който силно напомня конвулсии и скокове“.
През нощта на 14 февруари бе откраднат големият ял, закотвен близо до кораба „Дискъвъри“. Капитан Кларк доложи за това на Кук. Ръководителят на експедицията страшно се ядоса и между седем и осем часа сутринта слезе на брега до селището Кавалоа. Придружаваха го девет морски пехотинци и командирът им лейтенант Филипс.
Разярен, Кук смяташе да плени Каланиопу, да го закара на „Резолюшън“ и да го държи там до връщането на откраднатия ял.
За да не може нито едно кану да излезе от залива, капитан Кларк изпрати две лодки — едната към селището Кавалоа, а другата в южната част на залива.
Описанията на по-нататъшните събития са пълни с противоречия. В рапорта на единствения очевидец, англичанина лейтенант Филипс, няма яснота, а другите участници в експедицията представят станалото в селището Кавалоа всеки по своему.
Имало е обаче очевидци-хавайци. През 1825 г. руският мореплавател О. Е. Коцебу записа в дневника си интересни подробности от показанията на стария островитянин Калемаку, който бе видял с очите си при какви обстоятелства загинал Кук.
Събитията се развили по следния начин. С отреда морска пехота Кук се явил при Каланиопу и заповядал вождът под конвой да тръгне към кораба. Каланиопу безропотно се подчинил на Кук и тръгнал към лодката. По пътя те срещнали една баба и някакви вождове, които взели да придумват Каланиопу да не се подчинява на заповедта на Кук. „Капитанът — пише Кинг, — който все още нетърпеливо искаше да изпълни намерението си, направи всичко възможно, за да накара тези хора да му отстъпят.“
Кинг не казва какво именно бил предприел при това положение Кук. А. Е. Коцебу, като се позовава на думите на Калемаку, записва, че Кук хванал Каланиопу за ръка, като искал да го отведе със себе си. Като имаме пред вид, че в третото плаване Кук бързо губел самоконтрол, може да се предположи, че Кук е приложил мерки за физическо въздействие. Калемаку разправял, че малко преди тази сцена от лодките, патрулиращи в залива, била открита стрелба по няколко кану-та. На мястото, където бил Каланиопу, дотърчал островитянин, ранен с куршум от мускет, и започнал със сълзи на очи да моли вожда да не отива на кораба. Като видяла окървавения си съплемекник, разярената тълпа се нахвърлила върху Кук и неговия отред.
Ако се съди по свидетелствата на Филипс и Кинг, сбиването започнало, след като един от хавайците се нахвърлил върху Кук. Капитанът стрелял срещу него с двуцевка пушка, обаче или зарядът е бил халосен, или пушката е била заредена със съчми; така или иначе нападащият не пострадал. След това островитяните се окуражили още повече. Кук дал заповед „всички в лодките“ и с втори изстрел убил един хаваец.
„Трябваше да се приложи сила — пише Кинг — и господин Филипс заповяда на войниците да стрелят; част от войниците изпълниха заповедта, след което индианците се нахвърлиха върху тях със страшна ярост, свалиха ги па земята и ги помъкнаха към водата. Оръжието сега се оказа безполезно. Който знаеше да плува, стигна до лодките, а на останалите на място им строшаваха главите.
По това време капитан Кук беше отдясно на господин Филипс и сержанта. Господин Филипс беше свален на земята и ударен с кама в гърба, след което нападащият се дръпна, за да нанесе нов удар, но господин Филипс се съвзе, опря се на коляното и с изстрел от упор уби туземеца.
Това щастливо обстоятелство накара туземците да отстъпят и позволи на господин Филипс да си пробие път към лодките. Нататък се затича и капитан Кук; той бе вече до самата вода, когато един вожд го удари по врата и рамото с остра желязна пръчка; капитанът падна по лице във водата. Индианците се нахвърлиха върху него със силни викове, стотици се струпаха над него и го доубиха с ками и тояги…
Освен капитан Кук от наша страна загинаха капралът и трима морски пехотинци.“26
Това бе неизмерима загуба. Трудно можеше да си представи човек, че командирът вече го няма. Някои офицери предлагаха незабавно да се открие огън с топовете и да се унищожи всичко живо в залива Кеалакекуа. Смъртно болният капитан Кларк взе мъдро решение — да се откаже от наказателни мерки и по мирен път да накара островитяните да върнат останките на покойния Командир. На другия ден Кинг встъпи в преговори с хавайците. Те обещаха да предадат тялото на Кук, макар че това щеше да стане трудно — трупът на ръководителя на експедицията бе разкъсан на мястото, където бе станала схватката.
