В аналите на Стейтс пише: през 1812 г. по време на жестока буря морето помете сандерсъновия дюкян (сигурно по това време там е търгувал внукът на господин Уилям)…
Кой знае, може би през мижавите прозорчета на бакалницата младият чирак виждаше скалите на норвежките фиорди, изжулените от прибоя хебридски брегове, бели платна по оживените морски пътища.
Възможно е обаче не пламенна мечта, а хладна сметка да го е накарала да премине на морска служба. Той несъмнено знаеше, че тя е трудна и опасна, но все пак морето обещаваше по-добро бъдеще, отколкото бакалницата.
Така или иначе, в края на лятото през 1746 г., след като беше работил осемнадесет месеца при Сандерсън, Кук напусна Стейтс и отиде в Уитби, главното пристанище на Йоркшър.
В Иоркшърското графство, както и далеч извън пределите му била известна фирмата на братя Уокър — корабостроители и корабовладелци. Джон и Хенри Уокър принадлежали към сектата на строгите боговерци- квакери; но като давали дължимото на небесния владетел, те твърде успешно водели и земните си работи. Освен че строели кораби, братята доставяли по море въглища от съседните графства за Лондон, Ливърпул, Дъб-лин, както и в пристанищата на Холандия, Норвегия и Дания. Доставките носели добри печалби.
Братята Уокър подписаха с Кук договор — три години бившият чирак от бакалницата трябваше да работи по корабите на фирмата.
В средата на XVIII в. Уитби наброява десет хиляди жители и се смята за голям град. Разположен в устието на бързата река Екс, той е прочут с развалините на старинен манастир, многобройни корабостроителници и огромни магазин.
Гордост на корабостроителниците са корабите „кят“ — здрави и издръжливи „въглевози“, неугледни на пръв поглед, но притежаващи великолепни качества: не особено дълбоко газене, добра устойчивост и значителна товаровместимост (при сравнително малки габарити те побират 300–600 т въглища).
Ще минат тридесет години и „въглевозите“ от Уитби ще се прославят из цял свят. С кораби тъкмо от този тип Кук извършва славните си плавания.
През 1746 г. „кятовете“ са известни само край бреговете на Северно море и Балтика.
По онова време с тях плават не мореплаватели около света, а скромни шкипери-въглепревозвачи.
Кук започна да учи морската наука на „кята“ „Фрилъв“. Не беше лесно учението. Трябваше да мие палубата, заедно с другарите си по плаване да крепи и рифова ветрилата, да товари и разтоварва кораби. Трябваше да помага на кока и на кърмчията, а междувременно да овладява и азбуката на изкуството за управляване на кораб.
Изтощителни аврали3, „кучешки вахти“, пиперливи псувни на боцманите — всичко беше изпитал Кук в началото на морската си служба.
По всичко личеше, че „Фрилъв“ се използуваше не само като товарен, но и като учебен кораб. Екипажът му наброяваше деветнадесет души, от които десет юнги.
Почти през цялото време корабът се намираше в морето, а през късите престои в Уитби всички юнги работеха в корабостроителницата. През 1746–1748 г. братята Уокър бяха построили девет „кята“ и Кук имаше отличната възможност от собствен опит да опознае конструкцията на тези плавателни съдове.
Когато идваше в Уитби, Кук винаги живееше в къщата на Уокър. Джон Уокър, истинският глава на фирмата, бе покровител на Кук и великият мореплавател до края на своите дни се отнасяше с уважение и любов към него. Майчински грижи полагаше за младия квартирант и Мери Прауд, икономката на Уокър.
През 1748 г. Кук се прехвърли на малко по-голям кораб — „Тримата братя“. Една година по-късно изтече срокът на неговия договор и той, вече като пълноправен матрос, сключи с фирмата Уокър нов договор. Кук бързо се заизкачва по стъпалата на „въглевозната“ кариера. През 1752 г. той е вече помощник шкипер на кораба „Френд-шип“, а през пролетта на 1755 г. братята Уокър му обещават при първа възможност да го направят шкипер.
Това предложение бе твърде съблазнително, но въпреки очакванията Кук, запазвайки отлични отношения с господарите си, напусна фирмата Уокър и на 13 юни 1755 г. се записа старши матрос във военния флот.
