няколко дъски. Тя щеше да бъде там, щеше да я чува как диша, знаеше, че вратата й ще остане отворена и би могъл да се вмъкне при нея. Отново го поби оная мъчителна тръпка, представи си разголената девойка с отпуснато, затоплено от съня тяло и се хвърли пак на земята, разтърсен от неудържимо ридание. Беше пожелал да я убие, да я убие, господи! Задушаваше се, изнемогваше при мисълта, че ако се прибере, ще я убие по-късно в собственото й легло. Дори да не разполага с оръжие, дори да притисне главата си с ръце, за да се възпре, усещаше как самецът в него ще надвие волята му, ще блъсне вратата и ще удуши девойката, покорен на разбесувалия се инстинкт за унищожение, на необходимостта да отмъсти за някогашното оскърбление. Не, не! По-добре цяла нощ да скита навън, отколкото да се върне там! Изправи се с един скок и побягна отново.
И пак близо половин час тича сред забулената в тъма местност, като че по петите му идеше, изскочила от своето леговище, глутницата на всички първични страхове. Изкачваше се по склонове, спускаше се в стръмни клисури. Прекоси един след друг два потока, измокри се почти до кръста. Изпречилият се по пътя му храст го вбеси. Едничката му мисъл бе да бяга, да избяга далеч, колкото е възможно по-далеч от онова нещо, от звяра, който вилнееше вътре в него. Ала звярът надделяваше, той препускаше с не по-малък устрем. Вече повече от половин година смяташе, че се е отървал от него, че ще заживее като другите; сега отново трябваше да се преборва, за да не се нахвърли върху първата срещната жена. Все пак дълбоката тишина, пълното усамотение малко го поукротиха, замечта за безсловесен, пустиннически живот, подобен на тая безплодна земя — да крачи все тъй и да не среща жива душа. Явно се бе въртял в кръг, без да усети, защото отново се озова при линията, след като описа широка дъга по обраслите с храсталак стръмнини над тунела. Дръпна се назад, ядосан и разтревожен, да не би да се натъкне на хора. Промъкна се зад някакво хълмче, изгуби се и излезе пак срещу сградата на железопътната линия, точно при изхода на тунела, до полянката, където преди малко се бе обливал в сълзи. Стоеше тъй, покрусен, сепна го глухият, нарастващ всеки миг грохот на влак, който тътнеше сякаш изпод земята. Беше експресът за Хавър, потеглил от Париж в шест и половина, който минаваше оттук в девет и двадесет и пет: през два дена той самият караше тъкмо тоя влак.
Отначало Жак видя как зиналото гърло на тунела се озари като пещ с разгоряна вътре жар. После с гръм изскочи самият локомотив, предният му фар блестеше ослепително като огромно кръгло око, което хвърли огнена светлина върху околността, а релсите залъщяха подобно на две пламтящи линии. Прелетя, сякаш бе мълниеносно видение: мигом се появиха вагоните, ярко грейналите им квадратни прозорчета, пълните с пътници купета се заизнизваха с такава шеметна бързина, че за окото бе почти невъзможно да разграничи менящите се образи. За някаква частица от секундата Жак ясно съзря през блесналия прозорец на едно купе мъж, който бе натиснал друг мъж върху седалката и забиваше нож в гърлото му, а някакво тъмно тяло — трето действуващо лице или купчина багаж — притискаше тръпнещите крака на умиращия. Влакът вече бе отминал, губеше се към Кроа дьо Мофра и в мрака останаха да искрят само трите задни светлинни — червеният триъгълник.
Закован на мястото си, младият мъж следеше с поглед влака, чийто грохот замираше сред невъзмутимия мъртвешки покой на природата. Наистина ли бе видял това? Вече се колебаеше, не смееше да признае пред себе си реалността на това видение, изникнало и стопило се светкавично пред очите му. В паметта му не се бяха задържали чертите на хората, участвували в тази драма. Тъмният предмет сигурно беше пътно одеяло, с което жертвата се бе завила. Впрочем отначало му се бе сторило, че бе различил изпод спуснатите тежки коси нежен блед профил. Ала всичко се заличи, изпари се като сън. За миг профилът изплува пак; после се изгуби съвсем. Сигурно беше просто игра на въображението. Хлад полази по тялото му, не можеше да повярва, реши, че е жертва на халюцинация, породена от ужасната криза, която бе преживял.