Вечерта на 15 февруари двама островитяни донесоха на борда парче от бедро. Решено бе да се настоява за предаването на останалите части от тялото.
На 17 февруари стана сблъскване до мястото, откъдето моряците вземаха вода. Лейтенант Джон Рикман с група матроси нахлу в най-близкото селище; те изгориха около сто и петдесет жилища и убиха седмина островитяни, като Рикман закачи на видно място две човешки глави. Кларк нареди да се хвърлят в морето тези „трофеи“.
На 20 февруари вождовете и жреците предадоха останките на командира — скалп, глава без долна челюст, бедрена кост, кости на предмишница и китки на ръцете. По белега между палеца и показалеца (в Нюфъндлънд в ръцете на Кук бе експлодирал патрон) останките бяха разпознати.
На 22 февруари прахът на капитан Кук бе спуснат в морето, а на другия ден корабите напуснаха злощастния залив Кеалакекуа.
Изпълнявайки предначертанията на Кук, Кларк поведе корабите на север, за да продължи търсенето на северозападния проход.
На път за Беринговия проток на 29 април корабите влязоха в Петропавловското пристанище. Тук моряците бяха топло посрещнати от главния командир на Камчатка премиер-майор Магнус Бем. Бем безвъзмездно снабди експедицията с продукти и корабен инвентар. Кларк предаде на управителя на Камчатка комбинирана карта на откритията на експедицията и твърде ценна сбирка от океански рядкости, която днес се съхранява в Етнографския музей на Академията на науките на СССР в Ленинград.27
По-нататък корабите преминаха през Беринговия проток, но на 70° с.ш. пътят им бе преграден от ледени полета. На 27 юли Кларк тръгна на юг. На 22 август, когато наближаваха към, Петропавловския залив, той почина и командуването на експедицията пое Джон Гор.
В Петропавловск корабите останаха до 8 октомври 1779 г. и гостите пак бяха посрещнати твърде радушно. Този път те имаха работа не с М. Бем, заминал за Петербург, а с временния командир на Камчатка капитан В. И. Шмалев.
Пътят от Петропавловск към бреговете на Англия минаваше през водите на Япония, Индийския и Атлантическия океан. В устието на Темза корабите влязоха на 7 октомври 1780 година. Плаването бе продължило петдесет месеца и двадесет и пет дни.
По значение третата експедиция отстъпва на предишните плавания на Кук. И то не защото Кук и Кларк не успяват да открият северозападния, проход — кораби минаха през него много десетилетия след Кук, — а защото един от най-важните обекти на третата експедиция е онази част от Тихия океан, за която основните географски проблеми вече са решени от направените през XVII-XVIII в. руски открития.
Най-важното постижение на последната експедиция на Кук е откритието на Хавайските острови. Безспорно важни са и откритията му по западния бряг на Аляска, извършени по ориентири, вече набелязани от руски мореплаватели.
Общите резултати от дейността на Кук са огромни. С опита на безпримерните си плавания той доказва, че Световният океан не само в Северното, но и в Южното полукълбо надхвърля по площ земната суша. Като изтрива от географската карта Южния континент, Кук нанася на нея двата острова на Нова Зеландия, източното крайбрежие на Австралия, Нови Хебриди, Нова Каледония и множество малки острови и атоли.
Тези експедиции, в които вземат участие изтъкнати учени — Дж. Банкс, Д. Соландър, И. Р. и Г. Форстер, откриват пътя за всестранни научни изследвания на земи и морета в Южното полукълбо. Дейността на командира на трите наистина велики експедиции оказва значително влияние върху развитието на световната географска мисъл.
На презрение към фалшиви авторитети, на смелост в научното мислене, на безпределна смелост и мъжество се учат от Кук онези, които бяха поели от него щафетата на откритията.
И може би най-добра оценка на Кук даде верният му помощник Джеймс Кинг: „Знанията, опитът, прозорливостта му помогнаха толкова всестранно да овладее професията си, че и най-големите пречки се
