— Чак довечера ли ще тръгнете?
— Да, дотогава ще оправят Лизон, сега монтират лоста… Чакам да се върне машинистът, той го удари на живот. Нали го знаете, Жак Лантие. От вашия край е.
За миг Рубо не съобрази какво да отговори, стоеше като отнесен, без да може да се съсредоточи. После се сепна и каза:
— А? Жак Лантие машиниста… знам го, разбира се. Е, само така — здрасти, довиждане. В службата се запознахме, той е по-млад от мен, никога не сме се виждали в Пласан… Миналата есен направи малка услуга на жена ми, обади се на едни нейни братовчедки в Диеп… Разправят, че бил способно момче.
Говореше наслуки, заливаше се в приказки. После внезапно си тръгна.
— Довиждане, Пекьо… Трябва да хвърля едно око там.
Едва тогава Филомен се отдалечи, поклащайки се като кобила; Пекьо остана на мястото си, с ръце в джобовете, подсмихваше се от удоволствие, че е прекарал такава мързелива утрин — учуди се обаче как тъй помощник-началникът само обиколи халето и веднага се върна обратно. Май много набързо си свърши работата — хвърли едно око, и толкова. Какво ли му е хрумнало да проверява?
Когато Рубо отново дойде под навеса, наближаваше девет. Той отиде чак до пощенското отделение, озърна се, но като че ли не откри онова, което търсеше; върна се обратно със същата забързана крачка. Последователно огледа канцелариите на всички служби. По това време гарата бе спокойна и пуста; единствен той сновеше из нея и изглеждаше все по-раздразнен от този покой, обзет от мъките на човек, застрашен от нещо, който в крайна сметка започва да копнее то най-сетне да се разрази. Хладнокръвието го напусна, не го сдържаше на едно място. Сега непрекъснато се взираше в часовника. Девет, девет и пет. Обикновено се прибираше в жилището си в десет, след потеглянето на влака в девет и петдесет минути, за да хапне. Отведнъж се спусна по стълбите, като си представи, че горе Севрин сигурно също чакаше.
В този момент в коридора видя Филомен, разрошена, с две яйца в ръцете — госпожа Льобльо тъкмо отваряше на съседката си. Не влязоха вътре и се наложи Рубо да си отключи пол, втренчените им погледи. Постара се да свърши тая работа по-бързо, но макар да захлопна вратата, те успяха да зърнат в профил седналата в трапезарията Севрин — неподвижна, бледа, с отпуснати ръце. Като дръпна Филомен при себе си и също затвори, госпожа Льобльо й разказа, че сутринта я видяла да седи пак тъй: сигурно разправията с околийския е свършила зле. Но се оказа друго, Филомен й обясни, че й е донесла новини; после повтори онова, което бе чула от самия помощник-началник. Двете жени се впуснаха да гадаят. Винаги когато се срещнеха, си разменяха безкрайни клюки.
— Хубавичко са ги насапунисали, моето момиче, нищо да не разбирам, ако не е така… Сигурно им е припарило под краката.
— Ах, мила госпожо, де да можем да се отървем от тях!
Засилващата се взаимна неприязън между семействата Льобльо и Рубо се дължеше чисто и просто на квартирни неуредици. Жилищата на служителите се намираха на първия етаж над чакалните; главният коридор, осветен отгоре и боядисан в жълто като в хотел, делеше етажа на две с по една редица кафяви врати отляво и отдясно. Само че прозорците на квартирите отдясно гледаха към засенения от стари брястове официален двор, отвъд който се откриваше прекрасният енгувилски бряг; сводестите и мрачни прозорци на квартирите отляво пък бяха обърнати точно към навеса на гарата, който закриваше всичко с високия си ламаринен покрив и с мръсните стъкла. Затова едните жилища бяха извънредно приятни, от тях се виждаха постоянно оживеният двор, зеленината, просторът; а в другите човек можеше да си умре от досада, в тях вечно цареше полумрак, а малките късчета небе отвън създаваха усещане, че се намираш в затвор. В предната част бяха настанени началник-гарата, помощник-началникът Мулен и семейство Льобльо; в задната — семейство Рубо, деловодителката госпожица Гишон, а имаше и три отделни стаи, в които отсядаха временно пребиваващите железопътни инспектори. Открай време бе заведен ред двамата помощник-началници да живеят един до друг. Семейство Льобльо бяха настанени в тази квартира поради добросърдечието на бившия помощник-началник, чието място по-късно бе заел Рубо. Бездетен вдовец, той бе им отстъпил жилището си от любезност към госпожа Льобльо. Но редно ли беше да държат сега Рубо в задните стаи, след като имаха право да бъдат в предните? Докато между двете семейства царуваше разбирателство, Севрин не бе спорила със съседката си, двадесет години по-възрастна от нея и болнава на всичко отгоре — беше толкова пълна, че непрестанно се задъхваше. Обявиха си война едва когато Филомен се намеси с отвратителните си приказки и успя да скара двете жени.
