получи името на кралица Шарлота. Тука Кук си хареса за пристанище удобното заливче Шип Ков, което по- късно неведнъж посещават корабите на неговите експедиции.
Програмата за изследвания, набелязана в поверителната инструкция, бе изпълнена и Кук можеше с леко сърце да се върне в Англия. Но на съвета, свикан на 31 март 1770 г., той отхвърли варианта за маршрут покрай нос Хорн, тъй като всеки момент трябваше да настъпи зимата.
Кук набеляза друг път: Нова Зеландия — нос Добра Надежда — Англия, но при това предложи до нос Добра Надежда да се плава по непреминат от други маршрут — най-напред в западна посока да се стигне до непознатия дотогава източен бряг на Нова Холандия; покрай него — на север, а след това, като се заобиколи Нова Холандия, през Батавия (Джакарта) по посока на най-южния край на Африка.
Това бе изключително труден маршрут — трябваше да се плава покрай неизследван бряг и да се обикаля откъм изток може би не само Нова Холандия, но и Нова Гвинея; изглежда, Кук не е бил сигурен, че между тях съществува проток.
Предложението на Кук бе прието. На 1 август Кук мина покрай нос Феруел — северозападния край на Южния остров — и пое на запад.
На 19 април 1770 г. Кук стигна 37 хтгж 40 ю.ш. и 149°17 и.д, до най-южния край от източния бряг на Нова Холандия. Най-издадената напред част на този бряг, нанесен на карта от Кук, бе наречен нос Хикс — в чест на първия му помощник. Всички други названия на източноавстралийския бряг, дадени от Кук, са запазени до днес, освен най-първото. На съвременните карти нос Хикс е наречен нос Еверард.
Кук носеше английския превод на едно кратко извлечение от записките на Тасман; по тях приемникът на бележития холандец установи, че нос Хикс лежи на север от Вандименова земя (Тасмания), открита от Тасман през 1642 година. Тасман я бе взел за част от Нова Холандия и Кук не успя да поправи тази грешка — той не забеляза, че по на юг от нос Хикс е източният вход в Басовия проток, отделящ Вандименовата земя от Нова Холандия. Този проток е открит през 1798 година.
На 22 април от „Индевър“ видяха на брега хора. „Сториха ни се много тъмни и дори черни“ — пише Кук.
На 28 април на 34° ю.ш. за пръв път дебаркираха на новооткрития бряг. От „Индевър“ спуснаха ял, с който Кук, Банкс, Соландър и Тупиа слязоха на брега. Малката група тъмнокожи аборигени, като видяха пришълците, изчезнаха в гората, а самата гора зарадва моряците. В нея те забелязаха дори палми.
На 29 април те стигнаха до голям залив. До входа на залива на двата носа се виждаха колиби. Група местни жители бяха се струпали на южния нос.
Аборигените посрещнаха недружелюбно гостите и продължаваха да избягват контакти с белите пришълци.
Местността беше много приятна. На брега растеше не особено гъста гора, а въздухът бе забележително свеж и силният аромат на смола предизвикваше приятно виене на свят. Дърветата в тази гора бяха евкалипти и с описанието им Банкс и Соландър направиха важно ботаническо откритие.
В залива, открит на 29 април, „Индевър“ остана до 6 май. Веднъж, когато Банкс и Соландър се бяха върнали натоварени с различни растения за сбирките си, Кук на шега каза: „Дали пък да не наречем този залив Ботанически?“ Това име, „Ботани бей“, се промъкна неусетно в картите на експедицията и се закрепи в тях.
На 6 май 1770 г. на няколко мили северно от Ботани бей Кук забеляза „залив, който, изглежда, ще бъде удобен като котвено място“. Командирът на „Индевър“ никога не научи, че това „котвено място“, което той нарече Порт Джексън, е едно от най-големите естествени пристанища на Южното полукълбо. През 1788 г. на този бряг бе основано първото европейско селище — колонията за престъпници Порт Джексън. А днес на същото място се намира най-големият град на Австралия — Сидни. До последните дни на май Кук водеше „Индевър“ покрай централната част от източния бряг на Нова Холандия. По хълмисти брегове растяха същите гори, както и в Ботани бей. На места се забелязваха пушеци — изглежда, че по бреговата ивица имаше много селища на аборигени.
От средата на май, приблизително от 26° ю.ш. горите започнаха да стават по-редки, местността губеше гостоприемния си характер.
