Не се случва често Венера да преминава пред слънчевия диск. През последните триста години това явление е наблюдавано само пет пъти — през 1639, 1761, 1769, 1874 и 1882 г., а следващият път ще стане през 2004 година.
За пръв път това астрономическо събитие е описано през 1639 г. от англичанина Дж. Хорок, През следващите години астрономите винаги с нетърпение очакват съответния „сеанс“. Данните от наблюденията на Венера, прекосяваща слънчевия диск, позволяват точно да се определи разстоянието от Земята до Слънцето. А през 1761 г. М.В.Ломоносов открива атмосферната обвивка на Венера.
На 3 юни 1769 г. преминаването на Венера можело да се наблюдава от Северната полярна окръжност и в тропичните ширини на Южното полукълбо.
Уместно е, перифразирайки Волтер, да кажем, че ако Венера я нямало, трябвало да бъде измислена. Създава се наистина великолепен предлог за изпращане на солидна експедиция по посока на Южния континент.
Крал Георг III отпуска четири хиляди фунта стерлинги за подготовката й. Към края на март 1768 г. Адмиралтейството7 закупува в Уитби солиден въглевоз с 370 т водоизместване. Корабът получава твърде многозначителното име „Индевър“ („усилие“, „енергичен опит“).
По същото време се поставя въпросът и за командира на експедицията. Учените предлагат кандидатурата на Далримпъл, според тях изключително уместна — та нали тъкмо той е един от създателите на „кабинетната“ теория за Южния континент.
Обаче първият лорд на Адмиралтейството Едуард Хаук с моряшка откровеност заявява: „По-скоро ще оставя да ми отрежат дясната ръка, отколкото да допусна цивилен да командува морска експедиция“.
Сред моряците не са малко достойните претенденти за поста ръководител на такава експедиция. Но още в началото на април изплава кандидатурата на Кук. Значителна роля тук изиграва Палисър, който през пролетта на 1768 г. е в Лондон заедно с Кук. Той представя Кук на секретаря на Адмиралтейството Филип Стивънс, а този, „сивият кардинал“ на британското ведомство, придумва темпераментния лорд Едуард Хаук и колегите му да назначат Кук на мястото, което не може да заеме Далримпъл.
За командир на „Индевър“ Кук бива назначен официално на 25 май 1768 г. Пет дни преди това в Лондон пристига Уолис. Той така възторжено хвали новооткрития о. Таити, че Адмиралтейството решава това кътче от земния рай да стане база на експедицията.
Пътят към Венера и по-нататък
На 30 юли 1768 г., в деня, когато „Индевър“ щеше да отплава, Кук получи две инструкции. Едната беше строго поверителна и предписваше експедицията да започне търсенето на Южния континент от бреговете на Таити до 40° ю.ш. „… А в случай че континентът не бъде открит — пише в инструкцията, — ще продължите търсенето му в западна посока, като се движите между споменатата ширина и 35° ю.ш., докато го откриете или стигнете източния бряг на земята, открита от Тасман и наричана днес Нова Зеландия.“
По-нататък се нарежда, че същата тази Нова Зеландия следва „със съгласие на туземците (?) да се въведе във владение на краля на Великобритания“. От Нова Зеландия Кук можел да се върне било покрай нос Добра Надежда, било като заобиколи нос Хорн.
Завземи, завладей, осигури като владение на Великобритания — такива бяха повелите на тайната инструкция.
Маршрутът на експедицията обаче не беше набелязан по обичайните пътища на европейските околосветски плавания.
Преди 1768 г. търсят Южния континент само в тропичния пояс на Тихия океан, като само Тасман беше прониквал в тайнствената 40° ширина на Южното полукълбо.
„Индевър“ бе напълно стабилен кораб. Не беше наистина твърде голям — 370 т като вместимост не е много, ако се има пред вид, че експедицията трябваше да трае две години. „За всеки случай“ корабът бе снабден с 22 топа.