— Знаете ли — поде отново Филомен, — като нищо може да са се възползували от пътуването си до Париж, за да издействуват преместването ви… Казаха ми, че били написали дълго писмо до директора, в което предявявали претенции за жилището.
Госпожа Льобльо едва не се задуши:
— Мръсници такива!… Сигурна съм, че настройват и деловодителката; от две седмици насам почти не ме поздравява… И таз хубава! Аз обаче ще я спипам…
Тя сниши глас и съобщи, че госпожица Гишон всяка нощ се промъквала при началник-гарата. Вратите им бяха една срещу друга. Господин Дабади беше вдовец и имаше голяма дъщеря, която не излизаше от своя пансион; той бе довел тук като деловодителка тази тридесетгодишна, вече доста повехнала, мълчалива и слабичка блондинка, гъвкава като змия. Май била учителка преди. Нямаше начин да я хване човек, така тихичко се пъхаше през пролуките. Самата тя не представляваше никакъв интерес. Само че ако спеше с началника, това можеше да се окаже от значение, ето защо щеше да бъде голяма победа, ако я разкрият и разберат тайната й.
— Ама накрая все ще узная кое как е — продължи госпожа Льобльо. — Няма да се оставя да ме минат… Тук сме си и тук ще останем. Свестните хора са на наша страна, нали, момичето ми?
Наистина цялата гара бе обвързана в тази квартирна схватка. Най-силно бе пострадал коридорът. Само другият помощник-началник, Мулен, не се занимаваше с това — стигаше му, че е настанен отпред, че си има свенлива и крехка женичка, която излизаше рядко и му раждаше по едно дете на всеки двадесет месеца.
— Тъй си е — заключи Филомен, — но и да им е припарило под краката, не се знае дали ще изхвърчат… Внимавайте, имат връзки с хора, които не си поплюват.
Двете яйца бяха още у нея и тя най-сетне ги връчи: съвсем пресни, от сутринта, току-що ги извадила от полозите. Възрастната жена не знаеше как да й се отблагодари:
— Ама толкова сте мила! Направо ме глезите… Обаждайте ми се по-често. Нали знаете, мъжът ми все кисне на касата, а аз толкова скучая, пък и не мога да мръдна наникъде с тия мои крака! Какво ще стане с мен, ако ония мръсници ме лишат и от гледката през прозорчето?
Придружи я и като отваряше вратата, докосна с пръст устните си:
— Шт! Слушайте.
Двете застанаха в коридора и цели пет минути не помръднаха, като сдържаха дъха си. Проточили шии, слухтяха да разберат какво става в трапезарията на Рубо. Но там цареше мъртва тишина, не се чуваше нито звук. Най-сетне се разделиха, уплашени да не ги заварят тъй, като си кимнаха, без да промълвят нито дума. Едната се отдалечи на пръсти, а другата притвори вратата тъй тихо, че дори не се чу как щракна езичето на бравата.
В девет и двадесет Рубо отново беше долу, под навеса. Проследи композирането на пътническия влак от десет без десет; но колкото и да се стараеше да се сдържа, правеше излишни движения, тъпчеше на едно място и все се обръщаше да огледа перона от край до край. Нищо не се случваше, чак ръцете му затрепериха!
После изведнъж, тъкмо когато отново се взираше назад, чу до себе си гласа на един служител от телеграфната кабина, който му каза задъхано:
— Господин Рубо, да знаете къде са господин началник-гарата и господин главният инспектор по охраната… Гука има телеграми за тях, търча вече десет минути…
Рубо се обърна, беше успял да се стегне тъй, че дори и едно мускулче по лицето му не трепна. Втренчи се в двете листчета, които държеше служителят. Този път нямаше съмнение, по вълнението на човека личеше, че страшното е дошло.
— Господин Дабади мина току-що — каза той спокойно.
Никога не се бе чувствувал тъй съвършено хладнокръвен, умът му сечеше, цял бе настръхнал, завладян от инстинкта за самозащита. Сега бе напълно уверен в себе си.
