единадесет и пет, толкова жадуваха да разберат как е приключила историята с околийския. Поведението на семейство Рубо обаче не им подсказа нищо, израженията на лицата им бяха най-обикновени; напразно напрягаха слух до полунощ: от жилището на съседите не се разнесе никакъв шум, сигурно веднага бяха заспали дълбоко. Пътуването им по всяка вероятност не бе завършило добре, иначе Севрин едва ли би станала толкова рано. Касиерът попита как е изглеждала и жена му се опита да я опише: някак вцепенена, много бледа с големите си светлосини очи под тъмната коса; не помръдвала, била като занесена. Нищо де, през деня щяха да разберат.
Долу Рубо видя своя колега Мулен, който бе дежурил през нощта. Зае се с работата си, а Мулен се задържа няколко минути, заприказва го, осведоми го за разни дреболии, станали през отсъствието му: хванали някакви скитници, които се опитвали да проникнат в багажното помещение; трима работници получили мъмрене за лоша дисциплина; една ос за скачване се счупила, като композирали влака за Монтивилие. Рубо слушаше мълчаливо, с безизразно лице; беше само малко блед, навярно поради умората, която личеше и по подпухналите му очи. Неговият колега вече бе свършил разказа си, а той сякаш очакваше да чуе и за други събития. Но това бе всичко и Рубо наведе глава, загледа се в земята.
Крачейки по перона, двамата мъже бяха стигнали до края на навеса, вдясно от тях бе халето, където стояха сменните вагони, които пристигаха единия ден, за да бъдат включени в някоя композиция на другия. Рубо вдигна очи и се загледа в един вагон първа класа, в който бе купе номер двеста деветдесет и три, мъждиво осветено от газен фенер — и изведнъж събеседникът му възкликна:
— А! Щях да забравя…
Бледото лице на Рубо доби цвят, той неволно се размърда.
— Щях да забравя — повтори Мулен. — Тоя вагон не бива да заминава, не го скачайте с експреса в шест и четирийсет.
Помълчаха, после Рубо запита с най-естествен глас:
— Че защо?
— Има запазено купе за вечерния експрес. И без това не знаем дали ще пратят вагон, по-добре да задържим този.
Втренчен в него, Рубо отвърна:
— Вярно.
Но явно го занимаваше нещо друго; внезапно се разгорещи:
— Отвратително! Погледнете как чистят тия нехранимайковци! Вагонът изглежда тъй, сякаш никой не е бърсал праха от една седмица.
— Ами то, дойде ли влак след единайсет — заяви Мулен, — никой не си дава труд поне да го забърше… Пак добре, ако надникнат вътре. Оная вечер пропуснали някакъв пътник, който заспал на мястото си, и човекът се събуди чак сутринта.
После сдържа прозявката си и каза, че отива да си легне. Вече се канеше да тръгва, но любопитството му го задържа:
— А какво стана разправията с околийския, оправихте се, нали?
— Да, да, добре мина, доволен съм.
— Е, чудесно… И запомнете да не пускате номер двеста деветдесет и три.
Рубо остана сам на перона и се запъти обратно към чакащия за Монтивилие влак. Вратите на чакалните се разтвориха, появиха се пътници, сравнително малко — няколко ловци с кучетата си, търговци, решили да изведат семействата си в неделя. Но щом потеглеше тази първа за деня композиция, без да губи време, трябваше да уреди скачването на пътническия влак от пет и четиридесет и пет, заминаващ за Руан и Париж. В тоя ранен час персоналът бе в намален състав и работата на помощник началник-гарата се усложняваше от всевъзможни проблеми. След като проследи извършването на маневрите, изкарването на вагоните от халето и изтеглянето им под навеса от работниците, наложи се да изтича до касата и до отдела за регистриране на багажа. Няколко войници се скараха с един железничар, наложи се да се намеси. С подути от безсъние очи, той снова половин час сред пронизващите течения, които подвяваха отвсякъде, сред зъзнещите хора, сред цялата тая неприятна атмосфера, създадена от блъсканицата в полумрака, без да може да се спре и да помисли за каквото и да било. След потеглянето на пътническия гарата се поопразни и той забърза към поста на стрелочника да се увери дали всичко е наред там, защото от Париж пристигаше със закъснение друг бърз влак. Върна се да наблюдава слизането на потока от пътници, които предадоха билетите си и се настаниха в колите на различните хотели — по онова време колите чакаха под самия навес, от релсите ги делеше само една ограда. Едва тогава си пое дъх сред опустялата и притихнала отново гара.
