кораба и кажи на твоите негодници, че ако „Велиънт“ е още тук по пладне, ще го вдигна във въздуха. Махай се!
Пайк, задавен от гняв и добил кураж от възмущение, хвърли най-сигурната си карта.
— Много добре — каза той. — Ще се разправяш с капитан Блъд за това.
Пайк бе разчитал, че ще го уплаши, но не и на ефекта, който постигнаха думите му, нито на яростта, която извира от паниката у хора като събеседника му.
— Капитан Блъд ли? — измърмори през зъби Истърлинг с почервеняло лице. — Значи ще вървите да хленчите пред капитан Блъд, а? Върви да хленчиш в ада тогава. — И с тези думи той застреля Пайк от упор в главата.
Пиратите, застанали около него, се отдръпнаха в мигновен ужас, когато тялото на Пайк се просна върху преградата на люка.
Истърлинг се присмя грубо на гнусливостта им. Гелоуей продължаваше да гледа с невъзмутимо лице, а малките му очи бляскаха.
— Разкарайте тая мърша — посочи Истърлинг трупа с все още димящия пистолет. — Обесете го на реите. Нека послужи за предупреждение на ония свини от „Велиънт“ — да видят какво се случва на всеки, който се държи нахално с капитан Истърлинг.
Когато екипажът на Пайк, струпан на бакборда, забеляза през въжетата на „Хермес“ безжизненото тяло на своя капитан да се полюшва от рейте на „Авенджър“, над палубата на „Велиънт“ се разнесе протяжен вик, в който се смесваха гняв, страх и мъка. Толкова залисани бяха моряците, че не обърнаха внимание на двете дълги индиански канута, които се приближиха до щирборда, нито на високия джентълмен в обшити със сребро черни дрехи, който се изкачи по стълбата на палубата зад тях. Забелязаха го едва когато чуха решителния му сух глас:
— Изглежда, че идвам малко късно.
Пиратите се обърнаха и го видяха застанал до преградата на люка с ръка върху дръжката на рапирата, лице, засенчено от широкопола шапка с пера, и гняв в студените му, сини очи. Те се питаха как е дошъл там, гледаха го втренчено, сякаш е привидение, бяха объркани, недоумяваха, съмняваха се в собствените си очи.
Накрая младият Тренъм се втурна към него с блеснали от възбуда очи на посивялото му лице.
— Капитан Блъд! Вие ли сте наистина! Но как…
Капитан Блъд го накара да млъкне с жест на дългата си, гъвкава китка, която се подаваше от богатите дантели на ръкава.
— Откакто слязохте в Дариен, не съм се отдалечавал от вас. Зная какво е станало и точно това предвиждах. Но се надявах да го предотвратя.
— Ще отмъстите ли на това лъжливо куче?
— Разбира се, и то веднага. Тази гнусна постъпка изисква незабавен отговор. — Гласът му бе не по- малко мрачен от изражението на лицето му. — Имате достатъчно хора, които да обслужват оръдията. Свалете ги веднага на долната палуба.
Когато Блъд се качи на борда му, „Велиънт“ тъкмо започваше да се завърта от лекия отлив; сега стоеше по протежение на канала, така че отварянето на оръдейните отвърстия не можеше да се види от други кораби.
— Оръдията ли? — попита задъхано Тренъм. — Но, капитане, ние не сме в състояние да се бием. Не ни достигат нито хора, нито оръдия.
— Стигат за това, което трябва да сторим. В подобни случаи хората и оръдията не са всичко. Истърлинг ви е оставил тук, за да прикривате другите кораби. — Блъд се изсмя рязко, невесело. — Сега ще научи стратегическите недостатъци на това положение. Свалете долу оръдейната прислуга. — След това той даде енергично още няколко нареждания: — Осем души да слязат в лодката. Под кърмата има две канута с достатъчно гребци, за да помогнат да извъртите напреки кораба, когато дойде време. И отливът ще помогне. Изпрати по мачтите всеки човек, който можеш да отделиш, да отпуска платната веднага щом излезем от канала. Размърдай се, Тренъм! Размърдай се!
Блъд се спусна под палубата, където оръдейната прислуга вече подготвяше оръдията за стрелба. Поощри хората с думи и държане и те му се подчиниха безпрекословно; защото, без да разбират какво ще става, те се въодушевиха от доверието си в него и от увереността, че ще отмъсти на Истърлинг за убийството на капитана им и за измамата.