Жак продължи да броди още цял час, в главата му блуждаеха неясни мисли. Беше съсипан, започваше да се отпуска, смразяващ вътрешен хлад замени напълно треската. Накрая несъзнателно се върна към Кроа дьо Мофра. После, когато се озова пред къщата на пазача, си каза, че няма да влиза, ще поспи под навеса, в единия ъгъл на постройката. Но през цепнатината под вратата се процеждаше светлина и преди да съобрази какво прави, той я отвори. Неочаквана гледка го накара да се спре на прага.
Мизар бе отместил гърнето за масло в ъгъла; лазеше по пода със запален фенер, почукваше с юмрук по стените, търсеше. Като чу скърцането на вратата, се изправи. Не се смути, само каза простичко:
— Изпуснах си кибрита.
После остави гърнето на мястото му и добави:
— Върнах се да си взема фенера, защото, като се прибирах преди малко, видях някакъв човек да лежи върху релсите… Според мен е умрял.
Жак бе поразен, като завари Мизар да търси парите на леля Фази, защото осъзна отведнъж справедливостта на нейните обвинения, но така се развълнува от новината за намерения труп, че съвсем забрави за драмата, която се развиваше тук, в тая забутана къщурка. В съзнанието му светкавично възкръсна споменът за видяното в онова купе, за мъжа, който колеше другия.
— Човек върху релсите ли, къде точно? — попита той пребледнял.
Мизар се накани да обясни, че мъкнел две змиорки, хванали се на въдиците му, и първо изтичал до дома си да ги скрие. Но защо да се доверява на тоя младеж? Махна вяло с ръка и отвърна:
— Ей там, кажи-речи, на петстотин метра… Трябва да си светнем, за да се уверим.
В същия миг Жак чу над главата си тъп звук. Беше тъй разтревожен, че подскочи.
— Няма нищо — обади се старият. — Флор се е размърдала.
Наистина младият мъж разпозна шума от боси крака, стъпващи по плочките. Сигурно го бе чакала, а сега се бе приближила до полуотворената врата да разбере какво става.
— Идвам с вас — рече той. — Сигурен ли сте, че е умрял?
— Знам ли! Тъй ми се стори. С фенера ще видим.
— А според вас какво е? Сигурно нещастен случай, нали?
— Може. Някой щурчо се е пъхнал под колелата или пътник е скочил от вагона.
Жак се разтрепери.
— Елате бързо! Бързо!
Никога не бе изпитвал такава трескава жажда да види, да разбере. Навън, докато неговият спътник най-спокойно крачеше покрай релсите и поклащайки фенера, ги осейваше бавно със светли кръгчета, той хукна напред, раздразнен от мудността му. Усещаше нещо като плътско желание, изгаряше в огън подобно на влюбените, които тичат на уговорените срещи. Боеше се от онова, което го чакаше, а се стремеше натам с всичка сила. Когато стигна до мястото, за малко не се спъна в една черна купчина точно до линията и замръзна, а от главата до петите му пробягнаха тръпки. Уплашен, че не може да види нищо, захвана да сипе ругатни по стария, който бе изостанал с тридесетина крачки.
— Елате де, дявол да ви вземе! Ако е още жив, можем да му помогнем.
Мизар се заклатушка вяло, приближи се. После залюля фенера над тялото и заяви:
— Къде ти! Направо го отпиши.
Мъжът явно бе паднал от някой вагон, беше се проснал по корем на около петдесетина сантиметра от релсите, с лице, заровено в земята. От главата му се виждаха единствено гъстите, щръкнали бели коси. Краката му бяха разтворени. Дясната му ръка лежеше като откъсната, а лявата бе подвита под гърдите. Беше много добре облечен — с широко синьо палто, с елегантни обувки, с тънка риза. Тялото не изглеждаше премазано, само от гърлото бе изтекла много кръв и бе зацапала яката му.
— Изглежда, буржоа, на когото са видели сметката — подметна спокойно Мизар, след като го огледа мълчаливо.
После се обърна към смаяния, застанал неподвижно Жак:
— Не бива да го пипаме, забранено е… Вие останете тук да го пазите, пък аз ще отърча до Барантен да се обадя на началник-гарата.
Вдигна фенера си и се взря в един километричен знак.
— Тъй! Точно при сто петдесет и третия стълб.
След това пусна фенера на земята до тялото и се отдалечи с провлечената си походка.
Останал сам, без да помръдва, Жак продължаваше да гледа безжизнената купчина, чиито неподвижни очертания се различаваха смътно на бледата светлина. Вълнението, което го бе подтикнало да тича, ужасната притегателна сила, възпираща го да се отдалечи, бе прераснала в една-едничка пронизваща, избликваща от цялото му същество мисъл: ето, онзи мъж, когото бе съзрял за миг с нож в ръката, си беше
