неподозиран от сър Оливър.
Той знаеше, че брат му Лайонел почти всеки ден отива в Малпас, знаеше и целта на тези всекидневни разходки. Знаеше за дамата, която устройваше там приеми за ергените на Труроу, Пенрин и Хелстън, а беше дочул и за лошата слава, с която тя се ползувала в града — слава, която всъщност я беше накарала да заживее вън от града. Той каза на брат си няколко откровени и грозни истини, свързани с нея, за да го предупреди, и това едва не стана причина двамата да се скарат за първи път.
Сетне той вече не спомена за нея. Оливър знаеше, че въпреки своя мързел Лайонел умее да бъде упорит, и познаваше достатъчно добре човешката природа, за да бъде убеден, че в този случай вмешателството само ще го скара с брат му, без да се постигне истинската цел. И тъй Оливър примирено сви рамена и замълча.
Въпросът остана така и той никога вече не заговори за Малпас и за царуващата там сирена. Междувременно есента премина в зима, а с настъпването на бурите сър Оливър и Розамунд можеха да се виждат много по-рядко. В Годолфин Корт не ходеше, понеже девойката не желаеше това, пък и сам той смяташе, че е най-разумно да се държи настрана, защото иначе се излагаше на опасността да се скара със собственика, който му беше забранил да идва. През това време Оливър почти не виждаше Питър Годолфин, а в редките случаи, когато се срещаха, двамата се разминаваха с много бегъл поздрав.
Сър Оливър бе напълно щастлив и хората забелязваха колко по-мек бе неговият глас, колко по- приветливо беше станало неговото лице, познато на всички като високомерно и отблъскващо. Той очакваше утрешното си щастие с вярата на безсмъртния в бъдещето. Съдбата беше поискала от него само търпение и той й го даваше радостно, изпълнен с надежда за наградата, която скоро щеше да стане негова. Действително годината идваше към своя край. И преди настъпването на нова зима Пенароу Хауз щеше да си има господарка. Това му се виждаше неизбежно като самото годишно време. Но въпреки цялата си непоколебима увереност, въпреки цялото търпение и щастие, които черпеше от нея, идваха мигове, когато изглеждаше потиснат от някакво недоловимо предчувствие за грозяща беда, някакво подсъзнателно предусещане на злото, стаено в утробата на съдбата. Когато потърсваше причината за унинието си, когато се мъчеше да го изтълкува с разума си, не можеше да намери никакви основания и винаги идваше до заключението, че го потиска именно прекомерността на това щастие, което го кара понякога да усеща предупредителна болка в сърцето, сякаш за да възпре ликуващия му полет.
Един ден, около седмица преди Коледа, му се случи да иде с кон за някаква дребна работа в Хелстън. Половин седмица по крайбрежието беше бушувала виелица и той се беше отегчавал, затворен у дома, докато на полето се трупаше все нов и нов сняг. На четвъртия ден бурята утихна, грейна слънце, небесата се очистиха от облаците и цялата околност блесна, облечена в заляна от светлина, заслепяваща белота. Сър Оливър поиска да му доведат коня и препусна сам през сипкавия сняг. Тръгна си към дома рано следобед, но на една-две мили от Хелстън забеляза, че едната подкова на коня беше паднала. Той слезе и хванал поводите в ръка, пое по огряната от слънцето долина между височините на Пенденис и Аруинак с песен на уста. Така стигна до Смитик пред вратата на ковачницата. Там стояха купчинка рибари и селяни, защото наблизо нямаше кръчма и ковачницата бе място на постоянни сборища. Освен селяните и един пътуващ търговец с товарните му коне там бяха и сър Андрю Флак, свещеникът от Пенрин, и мастър Грегори Бейн, един от съдиите от съседния Труроу. И двамата бяха добри познати на сър Оливър и той спря на приятелски приказки с тях, докато чакаше да му подковат коня.
Всичко това бе твърде злополучно, като започнем от изгубването на подковата, та до срещата с тези двама господа; защото, докато сър Оливър стоеше там, по полегатия склон от Аруинак се зададе мастър Питър Годолфин.