В края на май и началото на юни „Индевър“ навлезе в изключително опасната зона на коралови рифове и плитчини, пръснати между австралийския континент и Големия бариерен риф. — исполинска верига от коралови образувания, проточила се ту по-близо, ту по-далеч от брега на повече от две хиляди километра.
На 22° ю.ш. зад острова, края на който Кук нарече нос Тауншенд, започва най-опасната в света „морска безпътица“. Островчетата, рифовете, плитчините тука са повече, отколкото са нощем звездите в небето. Трябваше да се движат „пипнешком“ и постоянно да измерват дълбочините.
След като минаха носа, наречен от Кук нос Трибюлейшън (нос на Изпитанията), около 11 часа вечерта на 11 юни 1770 г. „Индевър“ неочаквано налетя на коралов риф. Едва двадесет и четири часа по-късно, след като разтовариха напълно кораба, успяха да го освободят. Шест топа с шест комплекта гюлета бяха хвърлени зад борда, благодарение на което успяха да облекчат „Индевър“ с шест хиляди фунта.
След 199 години — през 1969 г. — експедиция на филаделфийската академия на естествените науки изважда шестте топа с комплекта от гюлета. За два века топовете почти не са пострадали, като само загубват дървените си лафети.
Остър коралов риф беше разпрал дъното на „Индевър“. За щастие, успяха да докарат кораба до устието на малка и спокойна река (нарекоха я р. Индевър и днес на мястото, където тя се влива в морето, се намира гр. Куктаун). Тук извадиха кораба на брега. Ремонтът на „Индевър“ продължи до началото на август.
Корабните майстори поправиха обшивката, като смениха многото повредени дъски и закърпиха пробойните.
Бреговете на р. Индевър не бяха твърде привлекателни — хълмовете и долчинките между тях бяха обрасли с груба трева; тук-таме имаше нискостъблени дървета. Но Банкс и Соландър бяха във възторг.
В морето се срещаха редки риби, мекотели, костенурки, а на сушата естествениците срещнаха животните чудо — кенгуру, вомбат, куче динго, торбест вълк. Големи зоологически открития наистина не бяха направени — кенгуруто и дингото вече били известни на холандските мореплаватели, които през XVII в. открили западния бряг на Нова Холандия.
Банкс донася в Англия скелет на кенгуру и британските естественици получават възможност да проучат в натура костите на екзотичното животно.
Край р. Индевър участниците в експедицията общуваха с аборигените — тъмнокожи, ниски на ръст хора, които водеха скитнически живот и ходеха голи както ги е майка родила. Тези аборигени бяха ловци и рибари. Кук описва техните нрави и обичаи, жилищата им, сечивата и оръжието (а между другото и техния бумеранг). Той завърши обзора си със следните думи: „Ако се съди по това, което казах, някой може да добие впечатлението, че туземците в Нова Холандия са най-нещастните същества на Земята. Всъщност те са много по-щастливи от нас, европейците; като нямат представа не само за излишествата, но и за необходимите удобства, за които така се борят в Европа, те живеят в блажено неведение“.
На 6 август „позакърпеният“ кораб потегли отново на път. Този път се оказа още по-труден от юнския маршрут. „Индевър“ се движеше с бързината на костенурка и Кук справедливо нарече тази смъртно опасна ивица от рифове и плитчини Лабиринт. На 16 август 1770 г. експедицията претърпя невероятно тежко премеждие. На разсъмване течението повлече „Индевър“ към непрекъснатата верига от рифове. Вятър нямаше, дълбочината сякаш нарочно беше голяма та не можеше да се пусне котва.
„През тези наистина ужасни минути — писа Кук — хората ни продължаваха да правят всичко, което бе по силите им, също толкова спокойно, както в обикновено време. Опасностите, които бяхме успели да избегнем преди, бяха нищо в сравнение със заплахата да бъдем изхвърлени върху рифовете, където само след миг от кораба не би останало нищо.“ За щастие, когато „Индевър“ бе само на около петстотин фута от страшните рифове задуха бреговият бриз и корабът можа да бъде отведен на безопасно място.
Кук крайно рядко споменава за себе си и за преживяванията си в дневниците, които води през време на трите си плавания. Но в деня на тежките изпитания — на 16 август 1770 г., той прави признание, което хвърля светлина върху твърде важни черти от трудния му характер.
„Съдбата на моряците — пише той — крие превратности, които винаги ги очакват при плаване в непознати води. Ако не беше задоволството, което изпитва първооткривателят дори в случаите, когато го чакат само пясъци и плитчини, тази служба би била непоносима, особено в толкова далечни места, каквато