Когато всичко беше готово и фитилите вече горяха, Блъд отново се качи на палубата.
Двете канута на индианците и лодката на „Велиънт“ бяха под издадената задна част на кърмата и не се виждаха от борда на другите два кораба. Хората бяха завързали въжетата за теглене и чакаха нареждане.
По предложение на Блъд Тренъм не се забави да вдигне котва, а отвърза веригата й и гребците налегнаха греблата, за да извъртят кораба. Само техните усилия нямаше да са достатъчни, но бяха улеснени от отлива и корабът бавно започна да се извръща напреки на канала. Блъд беше вече отново долу и даваше нареждания на артилеристите, които обслужваха оръдията на щирборда. Пет от тях трябваше да се прицелят в кормилото на „Хермес“, а другите пет да стрелят по вантите му.
Когато „Велиънт“ се извърна и пиратите от другите кораби видяха лодките, които теглят, те сметнаха, че екипажът му е решил да избяга, уплашен от смъртта на капитана си. От палубата на „Хермес“ се разнесоха подигравателни подмятания. Но още незаглъхнали и преди да бъдат подети от „Авенджър“, в отговор се разнесе гърмът на десетте оръдия, които стреляха почти в упор.
„Хермес“ се залюля и потръпна от удара на неочаквания залп, а ужасените викове на моряците се смесиха с прегракналите крясъци на сплашените морски птици, които тревожно се разхвърчаха в кръг.
Блъд отново се изкачи на палубата, и то още преди да заглъхне ехото. Вгледа се през надигащия се облак дим и се усмихна. Кормилото на „Хермес“ беше разбито, гротмачтата му беше строшена и висеше, крепена само от вантите, а във фалшборда на предната част се виждаше дупка.
— А сега? — запита Тренъм с безпокойство.
Блъд се огледа. Придвижваха се бавно, но равномерно по късия канал и бяха вече почти в открито море. Откъм север духаше постоянен лек вятър.
— Разгърни всички платна и нека корабът да плава по вятъра.
— Те ще ни преследват — каза младият моряк.
— Така ми се струва. Но няма да е скоро. Виж на какъв хал са.
Едва тогава Тренъм разбра какво точно е постигнал Блъд. Със счупеното си кормило и разбита гротмачта „Хермес“ не можеше да се управлява, а в същото време препречваше пътя и не позволяваше на изпадналия в ярост Истърлинг да мине покрай него и да нападне „Велиънт“.
Тренъм разбра това и се възхити, но не се успокои.
— Навлякохме си преследване, но е вярно, че го забавихте. Все пак сигурно ще ни преследват, а щом ни настигнат, ще ни потопят. Точно това иска оня злодей Истърлинг.
— Вярно и точно на това се надявам; а пък и аз поразпалих тия му желания.
Бяха прибрали екипажа на корабната лодка и вече се виждаше как индианските канута плават на север, покрай рифовете. „Велиънт“ плаваше по вятъра и Гелоуз Ки бързо се отдалечаваше зад кърмата му. Всички бяха на палубата. От парапета на кърмата, на който се беше облегнал до Тренъм, Блъд нареди на кормчията под него:
— Завърти кормилото. Обръщаме. — Той видя тревогата на Тренъм и се усмихна. — Успокой се. Имай доверие в мене и зареди оръдията на бакборда. Ония още не са се оправили и ние ще ги поздравим на минаване край тях. Можеш да ми вярваш. Това не ми е първото сражение и познавам глупака, с когото влизаме в бой. Сигурно не му е дошло на ум, че ще имаме нахалството да се върнем, и се обзалагам на частта ти от съкровището на Морган, че той дори не е открил оръдейните си капаци.
Всичко стана така, както Блъд беше предсказал. Когато наближиха със стегнати платна срещу вятъра, видяха, че „Хермес“ току-що е бил извлечен встрани, за да направи място да мине „Авенджър“, който с помощта на триъгълните си платна, гребла и отлива пълзеше към канала.
Истърлинг сигурно е потъркал очи при появата на „Велиънт“, за когото смяташе, че бяга; сигурно е скръцнал здравите си бели зъби, когато корабът спря за миг с отпуснати платна и изстреля един залп по палубите му, преди отново да отплава в североизточен галс. Той отвърна на залпа с носовите си оръдия без
