Най-после девойката се успокои, като си спомни за клетвеното обещание на сър Оливър, че животът на брат й ще остане неприкосновен за него, каквото и да се случи. Розамунд имаше вяра в него, осланяше се на думата му и на необикновената му сила, която му позволяваше да избере път, какъвто никой по-слаб мъж не би посмял да поеме. При тези размишления гордостта й се разрасна и тя поблагодари на бога за своя любим, който във всяко отношение изпъкваше като великан сред другите мъже.
Но сър Джон Килигрю не умря. Той се лута около седем дни между земното и небесното царство и започна да се съвзема. Към октомври вече излизаше, изпит и блед, останал наполовина от онова, което е бил преди, и заприличал на сянка.
Едно от първите му посещения бе в Годолфин Корт. Отиде да разубеждава Розамунд за годежа й и го направи по желанието на брат й. Обаче в укорите му, за учудване, липсваше очакваната от нея настойчивост.
Колкото и да е странно, но когато се беше озовал толкова близко до смъртта и земните му интереси бяха станали тъй маловажни, сър Джон бе погледнал истината право в лицето и бе дошъл до заключението — заключение, невероятно за него в обикновено състояние, — че е получил онова, което си е заслужил. Той бе разбрал, че е действувал недостойно, при все че навремето не е съзнавал колко недостойна е постъпката му, че оръжието, с което се е борил срещу сър Оливър, не е подхождало на благородник, нито пък би могло да му спечели особено уважение. Той схвана, че е допуснал старата му вражда спрямо рода Тресилиън, раздухана от понесената напоследък загуба, когато не му се позволи да строи в Смитик, да изопачи съжденията му и да го накара да повярва, че сър Оливър действително е всичко онова, което го е нарекъл. Стана му ясно, че завистта също имаше дял в тази работа. Морските подвизи на сър Оливър му бяха донесли богатство, а с това богатство той наново изграждаше в този край влиянието на Тресилиъновци, което Ралф Тресилиън бе тъй чудовищно разрушил, и с това застрашаваше да засенчи влиянието на рода Килигрю от Аруинак.
Въпреки това, когато трябваше да въздействува, той не отиде чак дотам, щото да признае, че сър Оливър Тресилиън е подходящ избраник за Розамунд Годолфин. Покойният й баща беше поставил нея и брат й под неговите грижи и той безупречно беше изпълнявал настойническите си задължения до деня на пълнолетието на Питър. Обичта му към Розамунд бе нежна като на любовник, макар и смекчена от чисто родителско чувство. Тази обич стигаше до обожание и след всичките обяснения, след като освободи ума си от всички нечестни предубеждения, той все пак изпитваше твърде голяма неприязън към Оливър Тресилиън и мисълта за него като съпруг на Розамунд го отблъскваше.
Преди всичко не биваше да се забравя тази лоша тресилиъновска наследственост — неоспоримо лоша, тъй явно проявена в случая с покойния Ралф Тресилиън. Не беше възможно Оливър да не се е поддал на влиянието й, но пък нямаше и никакви признаци, които да го докажат на сър Джон. Той проявяваше обичайната тресилиъновска буйност. Беше избухлив и жесток, а пиратският занаят, с който се беше заловил сега, прилягаше най-много на природните му заложби. Беше груб и високомерен, не търпеше бележки и беше склонен да потъпква чувствата на другите. Беше ли той — напълно честно се питаше сър Джон — подходящ другар за Розамунд? Можеше ли да повери нейното щастие на грижите на такъв мъж? Не, не можеше.
Затова, щом оздравя, той отиде да я увещава, понеже смяташе това за свой дълг, а и понеже мастър Питър го беше помолил да го направи. Но като знаеше старото си предубеждение, се мъчеше по-скоро да подцени, отколкото да надцени доводите си.
— Ах, сър Джон — възрази Розамунд, — ако осъждахме всекиго за греховете на дедите му, малцина биха се избавили от порицание. Къде тогава ще ми намерите съпруг, достоен за вашето одобрение?
— Неговият баща… — започна сър Джон.
— Не ми говорете за баща му, а за самия него — прекъсна го тя.
Сър Джон нетърпеливо се намръщи. Двамата седяха в стаята й, която гледаше към реката.
