Рубо побърза да продължи:
— Тогава, след като разговаряхме за различни неща, господин Гранморен ни съобщи, че на следващия ден възнамерявал да отиде в Доенвил при сестра си… Сякаш и сега го виждам зад бюрото. Аз бях застанал тъй, жена ми тук… Скъпа, нали той сам ни каза, че ще пътува на следващия ден?
— Да, на следващия ден.
Господин Кош, който продължаваше да си води бележки с молива, вдигна очи.
— Как така на следващия ден? Нали е заминал снощи!
— Чакайте малко! — отвърна помощник-началникът. — Като разбра, че си отиваме същата вечер, отначало му хрумна да вземе експреса заедно с нас, ако жена ми се съгласи да го придружи до Доенвил, където щеше да отседне при сестра си, както всеки път. Но жена ми имаше много работа и отказа… Ти отказа, нали?
— Да, отказах.
— Това е цялата работа, той беше много любезен… Прояви внимание, изпрати ни до вратата на кабинета си… Нали, скъпа?
— Да, до вратата.
— Вечерта заминахме… Преди да се настаним в нашето купе, разговарях с началник-гарата господин Вандорп. Не съм забелязал нищо. Стана ми неприятно, защото смятах, че ще бъдем сами, а на едно от местата, без да я видя, се бе наместила някаква дама; освен това в последния момент се качиха още двама души, мъж и жена… До Руан също не забелязах нищо особено… В Руан слязохме да се разтъпчем и за наша най-голяма изненада три-четири вагона по-нататък зърнахме господин Гранморен, застанал на вратата на едно купе! Рекох му: „Как, господин председателю, и вие ли пътувате? А пък ние изобщо не подозирахме, че сте в тоя влак!“ Той ни обясни, че получил някаква телеграма… После се чу свирката и бързо се качихме в нашето купе, където впрочем вече нямаше никого, всичките ни спътници бяха до Руан — никак не съжалявахме за тях… Друго няма! Нали това е всичко, скъпа?
— Да, това е всичко.
Колкото и простичък да бе разказът, всички силно се вълнуваха. Стояха зяпнали и се мъчеха да проумеят нещата. Инспекторът спря да пише и с въпроса си изрази всеобщото недоумение:
— И сигурен ли сте, че в купето при господин Гранморен нямаше никого?
— О, напълно съм сигурен.
Сякаш тръпка премина сред скупчените хора. Някакъв ужас, зловещ хлад вееше от тази загадка и плъзна в душите. Щом пътникът е бил сам, кой го е убил и кой го е изхвърлил от купето три левги преди влакът да стигне до следващата гара?
Сред тишината прозвуча злобната забележка на Филомен:
— Доста чудно все пак.
Рубо долови, че всички го наблюдават, и кимна, за да покаже, че и на него му се струва чудно. До Филомен зърна Пекьо и госпожа Льобльо, които също клатеха глави. Всички погледи бяха насочени към него, очакваха да чуят още нещо, да изкопчат някаква пропусната подробност, която да изясни цялата работа. В лъсналите от любопитство очи не се четеше обвинение; на него обаче му се стори, че долавя нарастващо съмнение, някакво смътно подозрение, което и понякога най-нищожният факт превръща в увереност.
— Невероятно — промълви господин Кош.
— Съвършено невероятно — повтори господин Дабади.
Тогава Рубо се реши да добави:
— Убеден съм, че експресът, който не спира между Руан и Барантен, се движеше с нормална скорост, не забелязах нищо особено… Казвам ви го, понеже, като останахме сами, свалих стъклото на прозореца и изпуших една цигара; често поглеждах навън и през цялото време се вслушвах в шумовете около и във влака… В Барантен видях на перона господин Бесиер, който стана там началник-гара след мен, обадих му се и си разменихме няколко приказки, той даже се качи на стъпалото да ми подаде ръка… Нали така, скъпа? Можете да го питате. Господин Бесиер ще каже.
Нежното лице на Севрин изразяваше дълбока скръб; неподвижна и бледа, тя отново потвърди думите на мъжа си:
— Да, той ще каже.
