се сдържа, да разбера, че брат ти е само оръдие, и се отправям направо към ръката, която си е послужила с него. Понеже привързаността ти към сър Джон ми бе известна, аз го търпях толкова, колкото не би го търпял никой честен човек в Англия.
Но като видя, че тя все още отбягва погледа му и продължава да седи все тъй скована, ужасена от новината, че мъжът, когото люби, е обагрил ръцете си с кръвта на друг, когото също обича, сър Оливър вложи в защитата си повече жар. Той коленичи до стола й и взе в големите си жилести ръце нежните й пръсти, което тя му позволи с равнодушие.
— Роуз — възкликна сър Оливър и дълбокият му глас умолително затрептя, — пропъди от ума си всичко чуто. Помисли само за това, което се случи. Представи си, че моят брат Лайонел дойде при теб и понеже има някаква сила и влияние, които да го крепят, се закълне, че ти никога не ще се омъжиш за мене, или се закълне, че ще попречи на тази женитба, защото те смята за жена, която не би могла с чест да носи моето име; и представи си, че отгоре на всичко това оскърби паметта на покойния ти баща, какъв отговор би му дала? Кажи, Роуз! Бъди честна спрямо себе си и спрямо мене. Постави се на моето място и ми кажи честно дали все още ме осъждаш за стореното. Признай дали то се различава от онова, което би искала да направиш в описаното от мене положение.
Очите й се взряха във вдигнатото към нея лице, всяка черта от която я умоляваше и очакваше безпристрастна присъда. Нейното лице стана неспокойно, а после почти жестоко. Тя сложи ръце на раменете му и го погледна дълбоко в очите.
— Заклеваш ли се, Нол, че всичко е тъй, както ми го разказа, че нищо не си добавил, че нищо не си променил, за да направиш разказа по-благоприятен за себе си?
— Нима трябва да искаш от мене подобна клетва? — запита той и Розамунд видя тъга да помрачава лицето му.
— Ако трябваше, нямаше да те обичам, Нол. Но в такъв миг чувствувам нужда от твоите уверения. Не ще ли бъдеш великодушен и търпелив спрямо мен, не ще ли ми дадеш сили да устоя на всичко, което може да бъде казано по-подир?
— Бог да ми е свидетел, че съм ти казал самата истина — тържествено отвърна сър Оливър.
Девойката отпусна глава на рамото му. Тя тихо плачеше, измъчена от тази връхна точка на всички мълчаливи и тайни страдания, понесени от деня, когато той беше започнал да я ухажва.
— Тогава — промълви Розамунд — аз съм убедена, че си постъпил правилно. И аз като теб мисля, че никой почтен човек не би могъл да действува другояче. Трябва да ти вярвам, Нол, защото иначе не бих могла в нищо да вярвам и на нищо да се надявам. Ти си като пожар, обхванал самата мен и превърнал всичко в пепел, за да можеш да ме запазиш в сърцето си. И аз съм доволна, докато си ми верен.
— Верен ще ти остана завинаги, любима! — пламенно прошепна той. — Мога ли да бъда друг, щом ти си ми била пратена да ме направиш такъв?
Тя пак го погледна и тъжно се усмихна през сълзи.
— Ще бъдеш ли търпелив към Питър? — умолително го запита тя.
— Той не ще може да ме разгневи — отговори сър Оливър. — Кълна се и в това. Знаеш ли, че днес той ме удари?
— Удари ли те? Ти не ми разказа за това!
— Не съм се карал с него, а с негодника, който го изпрати. Аз се изсмях на удара. За мен Питър е неприкосновен!
— Той е добър по сърце, Нол — увери го Розамунд. — С времето ще те обикне, както го заслужаваш, а ти ще разбереш, че той заслужава обичта ти.
— Той я заслужава и сега заради любовта, която храни към теб.
— А дали ще мислиш така през краткото очакване, което ни се налага по силата на обстоятелствата!
— Никога не ще мисля другояче, мила. Междувременно ще го отбягвам, а за да предотвратя всякакво нещастие, щом той ми забранява да идвам в Годолфин Корт, дори ще се държа настрана. След по-малко от година ти ще си пълнолетна и никой не ще може да ти попречи да ходиш където пожелаеш. Какво е една година, след като имам тази надежда, която ще уталожва нетърпението ми?
