържам от такива действия, докато той е гост на полковник Дьо Кульовен на остров Мари Галант или другаде. Подписана саморъчно и подпечатана на 10 юли 1688 г.“
Когато гласът на полковника замлъкна, Макартни избухна:
— Гръм да ме порази, полковник! Луд ли сте, или мислите, че аз съм ненормален?
— Какво не е наред? Не отговаря ли на истината?
В увлечението си Макартни удари с юмрук по масата.
— Този документ слага въже на врата ми.
— Само ако ме изиграете. Какви други гаранции имам, че когато вземете тия пет хиляди реала, ще изпълните обещанието си?
— Имате думата ми — заяви разпалено Макартни. — И трябва да се задоволите с това.
— Вашата дума! Вашата дума! — Презрението на французина беше явно. — Само това не. Вашата дума не е достатъчна.
— Искате да ме оскърбите!
— Пфуй! Нека бъдем практични, майоре. Задайте си сам този въпрос: бихте ли приели думата на даден мъж в сделка, в която неговото участие е нечестно?
— Нечестно ли, сър? Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Не приемате ли подкуп, за да измените на дълга си? А нима това не е нечестно?
— Господи! И това ми го казвате вие, след като зная намеренията ви.
— Вие ме принуждавате. Освен това нима аз прикривам своята роля? Бях излишно откровен, дори и с риск да ме сметнете за негодник. Но както и във вашия случай, майоре, за мене нуждата отменя законите.
Тези примирителни думи бяха последвани от мълчание. После майор Макартни каза:
— Въпреки това няма да подпиша тоя документ.
— Ще го подпишете и подпечатате или няма да ви дам парите. От какво се страхувате, майоре? Давам ви думата си…
— Вашата дума! Триста дяволи! С какво вашата дума е по-добра от моята?
— Обстоятелствата я правят по-добра. За мен няма изкушения да я наруша, както е при вас. Не ще спечеля нищо.
За Блъд вече беше ясно, че след като Макартни не удари французина за нанесените обиди, накрая ще се съгласи да подпише. Само отчаяната нужда за пари можеше да принизи англичанина до такава степен. Затова той не се изненада, когато чу Макартни отново да избухва.
— Дайте ми писалката. Нека да свършим по-скоро.
Последва Ново мълчание, а след това се чу гласът на полковника:
