преодоляваха и най-трудните плавания ставаха леки и почти безопасни под негово ръководство“.
Реставратор на литературното наследство на Кук
„Ръкописите не изгарят.“ Човек неволно си спомня тези мъдри думи на Михаил Булгаков, когато става дума за литературното наследство на Джеймс Кук. През 1912 г. един от неговите биографи — Артър Китсън — пише: „Доколкото ми е известно, съществува една единствена страница от дневника на първото плаване на Кук, написана от него лично“.
Четиридесет и три години по-късно в Кеймбридж биват издадени материалите от това плаване, като за основа на изданието е послужил дневникът, от първия до последния ред написан от ръката на Кук. Чудо, ще кажете? Може би. Иначе трудно можем да наречем резултата от наистина титаничната работа, която извършва новозеландският историк и географ Джон Бигълхол по подготовката на изданието от 1955 година.
След чудо № 1 идва през 1961 г. чудо № 2, а след това през 1967 г. — чудо № 3. Това бяха публикациите на материалите от второто плаване на Кук, в които бяха отстранени решително всички следи от кощунствените поправки, внесени без знанието на автора.
Чудо № 4 — пълната научна биография на Кук — се появява през 1974 г., но на създателя не бе съдено да види тази книга — той почина през 1971 г., след като беше навършил седемдесет години.
Бигълхол е роден и израсъл в столицата на Нова Зеландия Уелингтън. Той учи в Уелингтънския университет и след това дълги години преподава там история. Но Кук не го оставя да води заседнал живот. Автентични материали за трите велики експедиции Бигълхол търси в Австралия и Англия, в Канада и САЩ, по маршрутите на Кук той обикаля много от островите и архипелазите на южните морета.
За да си представим мащабите на възстановителната дейност на Бигълхол, нека извършим три рейса от XVIII в. в XX в.
Първи рейс. На 15 септември 1771 г., два месеца след като Кук се е върнал от първото си плаване, първият лорд на Адмиралтейството граф Сандуич се срещнал в едно йоркширско имение с видния музикален деец Чарлс Барни. Според казаното от дъщерята на Ч. Барни „негова светлост, като говорел за неотдавнашното околосветско плаване, споменал, че разполага с материали за него, които бил получил като първи лорд на Адмиралтейството, и добавил, че тези материали стоят неподредени, че те представляват чернови бележки и че той би бил признателен на всекиго, който би му посочил лице, способно «да напише пътешествието»“. Ч. Барни го посъветвал да се обърне към някой си Джон Хоксуърт.
Хоксуърт, дребен литературен предприемач, незабавно се заловил за работа. И Сандуич, и Хоксуърт не благоволили да уведомят Кук за предстоящата акция, макар че от средата на 1772 г. последният се намирал в Лондон. През 1773 г. Хоксуърт „написал пътешествието“. Изданието било озаглавено „Съобщение за околосветското плаване през 1768, 1769, 1770 и 1771 г. на лейтенант Джеймс Кук, командир на барка «Индевър»“. Издателят Страхан (Strahan) изплатил на предприемчивия съчинител шест хиляди фунта — сума, баснословна за онези времена. Обаче Страхан не останал ощетен. Към 1785 г. „опусът“ на Хоксуърт претърпяла три издания, а през 1774 г. „Съобщението“ било издадено във Франция, Холандия и Германия.
Кук се запознал със Страхановото издание след края на второто си плаване. „Не е за учудване — пише той, — че книгата за предишното ми пътуване оскърбява всички достойни хора; не по-малко ме огорчава и мен… не бях преглеждал внимателно ръкописа си и никога не съм го виждал в оня вид, в който е напечатан, макар че д-р Хоксуърт в предговорите си твърди обратното. Не мога да кажа по какъв начин е станало всичко това, тъй като то не изхожда от мен.“
Вече знаем как е станало всичко това. А преценката, която Кук дава на „Съобщението“, е справедлива. Хоксуърт изхвърлил от текста всичко онова, което не му е било по вкуса, а имал лош вкус. За това може да се съди по безкрайните добавки, сладникаво разводнени и високопарни.
През 1893 г. дневникът от първото плаване на Кук бил издаден от адмирал У. Уортън. Той използувал не оригинала, който по това време се смята за безвъзвратно загубен, а два преписа. Уортън не бил запознат със записките на участниците в експедицията, поради което изданието от 1893 г. е непълноценно, макар да превъзхожда, разбира се, „Съобщението“ на Хоксуърт.
Интересното е, че през 1895 г. Уортън научил за съществуването на истинския дневник на Кук, но кой знае защо премълчал.
Бигълхол установява, че оригиналният дневник на Кук се пазел от неговата вдовица. След смъртта й през 1835 г. някои от ръкописите преминали във владение на Чарлс Смит, роднина на Елизабет Кук. От Смит книжата на Кук попаднали при антикварите-търговци Патрик и Симпсън, които се занимавали с разпродажби на антикварни ценности.
През 1868 г. дневникът с някои други документи бил купен от комисионер по поръчение на богатия търговец на желязо Хенри Уилям Болкоу. Последният бил собственик на имението Мартън Хол, което се намирало в същото селище, където е роден Кук, и Болкоу смятал за свой дълг да изкупува всички реликви, които имали отношение към великия мореплавател.
Около 1880 г. Чарлс, племенникът на Хенри Болкоу, наследил движимия и недвижимия имот на чичо си и съобщил на Уортън за истинския дневник на Кук.
През 1915 г. Ч. Болкоу умрял. Синът му Хенри Уилям II се разорил и през 1923 г. продал Мартон Хол; дневникът бил продаден в Лондон на търг. Ръкописът бил купен от Австралийската национална библиотека в Канбера. Тук Бигълхол намира странствуващия дневник на Кук.
Когато подготвя за печат материалите от първото плаване на Кук, Бигълхол сверява канберския оригинал с три преписа и с бордовия журнал на „Индевър“. Той открива и записки на редица участници в първата експедиция на Кук. В текста на изданието Бигълхол включва и извадки от записките на лекаря Мънкхаус, щурмана Молине и на неизвестен автор, а в обширния си коментар използува дневниците на десет от членовете на експедицията.
Освен това Бигълхол вмъква в текста писма на Кук, документи от архива на Адмиралтейството, като снабдява изданието си с три увода — общ, текстологичен и историко-географски.28
Втори рейс. След като завършва през 1955 г. работата си върху „Плаването на «Индевър»“, Бигълхол се надява, че с второто пътешествие ще върви много по-лесно — та нали дневниците на ръководителя на втората експедиция са обнародвани още през 1777 г. като материал, подготвен от самия Кук. Уви! Надеждата на Бигълхол не се оправда.
Когато тръгвал за третото си плаване, Кук възложил публикуването на дневника от второто пътешествие на опитния литератор, уиндзорския каноник Джон Дъглас, на когото имал пълно доверие; бяха се уговорили за всичко, що се отнасяше до издаването на труда.
Но уиндзорският каноник направил лоша услуга на Кук. Бигълхол открива, че Дъглас преправил без знанието на автора целия текст на дневника. Нямало кой да го изобличи — през 1777 г. Кук бил в далечна Океания. Все пак в литературните кръгове на Лондон възникнали някакви смътни подозрения по отношение на Дъглас. Анонимен дописник през 1783 г. го обвинил на страниците на вестник „Морнинг Кроникъл“, че бил окастрил дневниците на втората експедиция.
В отговора си Дъглас заявил, че „бил само поправил някои небрежности на стила“. Малко покъсно в необнародваните си автобиографични бележки Дъглас си признал, че със знанието на граф Сандуич и крал Георг III, „подготвих за печат — писал той — пътешествието на Кук… и в много случаи поправих стила на капитанския дневник… ако дневникът беше напечатан така, както ми го бяха предали, той би бил твърде суров и читателите не биха го харесали“.
Бигълхол успява да се добере до това, как бе доизпечен и доизпържен от уиндзорския готвач „суровият дневник“.
Дъглас изхвърлил от текста всичко, което нему било по вкуса и по-специално местата, където Кук пише за гибелните последици от общуването на народите в южните морета с европейците. Същевременно некалесаният съавтор на Кук обогатил дневника със свои добавки. Но най-лошото било, че той съвсем произволно извършил стилова редакция на целия текст.
„Езикът на кубрика — отбелязва по този повод Бигълхол — е пригладен, бурите укротени и макар че елегантната пунктуация не превърна моряка в уиндзорски каноник, Дъглас откъсна Кук от бреговете на
