Тя махна с ръце, без да отговори, само въздъхна тежко. Миналата есен се бе разиграла цяла драма, та състоянието й съвсем се бе влошило: по-малката й дъщеря Луизет, която работеше като прислужница при госпожа Бонон в Доенвил, една вечер бе побягнала, обезумяла и пребита, и бе отишла да умре в горската къщичка на своя приятел Кабюш. Носеха се слухове, че председателят Гранморен се държал грубо с нея; никой обаче не смееше да вдига шум около тази история. Дори собствената й майка, макар да знаеше как стоят нещата, избягваше да разговаря на тази тема. Все пак тя каза:
— Не, престана да се прибира, превърнал се е в същински вълк единак… Горката Луизет — беше такава миличка, беличка и добра! Обичаше ме тя мене, щеше да ми обръща повече внимание! Боже мой! Не че се оплаквам от Флор, ама сигурно нещо не й е наред — всичко върши на своя глава, току се губи с часове нанякъде, и е такава горда, избухлива!… Тъжно, много тъжно.
Жак я слушаше и наблюдаваше тежката каруца, която в момента прекосяваше линията. Колелата обаче се запънаха между релсите, наложи се работникът да използува камшика си, а Флор се развика, за да накара конете да се размърдат.
— Ей! Само да не довтаса някой влак!… — рече младият мъж. — Всичко ще стане на пестил!
— А, няма страшно! — успокои го леля Фази, Флор може да е малко особена, ама си знае работата, отваря си очите… Слава богу, от пет години не е имало нещастен случай тук. Навремето един човек направо го накълцали на парчета. Откак сме ние, само една крава щеше да изкара цял влак от релсите. Горката животинка! Тялото й беше тук, а главата я откриха чак при тунела… Ама когато е Флор, беля не може да стане.
Каруцата бе отминала, чуваше се как колелата й топуркат тежко в издълбаните по пътя бразди. Леля Фази отново отвори дума за онова, което я занимаваше постоянно — здравето, независимо дали се отнасяше до нея или до някой друг.
— Ами ти как си, оправи ли се напълно вече? Помниш ли какви болести те мъчеха, като беше още тук, дето докторът тъй и не ги разбра?
Очите му отново се замъглиха по онзи особен начин.
— Съвсем добре съм, кръстнице.
— Ами! Значи, оная болежка, дето те пронизваше в тила зад ушите, ти мина, не качваш вече така внезапно температура и не ти става тъжно, та да се криеш от хората като зверче в дупката си?
Думите й засилваха смущението му, почувствува се толкова неловко, че я прекъсна малко сухо:
— Уверявам ви, че съм съвсем добре… Вече нищо ми няма, нищичко.
— Е, чудесно, моето момче!… Ако ти беше лошо, на мен едва ли щеше да ми стане по-хубаво. Пък и на твоите години човек трябва да е здрав, иначе какво… И е много мило, дето дойде да ме видиш, след като можеше да отидеш да се забавляваш някъде. Нали оставаш на вечеря у нас? Ще спиш горе, на тавана, до стаята на Флор.
Нов тръбен звук я прекъсна. Нощта бе настъпила и като се обърнаха, двамата едва различиха през прозореца Мизар, който разговаряше с някакъв човек. Вече беше шест часът и той предаваше поста на своя заместник, нощния пазач. Най-сетне щеше да бъде свободен след дванадесетте часа, прекарани в бараката, където имаше само една масичка под таблото с апаратурата, табуретка и печка, която нагряваше въздуха тъй силно, че трябваше постоянно да държи вратата отворена.
— Аха, ей го, прибира се — промълви леля Фази, обхваната отново от страх.
Обявеният влак, тежък и безкраен, се приближаваше с все по-силен грохот. Младежът се наведе, за да може болната да го чува; жалкото й състояние го вълнуваше, искаше му се някак да й поолекне.
— Слушайте, кръстнице, ако наистина е намислил нещо лошо, сигурно ще се спре, като разбере, че съм го усетил… Няма да е зле да поверите на мен тия хиляда франка.
Тя се разбунтува за сетен път:
— Моите хиляда франка! Нито на тебе, нито на него!… Нали ти казах, по-добре да пукна!