Девойката го помилва по лицето.
— Винаги си много нежен с мен, Нол — гальовно промърмори тя. — Не мога да повярвам, че си груб с когото и да било, както ме уверяват.
— Не им обръщай внимание — отвърна й той. — Може и да съм бил понякога такъв, ала ти ме пречисти, Роуз. Нима човек, който те люби, би могъл да бъде друг освен нежен? — Той я целуна и се изправи. — А сега най-добре е да си отида — добави той. — Утре сутрин ще изляза да се поразходя край брега към нос Трифю-зис. Ако случайно същото хрумне и на теб…
Тя се засмя и също се изправи.
— Ще бъда там, скъпи Нол.
— Това би било най-разумно в бъдеще — увери я той усмихнато и се сбогува.
Розамунд го съпроводи до стълбището и докато той слизаше, го изпрати с поглед, в който се четеше гордост за хубавата изправена стойка на този смел и властен любим.
ГЛАВА ТРЕТА
КОВАЧНИЦАТА
Колко благоразумен е бил сър Оливър пръв да донесе на Розамунд разказа за събитията през този ден, се установи по-късно, когато мастър Годолфин се завърна у дома. Той тръгна веднага да търси сестра си и в това състояние, потиснат от страх и скръб заради сър Джон, с общото чувство на поражение, нанесено от сър Оливър, и разгневен от всичко това, той се държеше грубо и бе разположен да се налага.
— Мадам — рязко съобщи той, — сър Джон е на умиране.
Изумителният отговор, получен от нея — разбира се, изумителен за него, — не допринесе нищо за успокояване на жестоко разстроения му дух.
— Зная — каза Розамунд. — И вярвам, че го е заслужил напълно. Който се занимава с клеветничество, трябва да бъде готов да получи и отплатата.
Той я изгледа с продължително, яростно мълчание, после избухна в проклятия и най-сетне наруга неестественото й държане и заяви, че била омагьосана от това мръсно псе Тресилиън.
— Какво щастие за мен — сдържано му отвърна сестрата, — че той се отби тука преди тебе, за да ми каже истината по тази работа. — Сетне привидното спокойствие и ядът, с който посрещна неговия гняв, я напуснаха. — О, Питър, Питър — с болка извика тя, — надявам се, че сър Джон ще оздравее! Тази случка ме разстрои. Но бъди справедлив, умолявам те! Сър Оливър ми каза колко грубо е бил предизвикан.
— Ще бъде предизвикан и още повече, господ да ми е свидетел! Ако ти мислиш, че това деяние ще остане ненаказано…
Розамунд се хвърли на гърдите му и започна да го умолява да сложи край на това скарване. Каза му за любовта си към сър Оливър и му съобщи за твърдото си решение да се омъжи за него въпреки цялата съпротива, която може да й окажат, но всичко това не успя да смекчи яда му. Все пак в името на любовта, която винаги беше свързвала тъй тясно двамата, накрая братът отиде дотам, че обеща сам той да не продължава тази разправия, ако сър Джон остане жив. Ала ако сър Джон починел — което било твърде възможно, — неговата чест изисквала да отмъсти за деянието, за чието извършване сам той допринесъл толкова много.
— Този човек е за мене отворена книга — заяви Питър с младежко самохвалство. — Той е лукав като сатаната, но не може да ме излъже. Чрез Килигрю той нарани мене. Понеже желае теб, Розамунд, той ми каза направо, че не можел да се бие с мен, колкото и да съм го предизвиквал, дори и след като си позволих да го ударя. Можеше да ме убие за това, но знаеше, че това ще издигне стена между него и тебе. О, той е пресметлив колкото всички изчадия на ада. Затова, за да заличи безчестието, с което го заклеймих, той прехвърля вината върху Килигрю и отива да го убие, като смята, че това ще ми подействува като предупреждение. Но ако Килигрю умре… — И в този дух Питър продължи да дьрдори, а нежното й сърце се изпълваше с болка, като виждаше враждата, разгаряща се между двамата мъже, които обичаше най-много на света. Ако се стигнеше дотам единият от тях да убие другия, тя знаеше, че никога вече не ще може да погледне оцелелия.