За мореходните качества на „Индевър“ биха могли да завидят командирите на която и да е далечна експедиция. „Този кораб — пише Кук — има бърз ход и лесно се управлява.“
По-зле беше с екипажа. Моряците бяха набрани без участието на Кук в пристанищните градове, където гъмжеше от матроси, изхвърлени на сушата след края на Седемгодишната война. Та никак не е за чудене, че още при прехода от устието на Темза до Плимът от „Индевър“ избягаха 18 матроси, след което Кук свали на брега още четирима морски скитници.
По стара британска традиция в екипажа на „Индевър“ бяха зачислени и няколко млади издънки от знатни и влиятелни особи, т. нар. мидшипмани. През време на плаването някои от тях (твърде условно можем да ги наречем гардемарини) причиниха на Кук доста главоболия.
Й все пак след време се създаде доста задружна команда. Като своеобразна мая послужиха петима матроси, които Кук бе взел от шхуната „Гренвил“, и други тридесетина опитни и мъжествени подофицери и матроси.
Добро име си спечели първият помощник на Кук — лейтенант Захария Хикс (не му бе писано да се върне в родината). Вторият помощник на Кук, лейтенант Гор, щурманът Робърт Молине, помощник щурманите Ричард Пикърсхил и Франсис Уилкинс бяха участвували в околосветското плаване на Уолис, а помощник щурманът (през последния етап от пътуването — втори помощник на Кук) Чарлс Кларк беше обиколил земното кълбо с кораба на Байрон.
На „Индевър“ се оформи ядката на следващите експедиции на Кук. С тези експедиции свързаха имената си лейтенантите Гор и Кларк, под-щурманът Пикърсхил, мидшипманите Манли и Харви, подофицерите Теръл, Грей, Смит, Рамзи, Андерсън, матросите Даусън, Колет, Мара, Пековер, войникът от морската пехота Гибсън.
„Индевър“ представляваше плаваща обсерватория и плаваща научна колегия. Наблюденията на Венера трябваше да води младият астроном Чарлс Грин. Ботаническите изследвания пое шведът Даниел Соландър — ученик на великия Линей. „Колегията“ се оглавяваше от 25-годишния естественик Джоузеф Банкс.
Притежател на огромни имения, които му носели по 6000 фунта годишно, Банкс бил безкрайно любознателен и ерудиран човек, едновременно зоолог, ботаник, географ и етнограф. През време на плаването си с „Индевър“ той изразходва за различни изследвания 10 000 фунта. Сумата е внушителна, но не беше малка и свитата на Банкс. В нея влизаха естественикът Херман Спаринг, двамата художници Сидни Паркинсън и Александър Бюкъл, двама бели и двама черни слуги. Освен това Банкс водеше и две кучета.
От плаването Банкс се върна с огромен хербарий и различни сбирки. Пътуването в южните морета му донесе и не малка слава. През 1778 г. той бива избран за президент на Кралското дружество8 и остава на този пост до самата си смърт през 1820 година.
В щата на експедицията влизаха също корабният лекар Уилям Мънкхаус и помощникът му Уилям Пери.
При тръгването екипажът на „Индевър“ наброяваше 98 души (корабен състав — 74 моряци, отред морска пехота — 12 щика, свръхщатен състав — учените и техните слуги — 12 души):
На 26 август 1768 г. „Индевър“ напусна Плимът. На път за Таити трябваше да заобиколят нос Хорн. След кратък престой в Мадейра на 13 ноември 1768 г. Кук доведе кораба си в Рио де Женейро, столицата на Бразилия, която по онова време бе португалска колония.
Вицекралят дон Антониу де Моура, граф Азамбужа, взе „Индевър“ за кораб на контрабандисти, а корабния екипаж — за банда разбойници. Такова мнение се обясняваше отчасти с това, че матросите на „Индевър“ не носеха униформа.
Документите, които Кук му представи, предизвикаха недоверието на дон Антониу. Съмнението се затвърди още повече, когато научи, че цяла тълпа англичани са се втурнали към Тихия океан, уж за да наблюдават планетата Венера…
Разкошните тропични ландшафти, които се виждаха отдалеч в залива Гуанабара, на бреговете на който е разположен Рио де Жанейро, според думите на Соландър, предизвикаха у естествениците мъки, по- страшни от Танталовите. Соландър все пак успя да отиде на брега, като се присъедини към групата,