В този миг влакът префуча като буря, сякаш се канеше да помете всичко. Къщата затрепера, обгърната от въздушния поток. Беше претъпканият влак за Хавър — идният ден се падаше неделя, щеше да има празник по случай пускането по вода на нов параход. Въпреки голямата скорост през осветените прозорчета се мярнаха пълните купета, наредените една до друга глави, всяка със своя неповторим профил. Изнизваха се, изчезваха. Колко много народ! Отново тълпата, безкрайната тълпа, понесена от гърмящите вагони сред писъка на локомотивите, тракането на телеграфа и дрънкането на камбаните! Приличаше на грамадно туловище, на огромно живо същество, проснато върху самата земя — главата му бе Париж, гръбначните прешлени се редуваха по линията, крайниците се разперваха по разклоненията, а Хавър и другите големи градове представляваха краката, ръцете. То се носеше напред, носеше се към бъдещето — победоносна рожба на техниката, умишлено пренебрегнала онази двойствена, прикрита и изначална природа на човека: вечната страст и вечната склонност към престъпления.
Най-напред се прибра Флор. Запали лампата — малка газена лампа без абажур — и нареди масата. Не си казаха нито дума, тя само хвърли поглед към Жак, който стоеше полуизвърнат към прозореца. На печката се топлеше зелева чорба. Тя тъкмо я сипваше, когато влезе и Мизар. Не се изненада, като завари вкъщи младия мъж. Може и да го бе видял, като идваше, но не прояви никакво любопитство, не го попита нищо. Ръкува се с него, размениха две приказки и въпросът бе приключен, Жак по собствена инициатива разказа как му се счупил лостът, как решил да навести кръстницата си и да преспи тук. Мизар леко кимаше, сякаш да изрази пълното си одобрение; седнаха и започнаха да се хранят мълчаливо, без да бързат. Фази от сутринта не бе изпускала из очи тенджерата, в която вреше зелевата чорба, и се съгласи да изяде една чиния. Но понеже мъжът й стана да донесе забравената от Флор гарафа с вода, в която бяха сложили няколко гвоздея, за да я обогатят на желязо, тя не пи от нея. Свит и хилав, той кашляше доста лошо и сякаш не забелязваше боязливите погледи, които тя му хвърляше, където и да отидеше. Понеже жена му поиска сол, а на масата нямаше, заяви, че ще има да съжалява, дето яде толкова солено, и че сигурно затова се е разболяла, стана и й донесе половин лъжичка, а тя я прие без всякакви опасения — според нея солта пречистваше всичко. После се разприказваха за времето, което от няколко дена насам се беше затоплило, за един влак, дерайлирала Маром. Жак си каза, че кръстницата му само си внушава разни страхотии — нищо не го смущаваше у тоя добродушен, дребен човечец с блуждаещи очи. Поседяха тъй около час. Флор на два пъти излезе, като чу свирката отвън. Влаковете минаваха и чашите дрънчаха върху масата; никой не им обръщаше внимание.
Отново прозвуча сигналът и този път Флор, която бе разчистила вече масата, се забави. Майка й и двамата мъже продължаваха да си седят, а пред тях имаше отворена бутилка с ябълкова ракия. Останаха още половин час. После Мизар, който от известно време шареше с неспокойния си поглед в един ъгъл на стаята, взе фуражката си и излезе, като им пожела лека нощ. Бракониерствуваше из околните поточета, където се въдеха прекрасни змиорки, и никога не си лягаше, без да е обиколил заложените на скришно въдици.
Щом излезе. Фази се втренчи в своя кръщелник.
— Как смяташ, а? Видя ли го как върти очи към оня ъгъл?… Хрумнало му е, че може да съм си скрила имането зад гърнето с маслото… Ха! Знам си го аз, сигурна съм, че през нощта ще помести гърнето, за да провери.
Тя започна да се поти, ръцете и краката й трепереха.
— Виж, ето на! Пак ми пробута нещо, в устата ми горчи, сякаш съм глътнала стара медна пара. Господ ми е свидетел, нищичко не съм хапнала, дето да ми го е дал тон! Направо да взема да се удавя… Нямам повече сили тая вечер, по-добре да си лягам. Хайде, сбогом, момчето ми — щом тръгваш утре в седем и двайсет и шест, на мен ще ми е много рано. Ела пак, нали? Дано съм още жива, като дойдеш.
Наложи се да й помогне да се добере до стаята си, тя си легна и заспа напълно изтощена. Като остана сам, той се поколеба, запита се дали да не отиде също да дремне върху сеното, което му бяха постлали на тавана. Ала беше едва осем без десет, имаше време за сън. И на свой ред излезе, като остави малката газена лампа да свети в пустата, задрямала къща, която от време на време се разтърсваше от гръмотевичното преминаване на някой влак.
Навън приятният въздух го изненада. Сигурно пак щеше да вали. Небето бе покрито с млечни, еднообразни облаци, иззад които прозираше червеникавото зарево на невидимата пълна луна. Той ясно различаваше околността — земята, хълмчетата и дърветата се открояваха като черни сенки под тая равна, безжизнена светлина, сякаш разпръсната от нощна лампа. Обиколи градинката. После реши да повърви към