Вече бе шест часът. Рубо се отдалечи с бавна походка от покрития перон; когато просторът се ширна пред него, вдигна глава и си пое дълбоко въздух, като видя, че вече съмва. Вятърът бе отнесъл мъглите, ясната утрин обещаваше хубав ден. Видя на север енгувилския бряг, който се открояваше чак до дърветата на гробището като морава линия върху просветлелия небосвод; после се обърна на югозапад и съзря над морето последните бели облаци, които бавно плуваха скупчени, подобни на ескадра леки кораби; на изток цялото необхватно устие на Сена бе озарено от предстоящия изгрев на слънцето. Рубо машинално сне обшитата със сребърен галон фуражка, като че ли искаше прохладният, чист въздух да освежи челото му. Обичайната гледка, многобройните, наредени върху равното постройки на гарата: приемателната станция отляво, локомотивното депо, станцията за заминаващи влакове отдясно, самият град сякаш го успокояваха, връщаха го отново към мирното, неизменно трудово ежедневие. Оттатък зида на улица Шарл Лафит пушеха фабрични комини, виждаха се огромните купчини въглища в складовете покрай Вобанския док. От останалите докове вече се чуваше глъчка. Товарните влакове свиреха, вятърът носеше живителния мирис на морската вода и той се сети, че днес ще има празненство, щяха да пуснат на вода парахода и сигурно ще е страшна блъсканица.
Когато се върна под навеса, работниците бяха започнали да композират експреса от шест и четиридесет; стори му се, че изкарват номер двеста деветдесет и три — успокоението, настъпило от прохладната утрин, се разпръсна и се смени с внезапен гневен изблик:
— Да ви вземат дяволите! Тоя вагон не! Няма да го пипате! Той е за довечера.
Началникът на групата му обясни, че преместват вагона, за да изкарат другия, който е зад него, но той не чуваше нищо, бе оглушал от неудържимия си, непонятен гняв.
— Некадърници такива, казвам ви да не го пипате!
Като схвана най-сетне за какво става дума, ядът му се прехвърли върху неудобната гара, в която не можеш да обърнеш като хората един вагон. Наистина гарата бе една от първите, построени по тази линия, не отговаряше на размерите на Хавър, беше жалка, със старомодно построени халета, с навес от дъски и ламарина, с тесни прозорци, сградите й бяха прости, мрачни, с напукана мазилка.
— Срамота е, не разбирам защо Компанията не вземе да срути тая съборетина.
Работниците го гледаха, учудени от несдържаните му приказки — обикновено бе толкова стегнат и дисциплиниран. Рубо се осъзна, овладя се. Продължи да следи маневрите безмълвен, сви се. Злобна бръчка прорязваше ниското му чело, кръглото му червендалесто лице е рижа брада доби напрегнато и заинатено изражение.
От тоя миг напълно си възвърна хладнокръвието. Зае се енергично с експреса, нито една подробност не му убягна. Стори му се, че някои вагони не бяха свързани добре, и настоя да затегнат винтовете пред очите му. Една позната на жена му помоли да я настани с двете й дъщери в дамско купе. Преди да даде сигнал за тръгването на влака, още веднъж провери дали всичко е наред; после, докато се отдалечаваше, го загледа с орловия поглед на човек, чиято минутна разсеяност може да коства живота на десетки хора. Впрочем наложи се незабавно да прекоси линията, за да пресрещне пристигащия от Руан влак. В него пътуваше един пощенски чиновник, с когото всеки ден обсъждаха последните новини. Това бе кратък отдих през нелеките му утрини — около четвърт час можеше да се поотпусне, тъй като нямаше неотложни задължения. И през тоя ден, както обикновено, си сви цигара, разприказва се весело. Беше просветнало съвсем, угасиха газените фенери под навеса. Остъкляването му бе тъй мизерно, че полумракът още не се бе разпръснал; но там, където се виждаше къс открито небе, като пожар трептяха първите слънчеви лъчи; целият простор се оцветяваше в розово, всеки предмет се открояваше ярко в чистия въздух на прекрасната зимна утрин.
В осем часа началник-гарата господин Дабади обикновено се появяваше и помощник-началникът му докладваше. Господин Дабади бе хубав, елегантен тъмнокос мъж, имаше вид на богат и много зает