Впоследствие сър Андрю и мастър Бейн твърдяха, че мастър Питър изглеждал пийнал, толкова зачервено било неговото лице и тъй неестествен блясъкът на очите, тъй несвързан говорът и толкова неприлично и глупаво онова, което наговорил. В истинността на това не бихме могли да се усъмним. Той си попийваше канарско вино, също и сър Джон Килигрю, а сега беше обядвал при сър Джон. Мастър Питър бе от онези, които стават свадливи от виното, или с други думи, когато виното го завладяваше, а сдържаността го напускаше, истинският му нрав неудържимо взимаше връх. Видът на застаналия там сър Оливър предложи на младежа тъкмо онова, от което имаше нужда, за да даде воля на лошото си настроение, а може да го е подбудило още повече присъствието на другите двама благородници. Може да си е припомнил с полупияния си ум, че веднъж беше ударил сър Оливър, а сър Оливър се беше изсмял и беше казал, че никой нямало да го повярва.
Когато се изравни с групата, той неочаквано опъна юздите, тъй неочаквано, щото конят се дръпна назад и почти приклекна като котка; въпреки това момъкът се задържа на седлото. После се приближи през снега, съвсем утъпкан и разкалян пред самата ковачница, и злобно загледа сър Оливър.
— Аз идвам от Аруинак — ни в клин, ни в ръкав заяви той. — Говорихме за вас.
— Не бихте могли да намерите по-добър предмет за разговор — каза сър Оливър с усмивка, при все че очите му бяха студени и донякъде уплашени, макар страховете му и да не засягаха самия него.
— Бога ми, вие сте прав, за вас има какво да се поприказва… за вас и за развратния ви баща.
— Сър — отговори сър Оливър, — веднъж вече изказах съжаление за неумението на майка ви да пази тайна.
Думите се изтръгнаха от него неволно под напора на хвърленото му безочливо оскърбление, бяха произнесени в миг на безогледен гняв, предизвикан от пламналото и подигравателно лице, наведено към него. Той се разкая за тях още при изговарянето им, още повече, че те бяха посрещнати със смях от селяните. В този миг би дал половината от богатството си, само да можеше да ги върне.
Лицето на мастър Годолфин се промени така бързо, сякаш беше свалил маска. От зачервено то стана мъртвешки бледо, очите заискриха, устата се сгърчи. За миг той измери противника си. После се изправи на стремената и замахна с камшика.
— Псе такова! — изкрещя той със злобен стон. — Псе такова! — Камшикът се изви и остави дълъг червен белег на мургавото лице на сър Оливър.
Другите — свещеникът, съдията и селяните — с викове на изумление и яд се хвърлиха между двамата, защото сър Оливър имаше свиреп вид, а цял свят го познаваше като човек, от когото трябва да се пазиш.
— Не ви ли е срам, мастър Годолфин! — възкликна свещеникът. — Ако се случи някаква беда, аз ще засвидетелствувам безочливостта на вашето нападение. Махайте се оттука!
— Вървете по дяволите, сър! — задавено рече мастър Годолфин. — Как смее този мръсник да споменава името на майка ми! Кълна се, човече, че не ще го оставя така. Той ще изпрати при мен секундантите си или ще го бия с камшик всеки път, когато се срещнем. Чухте ли, сър Оливър?
Сър Оливър не му отговори.
— Чухте ли? — зарева той. — Този път не можете да прехвърлите вината върху сър Джон Килигрю. Елате при мен и ще си получите заслуженото, от което този удар е само малка предплата. — После с дрезгав смях заби шпорите в хълбоците на коня с такава ярост, че насмалко щеше да повали свещеника и още едното.
— Я ме почакайте мъничко — изрева сър Оливър подире му — и никога вече няма да се качите на кон, пияни глупако!
Вбесен, той кресна да му дадат коня и отблъсна свещеника и мастър Бейн, които се мъчеха да го задържат и успокоят. Метна се на седлото, щом му докараха коня, и се впусна стремглаво да преследва младежа.
Свещеникът погледна съдията, а съдията стисна плътно устни и сви рамене.
— Младият глупак е пиян — рече сър Андрю, като поклати побелялата си глава. — Така не би трябвало да се явява пред бога.
— Въпреки това изглежда, че много му се ще — отвърна съдията мастър Бейн. — Не вярвам да чуя повече по този въпрос. — Той се обърна и надзърна в ковачницата, където духалото беше спряло, а самият ковач, изцапан и с кожена престилка, стоеше на прага и слушаше разказа на селяните за случилото се. Мастър Бейн, изглежда, имаше слабост към сравненията. — Наистина — каза той — мястото беше великолепно избрано. Днес те изковаха тука сабя, която ще трябва да се кали с кръв.