— Тъкмо това исках да сторя — отговори той и с раздразнение помисли, че тези прекъсвания, които не му позволяваха да се отклони, го лишаваха от най-тежките му доводи. — Както и да е, достатъчно е, че е наследил много от порочните качества на баща си — това личи от начина, по който живее; дали е наследил и други, ще ни покаже само бъдещето.
— С други думи — подигравателно и все пак много сериозно рече Розамунд, — трябва да чакам, докато умре от старост, за да се уверя, че не притежава пороци, които го правят неподходящ за съпруг?
— Не, не! — възкликна сър Джон. — Боже мой! Колко превратно разсъждаваш!
— Превратни са вашите разсъждения, сър Джон. Аз съм само тяхно ехо.
Сър Джон дръпна стола си и изсумтя.
— Така да бъде — рязко се съгласи той. — Да говорим за качествата, които проявява и сега. — И той ги изброи.
— Но това е само вашето мнение за него… само онова, което мислите за него вие.
— Това е, каквото мисли за него цял свят.
— Но аз ще се омъжа за някого не заради онова, което мислят за него другите, а заради това, което мисля за него самата аз. Според мене много жестоко го черните. Аз не виждам подобни качества у сър Оливър.
— Именно за да ти спестя откриването им, аз те заклинам да не се омъжваш за него.
— Все пак, ако не се омъжа за него, аз никога не ще разбера това, а докато не го разбера, ще продължавам да го любя и да желая да се омъжа за него. Нима тъй ще прекарам целия си живот? — Розамунд открито се изсмя и пристъпи към него. Тя обви врата му с една ръка, както би прегърнала баща си и както беше свикнала да го прави в течение на последните десет години, и го накара да се почувствува стигнал преклонна възраст. Девойката поглади с ръка челото му.
— Какви са тези бръчки на огорчение! — възкликна тя. — Вие сте просто унищожен, и то от женски ум, и това не ви харесва.
— Унищожен съм от женската упоритост, от непреклонния ти женски отказ да разбереш.
— Нямате доказателства, сър Джон.
— Нямам ли? Нима всичко, което ти казах, е нищо?
— Думите не са съществени, съжденията не са неоспорими. Вие твърдите, че той бил такъв и онакъв. Ала когато ви запитам кои са деянията, по които съдите за него, единственият ви отговор е, че го мислите за това, което твърдите, че е. Помислите ви може да са честни, сър Джон, но логиката ви заслужава презрение. — И тя повторно се изсмя на явното му поражение. — Хайде сега, съдете като честен и справедлив съдия и ми посочете едно негово действие, едно нещо, сторено от него, което знаете със сигурност и което да го представи такъв, какъвто го рисувате. Хайде, сър Джон!
Той я изгледа с раздразнение. Но не издържа и се усмихна.
— Хитруша! — провикна се той и каза нещо, което щеше да си спомня след много дни: — Ако някога го изправят пред съд, не мога да му пожелая по-добър защитник от тебе.
Розамунд побърза да не изпусне благоприятния миг и го целуна:
— Нито пък аз бих му пожелала по-справедлив съдия от вас.
Какво можеше да направи бедният човечец след това? Каквото и направи. Да оправдае нейната преценка, да побърза да посети сър Оливър и да се помири с него.
Признаването на неговата грешка стана по достоен начин, а сър Оливър го изслуша с не по-малко достойнство. Обаче когато засегна въпроса за госпожица Розамунд, поради чувството си на дълг спрямо нея, сър Джон прояви по-малко великодушие. Той заяви, че тъй като не смятал сър Оливър да е подходящ съпруг за нея, всичко, казано досега, не бивало да заблуди сър Оливър, че е съгласен с този съюз.
— Обаче — добави той — това не значи, че се опълчвам против. Не го одобрявам, но ще стоя настрана. До нейното пълнолетие брат й не ще даде съгласието си. След това този въпрос не ще засяга нито него, нито мене.
— Надявам се — отвърна сър Оливър, — че и той ще вземе това разумно становище. Но каквото становище и да вземе, то не ще има значение. Що се отнася до останалото, сър Джон, аз ви благодаря за вашата откровеност и се радвам да зная, че ако не мога да ви сметна за свой приятел, то поне няма защо да ви слагам и между враговете си.
Ала при все че сър Джон бе спечелен да не се намесва, озлоблението на мастър Питър не намаля, наопаки, то растеше от ден на ден, а скоро възникна и друг повод за изострянето му, повод, съвсем