Всякакви обвинения ставаха безсмислени, след като семейство Рубо се бяха качили в купето си в Руан и бяха разговаряли със свой познат в Барантен. Сянката съмнение, която помощник-началникът като че ли бе доловил в някои погледи, изчезна; всички се чудеха и маеха. Работата ставаше все по-загадъчна.
— Чакайте сега — каза инспекторът, — съвсем сигурен ли сте, че в Руан някой не се е качил в купето, след като сте се разделили с господин Гранморен?
Рубо естествено не бе предвидил този въпрос — за пръв път се смути, явно не знаеше какво да отговори. Поколеба се, хвърли поглед към жена си.
— О, не! Не мисля… Вече затваряха вратите, свиреха, едва успяхме да се върнем в нашия вагон… Пък и купето е било запазено, струва ми се, никой не би могъл да се качи…
Но сините очи на жена му се разшириха тъй, че той се стресна да не би да прекалява с увереността си.
— Пък знам ли всъщност… Вярно, може някой да се е качил… Имаше такава блъсканица…
Докато говореше, гласът му ставаше все по-ясен, вече се раждаше нова история, напълно правдоподобна.
— Нали разбирате, поради празника имаше огромна тълпа за Хановър… Трябваше да се браним от напиращите да влязат в нашето купе хора с второкласни и третокласни билети… А и гарата беше доста зле осветена, не се виждаше хубаво, всичко живо се блъскаше, викаше, знаете каква врява се вдига, като тръгва влак… Наистина! Съвсем възможно е някой да не е намерил къде да се смести или да се е възползувал от навалицата, за да се промъкне насилствено в купето в последния миг.
Той млъкна, после добави:
— Как мислиш, скъпа? Тъй ще да е станало, нали?
Севрин съкрушено притисна кърпичката към зачервените си очи и повтори:
— Сигурно така е станало.
От този миг следата вече бе ясна; без да продумат, инспекторът по охраната и началник-гарата се спогледаха многозначително. Тълпата, усетила, че разследването е приключило, се люшна, впусна се да обсъжда събитията: мигновено започнаха да се сипят предположения, всеки имаше своя хипотеза. От известно време работата на гарата като че ли бе замряла, целият персонал се бе събрал тук, развълнуван от драмата; появата на влака от девет и тридесет и осем под навеса предизвика същинска изненада. Всички се разтичаха, заотваряха се врати, поток от пътници заля перона. Впрочем повечето зяпачи бяха останали при инспектора, който съвестно и методично изследваше за последен път окървавеното купе.
В този миг Пекьо, който размахваше ръце, застанал между госпожа Льобльо и Филомен, съзря своя машинист Жак Лантие; току-що слязъл от влака, той стоеше неподвижно и се взираше в скупчения народ. Пекьо му направи знак да се приближи. Жак не помръдна. Най-сетне се реши и пристъпи бавно към тях.
— Какво става? — попита той огняря.
Знаеше го отлично, затова изслуша разсеяно новината за убийството и предположенията около него. Чудеше се само, изпълнен е някакво странно вълнение, че бе попаднал там, където се извършваше разследването, и отново виждаше купето, профучало покрай него в мрака. Източи врат, погледна локвата спечена кръв върху възглавницата; пред него оживя споменът за убийството, представи си особено ясно трупа, който лежеше там, край линията, с прерязано гърло. Погледът му се отклони и се спря на двамата Рубо, докато Пекьо продължаваше да му разправя историята — какво общо имали те с всичко това, как пътували от Париж в един влак с жертвата и как за последен път разговаряли с нея в Руан. Познаваше мъжа, сблъсквал се бе с него, откакто работеше на експреса; мяркала му се бе и жената, но обзет от нечестивия си страх, я бе отбягвал както и всички други. В тоя миг обаче, като я видя тъй разплака на, бледа, с объркани и изплашени сини очи под тежката тъмна коса, нещо в нея го привлече. Гледаше я втренчено, забрави се, питаше се замаян защо семейство Рубо и той са тук, какво ги е събрало около купето, където бе извършено убийство — тях, вчера завърнали се от Париж, и него, току-що пристигнал от Барантен.