Странно решение. В добрата стара Англия не случайно се смятало, че службата във флота е и от каторга по-лоша. Матросите били докарвани до пълно изтощение, за най-дребно провинение наказанието било безмилостен бой с пръчки. Храната във флота на негово величество била отвратителна; скорбутът, тифът, стомашните болести нанасяли на корабните екипажи много по-сериозни поражения, отколкото противниковите гюлета и куршуми. През време на цялата Седемгодишна война (1756–1763 г.) в боеве с французи и испанци загинали 1512 британски моряци, а за същия период различни болести отнели живота на не по-малко от петдесет хиляди души.
На кораба „Игъл“, където Кук започнал бойната си служба, през 1756 г. за пет месеца от неприятеля не пострадал нито един човек, а от болести умрели 27 и били изпратени в болници 130 моряци, като смъртта покосила и корабния лекар, а двамата му помощници легнали болни.
Британският флот трябвало да попълва тези липси в жива сила с всички възможни и невъзможни средства. Случвало се вербувачи да напиват попаднали в мрежите им заплеси, а след това мъртво пияни да ги отвеждат на борда.
Затова много били и дезертьорите. През войната от 1776–1783 г. англичаните загубили в морски сражения 1243 души, а през същото време от корабите избягали 42 069 моряци — една трета от личния състав на флота!
Освен това с офицерско звание се удостоявали само „джентълмени“, т.е. лица от благороднически произход. Синовете на ратаи могли да заемат само низшите офицерски длъжности, и то като извънредно рядко изключение.
През военно време наистина се налагало нарушаване на установената традиция, за да може да се попълва командният състав. От друга страна обаче, кой ще гарантира, че смъртоносният куршум или хищният скорбут ще пощадят плебея, претендиращ за овакантена офицерска длъжност?
През 1755 г. вече се води необявена война между Англия и Франция, макар че формално тя започва през май 1756 година. Кук, разбира се, отлично знаеше, че войната е започнала. Той никога не вземаше прибързани решения и в този случай грижливо беше претеглил шансовете си за възможен успех. Шансове наистина имаше. Във флота на негово величество не бяха много на брой старшите матроси с такива качества, такъв опит и такова познаване на морското дело като на Джеймс Кук, бившия подшкипер на въглевозен кораб.
Корабът „Игъл“, който носеше шестдесет топа на борда си, бе причислен към флотилията, която блокираше атлантическите пристанища на Франция. По същество обаче това не беше блокада, а лов за отделни кораби, най-често търговски, които след залавянето се докарваха като плячка в Плимът или Портсмът.
Кук остана старши матрос само един месец. След това го произведоха помощник щурман, а след половин година той е назначен за боцман.
Това бяха подофицерски длъжности и засега нищо не предвещаваше главозамайваща морска кариера.
През октомври 1755 г. за командир на „Игъл“ бе назначен Хю Палисър. Родом от Йоркшир, той бързо оцени способностите на своя земляк. По-късно той ще играе много важна роля в съдбата на Кук.
През 1756 г. към Палисър се обръща с писмо членът на парламента У. Осбалдстън от йоркшир-ския гр. Скарбъро. От свое име и от името на Джон Уокър той го моли да окаже съдействие на Кук за получаване на офицерско звание.
Палисър, син на пехотен капитан, по онова време бил само един от командирите на многокорабния британски флот. Той нямал влиянието, необходимо за да изпълни молбата на йоркширския парламентарист, но уверил Осбалдстън, че ще направи всичко възможно, за да може Кук да получи „полуофицерското“ звание щурман.
Бяха предприети съответните стъпки и на Кук бе позволено да се яви на изпит за щурманско звание. На 29 юни той блестящо си взе изпита и на другия ден бе назначен за щурман на малкия кораб „Солби“, а през октомври 1757 г. бе преведен на шестдесеттоповната фрегата „Пемброк“.
Щурманите нямали офицерски права, но изпълнявали офицерски задължения. Те отговаряли за цялата навигационна служба. Те определяли курса на кораба, те водели кораба към целта. По начало в изкуството
